№ 4523
гр. София, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20231100513116 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 30.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 47059/ 2021 г. на Софийски
районен съд, ГО, 81 състав, са отхвърлени предявените от „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД- гр. София /ЕИК *********/ срещу М. К. К. /ЕГН
**********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240,
ал.1 и 2 ЗЗД „вр. чл.4 ЗПК /отм./“ и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 000 лева,
представляваща „неплатена част от главница“ по Договор за издаване на кредитна
карта № 51РКО-А-8521/ 26.07.2006 г., за сумата 2 808.94 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 17.11.2017 г. до 5.11.2020 г., за сумата 16.67 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода от 06.11.2020 г. до 17.11.2020 г., и за сумата 60 лв., представляваща
разноски за връчване на поК. за предсрочна изискуемост, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 57151/ 2020 г. на СРС, 81
състав. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е
осъден да заплати на ответницата М. К. К. сумата 900 лв.- разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД- гр.
София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта
на горепосочените суми, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна М. К. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1,
1
изр.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По същество постановеното от СРС решение е правилно като краен резултат и
следва да бъде потвърдено.
Предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД са неоснователни.
По делото не е спорно, а се и установява от събраните писмени доказателства,
че на 26.07.2006 г. между страните е бил сключен Договор за издаване на кредитна
карта № 51РКО- А- 8521/ 26.07.2006 г., по силата на който ищецът "Първа
инвестиционна банка" АД се задължил да издаде кредитна карта VISA- класическа, на
ответницата М. К. К., като й предостави банков кредит- овърдрафт по картова
разплащателна сметка в размер на 5 000 лв., чието усвояване може да бъде
извършвано с използване на картата за безналични плащания на стоки и услуги и за
теглене на пари в брой от терминално устройство АТМ /банкомат/ или ПОС. Уговорен
е между страните срок за ползване на овърдрафта до 26.07.2008 г. /2 години след
датата на сключване на договора/, какъвто е и срокът на валидност на издадена на
ответницата- кредитополучател кредитна карта. Последната се задължила да погасява
предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в Общите условия на
банката за издаване и ползване на международни кредитни карти VISA, класическа. В
т.9 от договора е предвидено, че за ползването на кредитната карта и предоставения
овърдрафт кредитополучателят дължи на банката заплащането на такси и комисионни-
според действащата Тарифа за такси и комисиони на банката /неразделна част от
договора/.
С поК., връчена на ответницата на 20.08.2020 г. при условията на чл.44, ал.1
ГПК /според съдържащата се в приложения констативен протокол от 21.08.2020 г. на
нотариус констатация/, ищецът я уведомил, че е в неизпълнение на процесния договор,
като я поканил в 5- дневен срок от получаване на поК.та да погаси всички свои
изискуеми задължения, произтичащи от договора за кредит, като изрично я
предупредил, че при бездействие ще счита кредита за изцяло и предсрочно изискуем.
Не е спорно по делото, че предоставеният банков кредит- овърдрафт е усвоен
изцяло от ответницата, като последната дата на усвояване е 18.11.2007 г. Не е спорно
между страните и че изцяло усвоеният банков кредит- овърдрафт е частично погасяван
от страна на ответницата, като според експертното заключение на изслушаната в
първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като
неоспорено от страните, последното погашение е извършено от К. на 13.11.2009 г.
Спорни във въззивното производство, предвид наведените във въззивната жалба
на ищеца доводи, са въпросите за началния момент на изискуемост на процесните
вземания и дали същите са погасени по давност- с оглед своевременно релевираното
от ответницата в писмения отговор на исковата молба по чл.131 ГПК възражение по
чл.120 ЗЗД.
2
Съгласно разпоредбите на чл.430 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ, срокът по договора за
банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се
издължи съобразно конкретно уговорените условия- в частност на отделни месечни
вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна
изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностният срок/, то след
настъпване падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за
нея става изискуемо- чл.114, ал.1 ЗЗД, и започва да тече приложимият петгодишен
давностен срок по чл.110 ЗЗД- поотделно за всяка вноска от датата, на която
плащането е било дължимо /в този смисъл: Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. дело
№ 795/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО; Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. дело № 523/
2011 г. на ВКС, ГК, III ГО; Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. дело № 1200/ 2011 г.
на ВКС, ТК, II ТО; Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр. дело № 6629/ 2013 г. на ВКС,
ГК, IV ГО; Решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. дело № 1153/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІI
ТО; Решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. дело № 237/ 2019 г. на ВКС, ТК, II ТО;
Решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. дело № 1730/ 2019 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят
връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението,
без обаче това да го превръща в такъв за периодични плащания /арг. от Тълкувателно
решение № 3/ 2011 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ВКС- ОСГТК/. Кредиторът може да
предяви иск за всяка отделна вноска, за която може да е уговорена неустойка или
лихва за забава, кредиторът може да цедира вземането си за конкретна вноска, поради
което и отделните вноски се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има
отделен падеж.
В настоящия случай процесните вземания са възникнали по договор за издаване
на кредитна карта /сключен при действието на Наредба № 16 от 29.09.2005 г. за
електронните платежни документи- обн. ДВ- бр.81 от 11.10.2005 г., отм.- бр.62 от
04.08.2009 г., в сила от 01.11.2009 г./, по който кредитният лимит е усвоен и връщането
му не се подчинява на погасителен план. Срокът за ползване на овърдрафта е уговорен
до 26.07.2008 г., като е предвидено той да се подновява автоматично /след изтичане на
посочените в договора 2 години/- Раздел ХVІІ от приложимите Общи условия, в който
е предвидено- чл.36, т.2, че банката подновява срока на валидност на картата,
респективно продължава срока за ползване на овърдрафта служебно, като издава нова
карта.
Независимо, че Законът за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/
не представлява действащо към датата на сключване на процесния кредитен договор
на 26.07.2006 г. материално право, дадената в него легална дефиниция на понятието
„овърдрафт“ /§ 1, т.26 от ДР на ЗПУПС/, според която „овърдрафт е изрично уговорен
кредит, с който доставчик на платежни услуги предоставя на потребителя
възможността да ползва средства, надвишаващи наличността по платежната му
сметка“, може в случая да бъде съобразена при извършването на преценка за
особеностите на обвързващата страните облигационна връзка. Специфична за този
кредит е възможността за многократно усвояване на отпуснатия кредит, упражнявана
чрез връщане на използваната сума и повторното й заемане през целия срок на
договора, като картодържателят може да извършва транзакции /безналични плащания
или теглене в брой/ съобразно размера на покритието по сметката, т.е. може да ползва
повторно стойността на вече усвоената сума, щом преди това е възстановил същата по
разплащателната сметка. По правило погасяването се извършва еднократно при
прекратяване на договора с изтичане на срока или по друг начин. В клаузата на чл.3 от
процесния договор срокът на валидност на кредитната карта е определен и като "краен
срок за погасяване на предоставения овърдрафт". Наред с това в договора е въведено и
понятието "отчетен период" /месечен/, като е предвидено след настъпване на падежа
3
еднократно се начислява лихва върху дебитните остатъци по картовата разплащателна
сметка, формирани до края на предходния отчетен период и непогасени до датата на
падежа.
Анализът на съдържащите се в индивидуалния кредитен договор и в
приложимите Общи условия клаузи налага извод, че усвоената от кредито-получателя
главница падежира по два начина: месечно- относно стойността на минималната
погасителна вноска, и при прекратяване на договора /с изтичане на срока или
предсрочно/- относно разликата между сбора на падежиралите месечни погасителни
вноски и цялата стойност на усвоения кредит, ако има такава.
Относно минималните погасителни вноски, дължими от кредито-получателя,
погасителната давност за главицата е започнала да тече от съответния им падеж, който
при всички случаи датира от периода до 26.07.2008 г., а за вземането за остатъчната
главница /ако има такова/- от прекратяване на договора, за който не са представени
безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест, да е бил
продължен /не се установява да е издадена последваща кредитна карта на К., която да
й е била предадена от кредитодателя/.
Съвкупната преценка на събраните в процеса писмени доказателства обосновава
извод на въззивния съд, че процесният кредитен договор не е обвързвал страните към
датата на отправянето на волеизявление от банката- ищец за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, връчено на ответницата на 20.08.2020 г., и изтичане на дадения
й 5- дневен срок за доброволно изпълнение /26.08.2020 г./. Съществуващата между
страните облигационна връзка е била прекратена не по- късно от 27.07.2008 г., тъй като
по делото липсват данни и доказателства за издаването на последваща /нова/ кредитна
карта на името на ответницата с валидност след посочената в договора крайна дата-
26.07.2008 г., която да е била в нейно държане, и тъй като подновяването на срока на
валидност на картата /издаването на нова карта/ е обусловено от продължаване срока
на овърдрафта. Издаването на нова карта има техническо значение спрямо вече
настъпилия юридически факт на продължаване на срока на договора, какъвто в случая
не се установява от доказателствата по делото.
Според установената в тази насока съдебна практика при наличието на
доказателства за издаването на последваща /нова/ кредитна карта на името на
кредитополучателя, която е била в негово държане, облигационната връзка по
предоставен кредит- овърдрафт не може да се счита прекратена /Решение № 50186 от
16.11.2022 г. по гр. дело № 4472/ 2021 г. на ВКС, ГК, III ГО/. В случая по делото не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца, че след 26.07.2008 г. на името на
ответницата М. К. е издадена последваща /нова/ карта с валидност след посочената
дата, която да е била в нейно държане. Протоколи за получаването на международна
кредитна карта Visa, класическа, от страна на ответницата по делото изобщо не са
представени. Следователно срокът на процесния кредит- овърдрафт не е бил
продължен след посочената в договора релевантна дата- 26.07.2008 г. Не са
представени от страна на ищеца и доказателства на разположение на ответницата в
картовата й разплащателна сметка да е имало сума по предоставения й банков кредит-
овърдрафт, с която да може да извършва посочените в договора безналични плащания.
С оглед горното основателно се явява направеното от ответницата М. К. в
преклузивния срок по чл.131 ГПК възражение за погасяване на претендираните от
"Първа инвестиционна банка" АД вземания по давност.
Давностният срок за погасяване на претенцията на ищеца за реално изпълнение
на задълженията за връщане на получените по договора за кредит суми е общият
петгодишен, тъй като те нямат характеристиките на периодични плащания по смисъла
на чл.111, б."в" ЗЗД, които се погасяват с тригодишна давност. При договора за заем
4
/кредит/, какъвто е сключеният между страните по делото договор, е налице неделимо
задължение и договореното плащане на кредита на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора. Относно вземането за главница е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл.110 ЗЗД. Задълженията да върне предоставените в заем суми възникват за
кредитополучателя като отделни такива с получаване на съответните парични средства
посредством използването на кредитна карта. Поради това и тяхното възникване и
настъпването на падежа им не са обусловени единствено от изтичане на предварително
уговорен между страните период от време, а от осъществяването и на други факти,
като предоставяне от кредитора на определени по размер от кредитополучателя суми.
Според установената по приложението на цитираните по- горе законови
разпоредби съдебна практика на ВКС, уговореното между страните връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща кредитния
договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части. Тези разрешения са в съответствие и с дадените в
Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС- ОСГТК задължителни разяснения
относно съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.111,
б."в" ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за
периодични плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се
налага извод, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения
са относително самостоятелни, като периодичността е характерна за престациите и на
двете страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката- кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл.66
ЗЗД/. Поради това и приложима по отношение на това задължение е общата 5-
годишна давност по чл.110 ЗЗД, а не кратката 3- годишна давност по чл.111, б."в" ЗЗД.
Според изложеното по- горе началният момент на течението на давността е
свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска /минимална погасителна
вноска за съответния отчетен период/, която предхожда датата на уговорения краен
срок за погасяване на кредита /26.07.2008 г./, а в случай, че след приспадане на
изискуемите минимални погасителни вноски е останала непогасена главница,
изискуемостта на същата е предпоставена от изтичане на уговорения краен срок за
погасяване на кредита /26.07.2008 г./. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно
решение № 3/ 2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/ 2011 г. на ВКС- ОСГТК,
погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира
своевременното упражняване на субективните граждански права. Чрез този институт
на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето
право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност, като допринася за бързото
развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички.
Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно
целите на института на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че
погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора- неупражняване на
негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, на основание
чл.114 ЗЗД началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с
изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той
може да търси изпълнение. С оглед на това неупражняването на правото в рамките на
давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
5
С оглед горното и предвид обстоятелството, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. дело № 57151/ 2020 г. на СРС, 81
състав, е депозирано на 18.11.2020 г., главните вземания на ищеца са погасени поради
изтичане на предвидения в чл.110 ЗЗД давностен срок, започнал да тече не по- късно
от 27.07.2008 г., а акцесорното вземане за мораторна лихва е погасено на основание
чл.119 ЗЗД, поради което и предявените по делото установителни искове за признаване
дължимостта на сумите 5 000 лв.- неплатена част от главница по договор за издаване
на кредитна карта, 2 808.94 лв.- възнаградителна лихва, и 16.67 лв.- мораторна лихва,
подлежат на отхвърляне, както правилно е приел първоинстанционният съд.
Недължима от ответницата на ищеца е и претендираната по делото сума от 60
лв., представляваща разноски за връчването на поК. за предсрочна изискуемост, тъй
като липсата на обвързваща страните договорна връзка към датата на извършване на
тези разходи от ищеца препятства присъждането им на твърдяното договорно
основание по чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД.
При тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни
инстанции по съществото на спора и неоснователност на наведените в жалбата на
ищеца доводи, обжалваното решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
има въззиваемата страна, на която въззивникът дължи да заплати сумата 1 088.56 лв.-
разноски за платено за въззивното производство адвокатско възнаграждение, чийто
размер е редуциран до минималния дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения- чл.7, ал.2, т.2, размер- по
възражението на въззивника за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, при съобразяване
фактическата и правна сложност на делото и извършената от адв.- пълномощника на
въззиваемата страна процесуална работа.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 30.06.2023 г., постановено по гр. дело № 47059/
2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 81 състав.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД- гр. София /ЕИК *********/ да
заплати на М. К. /ЕГН **********/ сумата 1 088.56 лв. /хиляда осемдесет и осем лева
и 56 ст./- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3
ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6