Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети юни две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№3670 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Г.Г.М. срещу
решение от 18.08.2018 г. по гр.д. №57519/2016 г. на Софийския районен съд, 57 състав,
в частта, в която на основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД е признато
за установено, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 1988,05 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода мес.04.2013
г. – мес.04.2015 г. за топлоснабден обект – ап. №35 в гр. София, жк. „******,
ведно със законната лихва от 20.05.2016 г. до окончателното изплащане и сумата
от 272,58 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.08.2013 г. –
22.04.2016 г., като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, тъй като съдът
неправилно е приел, че ответникът е клиент на топлинна енергия. Поддържа, че не
е настъпила изискуемостта на процесните суми, тъй като не е получавал фактури
за начислената топлинна енергия, а такива са издавани на името на другия
ответник Е.В.М.. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД
в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. оспорва същата.
Третото лице-помагач „Т.С.”
ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Предмет
на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 07.11.2018
г. в частта, в която е оставена без уважение молбата на адв. С. – процесуален
представител на ответника Е.В.М. от 09.10.2018 г. за изменение на решението в
частта за разноските. Това определение е обжалвано от адв. С. с частна жалба от
11.12.2018 г., в която е посочено, че неправилно съдът не и е присъдил разноски
за адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в пълния претендиран размер от 508,00
лв. Жалбоподателят моли определението на
СРС да бъде отменено, като ищецът бъде осъден да му заплати адвокатско
възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на сумата от 508,00 лв.
Ответната
страна „Т.С.” ЕАД в законоустановения срок не взема становище по частната
жалба.
Решението на СРС в частта, в която
предявените установителни искове срещу ответника Г.Г.М. са отхвърлени до пълните
предявени размери и в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените установителни
искове срещу ответника Е.В.М., не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с
публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят
по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение
по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на
топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ
и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че
облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по
силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат
съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът не е
оспорил изрично обстоятелството, че е ползвател на процесния имот, а и това
обстоятелства се установява от представения нот. акт за дарение недвижим имот
със запазено право на ползване №2, т.ІІ, н.д. №182/14.10.2014 г. на нот. С.П.. При тези
данни, следва да се приеме, че между страните
е възникнало преди и към процесния период облигационно отношение по
продажба на топлинна енергия при условията на специалните нормативни актове,
както правилно е приел и СРС.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните
изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от общия
топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по
системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през
периода нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено от ищцовото дружество
правилно и съобразно нормативните изисквания, като в конкретния случай
отчетите, изготвени от фирмата за дялово разпределение, носят подпис за
потребител.
От заключенията на СТЕ и ССчЕ се установява, че общата
дължима от ответника сума за топлинна енергия за периода мес.04.2013 г. –
мес.04.2015 г. е в размер на 1988,05 лв., до който размер искът за главница е
основателен.
Съгласно ОУ/2008
г. – чл.33 ал.1, потребителите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. При новите Общи условия, влезли в сила от
14.03.2014 г. клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини:
т.1 - на десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3 - по реална
месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна
собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2, месечната
консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от
консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл.32
ал.1 и ал.2 от Общите условия, месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал.1 / т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че
клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма
просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от
дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от
продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е
заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени
задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с
изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30–дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл.32 ал.2 т.е. общата фактура за реално потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача.
Неиздаването на
фактурите за процесния период е от значение единствено за настъпването забава,
но не води до извод, че купувачът на топлинна енергия не дължи заплащане на
цената и. Съгласно разпоредбата на чл.327 ал.1 ТЗ, за предадената стока
купувачът дължи цена, или основанието на продавача да претендира цената е освен
наличието на валидна облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване
на стоката, което е установено по делото. Освен това, двамата ответници са
солидарни длъжници на основание чл.32 СК и фактурите са издавани на името на
другия ответник Е.В.М., който е и титуляр на процесната партида.
Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части
следва да бъде потвърдено изцяло.
По
частната жалба:
С
молба от 09.10.2017 г. адв. С. – пълномощник на ответника Е.В.М. е поискала
съдът да измени решението в частта за разноските, като и се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА в размер на сумата от 508,00
лв.
С
обжалваното определение СРС е оставил молбата без уважение, като е приел, че не
са налице основания за изменение на решението в частта за разноските – адвокатското
възнаграждение е изчислено по реда на чл.78 ал.3 ГПК, т.е. съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
По
силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени
постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за
това. Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно
изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната страна,
както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда,
въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК,
ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Присъденото от първоинстанционния съд адвокатско
възнаграждение на адв. С. по реда на чл.38 ЗА е определено правилно от СРС, с
оглед цената на иска срещу ответника Е.В.М. и в съответствие с чл.7 ал.2 от
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд
правилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на постановения акт
в частта за разноските, поради което обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №473015/18.08.2018
г., постановено по гр.д. №57519/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, в обжалваната
част.
ПОТВЪРЖДАВА определение №528089/07.11.2018
г., постановено по гр.д. №57519/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, в
обжалваната част.
Решението е постановено при
участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.