№ 746
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Цветан Ив. Колев
Членове:Иван Ал. Стоилов
Дора З. И.а
при участието на секретаря Цветанка Б. Делова
в присъствието на прокурора Б. Д. П.
като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20241100603649 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С присъда от 07.12.2018 г.,постановена по НОХД № 2408/17 г. по описа на СРС, НО,
133 състав, първоинстанционният съд е признал подсъдимия Д. И. П. за виновен в
извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр., ал. 1 от НК, поради което го е осъдил на
наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, изпълнението на което на основание
чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години. В тежест на подсъдимия са
възложени направените по делото разноски.
Срещу присъдата, в срока по чл. 319, ал. 1 НПК, е постъпила жалба от подсъдимия,
чрез служебния му защитник адв. А. В., с която се оспорва правилността на съдебния акт,
като постановен при съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния
закон. Излагат се доводи и за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание.
Прави се искане за отмяна на присъдата и постановяване на нова-оправдателна присъда по
отношение на подсъдимия. С жалбата не се правят доказателствени искания.
Въззивният съд по реда на чл. 327 НПК прецени, че с оглед правилното решаване на
делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция защитникът на подс. П. поддържа
доводите си, развити във въззивната жалба, като уточнява, че първоинстанционният съд не
бил положил всички мерки за разкриване на обективната истина, като присъдата почивала
на предположения. Цялото обвинение се градяло единствено на показанията на
пострадалата В.Л., която към момента на извършване на престъплението била с диагноза
умерена умствена изостаналост, видно от заключението на приетата по делото съдебно-
1
психологична и психиатрична експертиза. Според вещите лица ниските интелектуални
възможности в границата на умерена умствена изостаналост лишавали В.Л. от свидетелска
годност. При разпознаването същата не била уточнила с нужните подробности никакви
индивидуализиращи признаци от облекло, възраст, коса, нито била описала подробно лицето
на извършителя. Нейните показания следвало да се анализират с относително ниска степен
на доверие. Изразява се също недоволство, че не било работено по друга следствена версия,
относно това, че можело и други лица да са извършили нападението. Отделно наложеното
наказание било неправилно индивидуализирано като изключително тежко и несправедливо
определено.
Прокурорът от СГП счита присъдата на първоинстанционния съд за правилна и
законосъобразна, като моли същата да бъде потвърдена. Наказанието също било правилно
определено при съобразяване на смекчаващите и отегчаващите наказателната отговорност
обстоятелства.
В своята последна дума подс. П. моли за оправдателна присъда. Допълва, че св.
М.Т.М., макар при повторен разпит да бил казал, че подсъдимият бил извършителят,
първият път бил казал обратното - че не подсъдимият бил извършителят и именно това
отговаряло на истината.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално-допустима, доколкото е депозирана в срок и то от
активно легитимирана страна – защитник на подс. П..
Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна. Съображенията на
състава са следните:
За да постанови присъдата си, районният съд е приел следната фактическа
обстановка:
Подс. Д. П. и св. В.Л. имали интимна връзка, прераснала в съвместно съжителство и
сключване на граждански брак, като последното се случило непосредствено преди началото
на съдебното следствие пред първоинстанционния съд.
Докато живеели на семейни начала, на 23.07.2016 г., около 10:00 Часа, подс. П., св.
Л., св. М.М. и В.Г. (баба на св. Л.) се намирали в гр. София, на кръстовището, образувано от
бул. „Константин Величков“ и бул. „Сливница“, където четиримата решили да пият кафе.
Подс. П. към онзи момент се занимавал с почистване на стъклени повърхности, поради
което носел със себе си телескопичен прът, използван за извършване на тази дейност. Св. Л.
поискала от баба си В.Г. пари, за да си купи мобилен телефон, на което последната отказала.
Ядосана, св. Л. повишила тон и започнала да вика на баба си. Това, от своя страна,
подразнило подс. П., който внезапно нанесъл с носения от него телескопичен прът за
почистване на прозорци няколко удара в областта на дясното рамо и на главата на св. Л.. В
резултат на ударите св. Л. се почувствала зле и седнала на земята. Неустановени по делото
лица повикали екип на ЦСМП, който транспортирал св. Л. до УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“
за оказване на медицинска помощ.
На съдебното следствие пред първоинстанционния съд са приети три съдебно-
медицински експертизи (СМЕ), последната от които тройна СМЕ, видно от чието
заключение в следствие на така нанесените от страна на подс. П. удари с телескопичния
прът за почистване на прозорци в областта на дясното рамо, на св. Л. били причинени
травматични увреждания, изразяващи се в счупване на големия туберкул на дясната раменна
кост, което реализирало медико-биологичния признак трайно затруднение на движението на
десния горен крайник за период по-голям от 30 дни, при липса на възникнали усложнения.
2
В рамките на съдебното следствие била приета комплексна съдебно-психиатрична и
психологична експертиза (КСППЕ) на св. Л., видно от чието заключение при същата била
установена „Умерена умствена изостаналост. Личностов инфантилизъм“. Според вещите
лица ниските интелектуални възможности в границата на умерена умствена изостаналост
лишавали св. Л. от свидетелска годност, макар тя да е била информирана в известна степен
за случилото се и показанията й можело да бъдат кредитирани, но само при съобразяване с
останалите материали от делото.
Съгласно заключение на приета на съдебното следствие съдебно-психиатрична
експертиза (СПЕ), подс. П. не страдал от психично заболяване и към момента на
извършване на Д.ието, както и към момента на изследването, е могъл да разбира свойството
и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
За да възприеме гореизложената фактическа обстановка, първоинстанционният съд се
е позовал на следните гласни и писмени доказателства, които е кредитирал: по отношение
на гласните доказателства – показанията на свидетелите В.Л. и М.М.; по отношение на
писмените такива – заключенията на тройната СМЕ, КСППЕ по отношение на св. Л. и СПЕ
по отношение на подс. П.; медицинската документация относно лечението на пострадалата
Л.; справка за съдимост на подс. Д. П..
Пред настоящата съдебна инстанция не бяха представени и събрани нови
доказателства и доказателствени средства, поради което въззивният съд изгради своите
фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствения материал събран в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция.
Следва да се посочи, че лицето В.Г. не е разпитвана на съдебното следствие,
доколкото е починала на 19.10.2016 г. и правилно е била заличена като свидетел, след като
не е било налице изискуемото по чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 4 от НПК съгласие на всички
страни за прочитане на показанията на същата от ДП.
Въззивният съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е формирано на
основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като
споделя доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели и
приложените писмени доказателства.
При анализа на доказателствата първостепенният съд правилно е отчел установените
по експертен път ниски интелектуални възможности в границата на умерена умствена
изостаналост на св. Л., които принципно я лишават от свидетелска годност, но е съобразил
становището на вещите лица, че показанията й би могло да бъдат кредитирани единствено
при съобразяване с останалите материали от делото. В тази връзка първоинстанционният
съд е посочил по достатъчно изчерпателен начин защо кредитира показанията на
пострадалата относно механизма на Д.ието, като в допълнение въззивният съд следва да
посочи, че макар обяснимо (предвид психичните й недостатъци) пестеливи, тези показания
не само не се явяват изолирани, но и подкрепени от други гласни и писмени доказателства –
показанията на очевидеца М. и заключението на тройната СМЕ, установила обективни
находки от травматични увреждания, получени като механизъм именно по начина, описан в
обвинителния акт и съобщен от пострадалата Л..
Първоинстанционният съд е подходил професионално и при събиране на гласните
доказателства, изхождащи от св. М., като е отчел, че при първоначално дадените от същия
показания в рамките на съдебното следствие, той е съобщил факти, коренно противоречащи
на изложеното от него на ДП. С оглед изясняване на противоречията, съдът правилно е
предприел процедура по прочитане показанията на св. М. от ДП по реда на чл. 281, ал. 4, вр.
ал. 1, т. 1 от НПК, основателно му е напомнил отговорността по чл. 290, ал. 1 от НК, след
което резонно го е приканил към повторен разпит, при който св. М. е потвърдил изложеното
от ДП, че е видял подсъдимият да удря с пръта пострадалата, с което реално се е отрекъл
3
пред съда от първоначалното си лъжливо свидетелстване. По този начин съдът е отстранил
възникналите противоречия при разпита на св. М. и е изложил ясни мотиви защо не
кредитира първоначалните сведения, изнесени от същия. В тази връзка правилно не е
кредитирано и обяснението на подсъдимия в частта, в която той е отрекъл да е нанесъл удар
по св. Л..
По отношение на вида на съставомерните травматични увреждания, които по
смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 2 от НПК подлежат на установяване задължително по метода на
експертизата, първоинстанционният съд е проявил дължима инициатива по служебно
установяване както на медико-биологичния характер на травматичните увреждания, така и
на механизма на причиняването им, назначавайки в хода на съдебното следствие тройна
СМЕ, с участието и на специалист по образна диагностика. Заключението на вещите лица е
анализирано съобразно събраните гласни доказателства и коректно е залегнало във
финалния съдебен акт.
Също правилно са кредитирани и заключенията на КСППЕ по отношение на св. Л. и
изготвената в рамките на съдебното следствие СПЕ по отношение на подс. П., като с
втората експертиза първоинстанционният съд е проявил служебна инициатива, за да изгради
мотивирано изводите си и относно субективната страна на Д.ието.
В обобщение въззивният съд намира, че не са налице основания за промяна на
фактическата обстановка, възприета от първостепенния съд, доколкото тя е правилно
установена на база на вярна и като цяло точна преценка и анализ на доказателствения
материал.
По отношение на възражението на защитата, че първоинстанционният съд не бил
положил всички мерки за разкриване на обективната истина, осланяйки се единствено на
показанията на пострадалата В.Л., която към момента на извършване на престъплението
била с диагноза умерена умствена изостаналост, въззивният съд следва да посочи, че
установената по експертен път липса на свидетелска годност не е безусловна, а преценена
през призмата на останалите доказателства. В тази връзка изложеното от пострадалата Л. не
е изолирано и намира в достатъчна степен солидна подкрепа от други гласни (показанията
на св. М.) и писмени (заключенията на тройната СМЕ) доказателства.
По отношение на изразеното от защитата недоволство, че не било работено по друга
следствена версия, относно това, че можело и други лица да са извършили нападението над
пострадалата Л., въззивният съд следва да посочи, че предприемането на подобни действия
в рамките на съдебното следствие не може да бъде самоцелно, а единствено на база
събраните доказателства. В случая версия за други извършители, различни от подсъдимия,
се лансира единствено от самия подсъдим в дадените от него обяснения, които се явяват
изолирани и изцяло обслужващи защитната му стратегия. Първоинстанционният съд
правилно ги е подложил на критика и ги е изключил от доказателствената маса при
изготвяне на своите мотиви, след като е възприел изложеното в повторния разпит на св. М.,
в който последният се е отрекъл от първоначалните си показания,обслужващи същата
защитна теза.
Предвид всичко изложено първостепенният съд е направил обосновани правни
изводи в съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на РБ досежно
съставомерността на инкриминираното Д.ие, като напълно законосъобразно го е подвел под
състава на престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, доколкото събраните по делото
доказателства сочат на това, че извършеното подс. П. на инкриминираните дата и място
осъществява от обективна и субективна страна състава именно на това престъпление.
От обективна страна са налице всички признаци на посочения престъпен състав,
доколкото изпълнителното Д.ие, осъществено от подс. П., изразяващо се в нанасяне на удари
с телескопичен прът, предназначен за почистване на прозорци, в областта на дясното рамо
4
на пострадалата Л. е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат
– установено по експертен път травматично увреждане, реализирало медико-биологичния
критерий трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за период по-голям от
30 дни, което съответства и на юридическия критерий за средна телесна повреда по смисъла
на чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
От субективна страна престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е възможно
както при пряк умисъл, така и при евентуален умисъл. При втората хипотеза деецът съзнава
обществено опасния характер на Д.ието, предвижда неговите обществено опасни последици
и, макар да не цели изрично, допуска настъпване им. Евентуалният умисъл при телесните
увреждания е често срещан и житейски обясним именно с обстоятелството, че в повечето
случаи деецът не разполага със специални анатомични познания за дейността и функциите
на всички органи от човешкото тяло, но от житейския си опит има обща представа до какви
крайни последици за здравето могат да доведат различните по сила и с помощта на
предмети удари по различните части на тялото, включително такива съхраняващи важни
органи. В този смисъл няма логика да не се приеме, че подс. П. е бил наясно какво може да
причини на лице от женски пол при удар в областта на рамото, нанесен със здрав
телескопичен прът за почистване на прозорци, включително, че това може да доведе до
фрактура и съответното продължително затруднение на движенията на горен крайник, но се
е съгласявал с настъпването на този престъпен резултат, както правилно е отчел и
първоинстанционният съд в извода си, че се касае за Д.ие осъществено при евентуален
умисъл. Правилни са изводите на съда за липса на основание за приложение на
привилегирован състав, доколкото фактите по делото изключват както наличие на състояние
на физиологичен афект у подсъдимия при осъществяване на Д.ието, така и предхождащо
нападение срещу него от страна на пострадалата, което да наложи евентуално обсъждане на
института на неизбежната отбрана. В заключение изводите на първоинстанционния съд за
наличие на евентуален умисъл намират подкрепа и в заключението на СПЕ по отношение на
подс. П..
При правилна правна оценка на събрания доказателствен материал и на установената
по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал адекватно
наказанието на подсъдимия като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 54
НК, отчитайки едновременното наличие както на отегчаващи вината обстоятелства, така и
на смекчаващи такива. По-конкретно е приел като отегчаващо вината обстоятелство това, че
подс. П. е знаел за недоброто психично състояние на пострадалата Л., доколкото е
съжителствал с нея и имали общо дете, и тази преценка на първия съд следва да бъде
споделена от въззивния съд. Също правилно като смекчаващи вината обстоятелства
първоинстанционният съд е приел чистото съдебно минало и сравнително младата възраст
на подсъдимия. Към това въззивният съд следва да добави единствено изминалия
значителен период от време спрямо датата на Д.ието – 23.07.2016 г. При така отчетения
очевиден превес на смекчаващите вината обстоятелства, наложеното от
първоинстанционния съд наказание, ориентирано към законодателния минимум, от шест
месеца лишаване от свобода, което, предвид и наличието на предпоставките на чл. 66, ал. 1
от НК, е отложено с изпитателен срок от три години, се явява правилно индивидуализирано,
съответно на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелство, както и на целите на
генералната и специалната превенция, и справедливо. Правилно е приложен и чл. 59, ал. 1
от НПК, във връзка с приспаднатото задържане по ЗМВР на подсъдимия на 23.07.2016 г.
Разноските по делото са възложени на подс. П. в съответствие с изискванията на чл.
189, ал. З НПК.
При извършената на основание чл. 314 НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на
други основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и е оглед
5
гореизложените съображения, постанови своето решение.
Водим от всичко посочено и на основание чл. 334, т. 6 НПК вр. чл. 338 НПК,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда от 07.12.2018 г.,постановена по НОХД № 2408/17
г. по описа на СРС, НО, 133 състав, като правилна и законосъобразна.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6