№ 106
гр. гр.Н., 07.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и първи септември, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:П.С.П.
при участието на секретаря А.Д.Г.
като разгледа докладваното от П.С.П. Гражданско дело № 20212150101096
по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени при условията на обективно
съединяване на искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Кодекса на труда.
Ищецът В. П. П. с ЕГН **********, с адрес: град Н., улица С.С.К.М. № **, твърди,
че на 19.03.2019г. е сключила трудов договор с “К.И” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: село Р., улица Л. № *, община Н., представлявано от управителя Д. А. К., по
силата на който работодателят й е възложил, а тя е приела да изпълнява длъжността
“работник-озеленяване” в село Р., община Н., при пълен (8-часов) работен ден, до
завършване на определена работа, като не са уточнени обаче работата, която трябва да се
извърши, и срока, в който да се изпълни, срещу уговорено месечно трудово възнаграждение
в размер на 560 лева и 0,6% за всяка зачетена година професионален трудов стаж,
заплащано до 25-о число на месеца, следващ отработения месец. Започнала е да изпълнява
трудовите си задължения от 20.03.2019г., което тя е вършила добросъвестно. Трудовото
правоотношение на ищцата е било прекратено със Заповед № 66/02.03.2021г., издадена от
работодателя й, считано от 03.03.2019г., а като правно основание за прекратяването на
трудовото правоотношение работодателят е посочил чл.325, ал.1, т.4 от КТ. Тъй като и в
тази заповед не е изложено коя работа е била завършена по вид и обем, която да определя
времетраенето на договора, намира прекратяването на трудовото правоотношение за
1
неправомерно, тъй като не са били налице условията за това, предвидени в чл.325, ал.1, т.4
от КТ, а по тази причина договорът е следвало да се счита за сключен като такъв за
неопределено време. Моли съдът да постанови решение, по силата на което да бъде
отменено като незаконосъобразно уволнението на ищцата, извършено със Заповед №
66/02.03.2021г., издадена от законния представител на “К.И” ООД, ЕИК *********, и да
бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност “работник-озеленяване”,
ответникът да бъде осъден да й заплати обезщетение за оставането й без работа поради
незаконното уволнение в размер на 3 900 лева за шест месеца, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът заявява, че намира исковете за допустими,
но счита същите за неоснователни. Излага твърдения, че В. П. П. е подала молба до
работодателя си да бъде освободена от работа, на която управителят на ответното дружество
е поставил резолюция, с която е изразил съгласие като е отбелязал, че следва да се освободи
считано от 03.03.2021г. По тази причина следва да се приеме, че трудовото правоотношение
е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, и че
това е станало с изявлението и отговора от страна на работодателя на молбата и искането на
работника, че е съгласен трудовото правоотношение да бъде прекратено, а не с издадената
впоследствие заповед, в която е вписано различно основание, което от своя страна следва да
се счита за техническа грешка. С оглед основанието на прекратяване на трудовото
правоотношение, неоснователни се явяват исковете за възстановяване на ищцата на
заеманата от нея преди уволнението длъжност, както и за заплащане на обезщетение за
оставането си без работа поради незаконното уволнение. При условията на евентуалност
счита, че молбата на ищцата от 02.03.2021г. до работодателя й следва да се счита за
предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл.326 от КТ.
Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Ищцата се явява лично в съдебно заседание, представлява се и от упълномощени
адвокати, които заявяват, че поддържат исковата молба, оспорват твърденията в отговора на
исковата молба.
В съдебно заседание ответното дружество е представлява от законния си
представител, както и от процесуален представител, който заявява, че оспорва исковата
молба и поддържа доводите, изложени в отговора на исковата молба. Моли за уважаване на
исковете. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско
възнаграждение.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа
страна:
На 19.03.2019г. е сключен трудов договор, по силата на който “К.И” ООД, ЕИК
****, в качеството му на работодател, е възложил, а В. П. П. с ЕГН **********, е приела да
2
изпълнява длъжността “работник-озеленяване”, с място на работа: село Р., разсадник “К.и”,
при 5 работни дни в седмицата на 8-часов работен ден, срещу уговорено основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 560 лева. Като допълнително възнаграждение е
уговорено 0,6% върху основното възнаграждение за всяка зачетена година професионален
трудов стаж. Посочено е, че работникът е постъпил на работа на 20.03.2019г. според
уговореното в трудовия договор. Трудовият договор е сключен на основание чл.68, ал.1, т.2
от Кодекса на труда, срок – до завършване на определената работа.
Като основни длъжностни задължения, изброени в длъжностната хаактеристикана за
длъжността “работник-озеленяване”, са: извършване на товароразтоварни и преносни
работи, засаждане, плевене, копаене и отглеждане на декоративни растения, събиране и
изнасяне на определените места отпадъци, почиства складове и дворни площи, извършва
обща работа на обекти на фирмата, изпълнява и други конкретно възложени задачи,
свързани с длъжността, подпомага персонала и управителя на търговския обект при
изпълнение на задълженията им.
В.П. е поискала да прекрати трудовото си правоотношение с “К.И” ООД като за
целта на 02.03.2021г. е подала молба до работодателя си с искане да бъде освободена от
работа поради семейни причини. От показанията на свид. Дафинка Николова Дафчева се
установява, че В.П. е написала молбата си същия ден през обедната почивка и я е подала в
края на работния ден около 17:00 часа, а причината да иска да напусне е била, че си е
намерила друга работа – “жива риба” на оранжериите в град Ахелой.
На следващия работен ден – 4-и март, В.П. отново е посетила работното си място –
разсадник, находящ се на Главен път І-9, срещу магазин “Мастерхаус”, в близост до село Р.,
когато й е била връчена Заповед № 66 от 02.03.2021г. за прекратяване на трудовото
правоотношение, считано от 03.03.2021г., подписана от Д. А. К. в качеството му на законен
представител на “К.И” ООД и от главния счетоводител М.Георгиева, в която като основание
за прекратяване на трудовото правоотношение с този работник е посочена разпоредбата на
чл.325, ал.1, т.4 от Кодекса на труда, а ищцата не е останала на работа през този ден. Съдът
приема, че заповета е връчена на работника срещу подпис именно тогава, а не на
02.03.2021г., както е посочено в нея, тъй като до края на този работен ден, когато
работникът е подал молбата си за напускане, веднага си е тръгнал от работата, а тогава
заповедта все още не е била изготвена и не е имало възможност да бъде своевременно
изготвена и връчена. Така работодателят е изготвил и връчил Заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение на работника при първа възможност.
След като напуснала работа, В.П. е започнала работа в град Ахелой на оранжериите
“Живата риба” без сключен писмен трудов договор, а няколко дни след напускането си от
“К.И” ООД е посетила счетоводителя за да си вземе трудовата книжка, в която като
основание за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 03.03.2021г., също е
посочен чл.325, ал.1, т.4 от Кодекса на труда, и с която трудова книжка ищцата се е
3
регистрирала като безработна в Бюро по труда” – Поморие на 11.03.2021г., като тази нейна
регистрация е продължавала и към 16.09.2021г.
Пак от трудовата книжка на ищцата, че през периода от 01.01.2021г. до 03.03.2021г.,
от когато трудовото правоотношение се счита прекратено, уговореното между страните
основно трудово възнаграждение е било в размер на 650 лева.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направи следните
правни изводи:
По иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ.
За да бъде законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение между
страните на посоченото в уволнителната заповед основание – чл.325, ал.1, т.4 от КТ, следва
да е налице сключен трудов договор по чл.68, ал.1, т.2 от КТ със срок до завършване на
определена работа, както и да се установи, че последната е завършена и следователно
срокът на договора е изтекъл.
Съгласно чл.67, ал.1 от КТ трудовият договор може да бъде сключен за
неопределено време (т.1) или като срочен (т.2), а ал. 2 на същата разпоредба предвижда
необорима презумпция, че договорът се смята сключен за неопределено време, ако изрично
не е уговорено друго. Т.е. срочен трудов договор може да бъде сключен единствено при
изрична, ясна и недвусмислена уговорка между работодателя и работника относно
наличието на срок. Такава изрична уговорка в настоящия случай не е налице.
Съгласно чл.66, ал.1, т.4 от КТ, времетраенето на трудовия договор е част от
минималното съдържание на договора. Това означава да се определи изрично дали
трудовият договор се сключва като безсрочен или срочен, като в последния случай в
договора следва ясно да бъде посочен конкретният момент, в който изтича договорът или
този момент да може да се определи от неговото съдържание, когато срокът е определяем. В
настоящия случай като правно основание за сключване на договора е посочена разпоредбата
именно на чл.68, ал.1, т.2 от КТ, която регламентира договор до завършване на определена
работа. Няма спор между страните, че така възникналото трудово правоотношение не е било
прекратявано, т.е. източник на трудовоправното отношение между страните е именно този
договор, който е променян с последващи уговорки между страните като е предоговарян
единствено размерът на основното трудово възнаграждение на работника. Съдържанието на
договора обаче не дава възможност по какъвто и да е начин, включително и по реда на чл.20
от ЗЗД, да бъде определен срока на окончателния трудов договор, тъй като липсват каквито
и да е уговорки между страните относно временния характер на възложената трудова
функция, белези, индивидуализиращи ясно и точно с каква продължителност ще е работата
по озеленяване, за изпълнението на която работникът е нает и завършването на която ще
създаде основанието по чл.325, ал.1, т.4 от КТ за прекратяване на трудовия договор без
която и да е от страните да дължи предизвестие. Работата, по повод и във връзка с която на
4
работника/служителя са възложени конкретни трудови функции, следва да бъде ясно
дефинирана още при сключване на трудовия договор за да има яснота относно срока му.
Посочването в договора на разпоредбата на чл.68, ал.1, т.2 от КТ не е равнозначно на
посочване на конкретната работа, чрез която всъщност се определя срока на договора,
времето, през което той ще съществува, и момента, в който ще се прекрати. Данни за
работата, чрез която да се определи и времетраенето на договора, не се съдържат и в
длъжностната характеристика, връчена на ищеца на 19.03.2019г. Ако в трудовия договор
работата не е описана по начин, който да позволява да се изведе момента, в който ще бъде
завършена, следва да се приеме, че липсва уговорка за такъв срок. Такъв трудов договор се
явява безсрочен, може да бъде прекратен на основанията, предвидени за безсрочните
трудови правоотношения, но не и на основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ, предвидено за
прекратяване на срочните трудови договори (Решение № 22/31.01.2012г. по гр.д.№
450/2011г. на ВКС, III г.о.; Решение № 236/23.06.2015г. по гр.д.№ 440/2015г. на ВКС, IV г.о.;
Решение № 166/16.06.2017г. по гр.д.№ 4921/2016г. на ВКС, IV г.о.).
Затова отчитайки развитието на взаимоотношенията между страните, записванията,
направени в молбата за назначение на ищеца, и клаузите на подписания договор, съдът
намира, че между тях не е възникнало срочно трудово правоотношение по смисъла на чл.68,
ал.1, т.2 от КТ. В договора липсва определяемост на възложената работа като вид, обем,
количество, качество и други компоненти, относими към възможността да се определи кога
тази работа ще се счита завършена, за да отпадне задължението на наетия работник да
престира труд, и оттук възможността поради завършване на работата, трудовият договор с
него да бъде прекратен на съответното основание - чл.325, ал.1, т.4 от КТ.
В конкретния случай ищцата е наета да престира труд като извършва дейности по
озеленяване на съответния обект, а срокът на тази престация е определен – „до завършване
на определената работа“. Сам по себе си така определен срокът, а и работата, не
съответстват на заложения смисъл в разпоредбата на чл.68, ал.1, т.2 от КТ.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че прекратяването на
трудовото правоотношение на ищцата на основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ е незаконно,
респ. предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за отмяна на уволнението е основателен.
За основателността на предявените искове преди всичко е необходимо да бъдат
изяснени въпросите за момента и основанието, на което е прекратено трудовото
правоотношение на ищцата. Съдът не приема, че трудовият договор между страните е
прекратен по взаимно съгласие. В чл.325, ал.1, т.1 от КТ е уредена възможността за
прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, писмено съгласие на
страните по договора. Предложението за прекратяване на договора се счита за прието,
когато страната, към която е отправено, е изразила писмено съгласието си в седемдневен
срок от получаването му, за което е уведомила насрещната страна. Срокът от седем дни,
визиран в чл.325, ал.1, т.1 от КТ, е свързан с условието приемащата предложението страна
5
да обективира своето волеизявление за прекратяване на трудовоправната връзка по взаимно
съгласие и да предприеме тези съответни на обстоятелствата действия, които да позволят на
другата страна да е в известност относно трудово-правния си статут, когато предложението
е прието. Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със
съобщаването на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно
съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел веднага
предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за да
стане това обстоятелство известно на другата страна. Писмената форма е условие за
действителността на двете насрещни волеизявления – това, с което е отправено
предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, и това за приемането на
същото. Същевременно ясното, категоричното и безусловното изразяване на волята на всяка
от страните не е възможно да се извърши и да формира прекратяване по взаимно съгласие
чрез устни изявления на която и да е от страните (Решение № 183 от 21.12.2011г. на ВКС по
гр.д.№ *65/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.). От страна на ответника – работодателя, не само не е
взето отношение по предложението на работника за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, но и не е уведомил другата страна в 7-дневен срок –
представителят на “К.И” ООД не е направил изявление за приемане на предложението на
В.П. в законния 7-дневен срок, отправено с молбата й от 02.03.2021г., и когато е била
връчена на законния представител на дружеството-работодател, което означава, че
предложението не е прието, т.е. пропускането на срока необоримо презюмира липсата на
приемане.
В Решение № 313 от 21.07.2010г. по гр.д.№ 201/2009г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че
предложението по чл.325, ал.1, т.1 от КТ е волеизявление на страна по трудово
правоотношение към съконтрахента си за прекратяването му по взаимно съгласие. Ако в
него няма записано изявление на предложителя при отказ то да се счита за предизвестие по
чл.326, ал.1 от КТ, работодателят не може да го зачете за такова. По аргумент на противното
следва да се приеме, че е напълно допустимо, както в случая, молбата на работника, с която
е отправено предложение до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие, да съдържа искане при условие, че това предложение не бъде прието, със
същата молба да се отправи предизвестие по чл.326, ал.1 от КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на работника.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 2 от 23.10.2012г. по тълк. дело № 2/2012г.
на ОСГК на ВКС „По своята правна същност предизвестието на работника или служителя за
прекратяване на трудовото правоотношение, отправено до работодателя, е негово
материално, субективно, преобразуващо трудово право. Субект на това право е работникът
или служителят, който не е длъжен да мотивира волеизявлението си, достатъчно е само
изразената от него воля да съдържа ясно и безусловно решение за прекратяване на
трудовото правоотношение. Предизвестието трябва да е писмено (форма на действителност)
и да включва определен срок, след изтичането на който трудовия договор се прекратява.
Отправеното предизвестие определя със сигурност края на съществуването на трудовото
6
правоотношение с изтичане срока на същото“. Никаква воля ищцата В.П. не е изявявала при
условията на евентуалност молбата й да се счита за предизвестие, и че срокът на такова
предизвестие да не е спазен от работодателя. Такъв извод не може да се направи и от
обстоятелството, че ищцата не е посочила срок, считано от който трудовото й
правоотношение да се счита прекратено по взаимно съгласие, защото законът е предоставил
на страната по трудово правоотношение, в случая работодателя, 7-дневен срок, в който да
заяви дали приема или отказва предложението, който срок работникът няма право да
променя като го съкръщава и по този начин да определя друг срок, който да обвързва
работодателя.
С представянето на молбата на В.П. от 02.03.2021г. за освобождаването й от
работа по нейно желание, ответната страна се домогваше да докаже основния си довод, че
трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие, респ. работодателят е приел
предложението на работника като е изразил още същия ден насрещно съвпадащо с нейното
волеизявление, и с която да обоснове, че вписването в издадената впоследствие заповед
основание за прекратяване представлява фактическа грешка. Молбата на ищцата,
включително и в частта, в която се съдържа волеизявлението на нейния работодател,
представлява частен свидетелстващ документ и представлява единствено доказателство, че
изявленията, които се съдържат в този документ, са направени от посочените в тях лица по
смисъла на чл.180 от ГПК. От гледна точка на съдържанието на документа обаче, който
съдът е длъжен да прецени по свое убеждение, с оглед всички обстоятелства по делото
(чл.178, ал.2, изр. 1-о от ГПК), материалната му доказателствена сила в тази му част е
разколебана. Веднъж установен смисълът на това, което се изразява в документа, съдът по
свое убеждение преценява каква вяра трябва да му бъде дадена, доколкото това, което се
твърди там, отговаря на истината. Убедителността на това, което се изявява в един
документ, е различна в зависимост от това от кого изхожда той, кога е съставен, по какъв
повод е съставен; съдът и тук е длъжен да вземе предвид всички доказателства по делото –
както доказателствата, които потвърждават верността на съдържанието, така и тези, които го
опровергават.
Вписването в Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като
основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ не представлява никаква фактическа грешка, защото
именно това основание съответства с основанието на сключения трудов договор и съвпада с
основанието за прекратяване, което е вписано в трудовата книжка, вече в официален
документ. Молбата на ищцата не е упомената в заповедта. Всички тези обстоятелства
обосновават извода, че резолюцията на молбата, според която работодателят приема
предложението на работника трудовото правоотношение да бъде прекратено по взаимно
съгласие, не само не е поставена на посочената дата – 02.03.2021г., но не е била изпълнена и
към момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, и
дори до оформянето и връчването на трудовата книжка на ищцата повече от седмица по-
късно. Поради това, както и с оглед, приетото по-горе, че работодателят никога не е
7
уведомявал работника за становището му по молбата в изискуемата форма, изводът, който
съдът прави е, че волеизявлението на работодателя в тази молба, в който вид тя е
представена с отговора на исковата молба по настоящото дело, е материализирано
единствено за нуждите на делото и използвано недобросъвестно от ответната страна чрез
представянето на документа по делото за да създаде погрешно убеждение за съществуването
на значими за делото факти, каквито в действителност не са налице. Ето защо предвид
останалите доказателства по делото, съдът не дава вяра на посоченото в документа, че
съществува обективирания в него факт, респ. до връчването на заповедта за прекратяване, а
впоследствие и на трудовата книжка с посочването и в двата документа на едно и също
основание за прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят не е давал
съгласието си под каквато и да е форма трудовото правоотношение с ищцата да бъде
прекратено по взаимно съгласие на страните по него. Точно обратното, със самото издаване
на заповедта за прекратяване с нейното съдържание от гледна точка на посочване както на
законова разпоредба, така и на конкретно съответстващо на нея основание, означава, че
работодателят никога не е приемал предложението на ищцата.
По иска по чл.344, ал.1, т.2 от КТ.
От основателността на главния иск – незаконното уволнение на основание чл.325,
ал.1, т.4 от КТ, и предвид приетото, че договорът не е прекратен нито по взаимно съгласие
на страните, нито след отправено предизвестие от работника, следва и основателността на
претенцията по чл.344, ал.1, т.2 от КТ и уволненият работник следва да бъде възстановен на
длъжността, заемана от него преди уволнението по безсрочния договор – „работник-
озеленяване”.
По иска по чл.344, ал.1, т.3, във връзка с чл.225, ал.1 от КТ.
За да бъде уважен този иск, задължително следва да са налице следните
предпоставки: уволнението да бъде признато за незаконно; да е налице вреда, която подлежи
на обезщетяване, съразмерно пропуснатото брутно трудово възнаграждение за времето след
уволнението, през което работникът или служителят е останал без работа, но не за повече от
6 месеца и причинната връзка между уволнението и оставането без работа. Ако липсва някоя
от тези предпоставки, искът следва да се отхвърли. В тежест на ищеца е да докаже тези
предпоставки.
По делото са представени както справка от ТД на НАП – Бургас, така и служебна
бележка от „Бюро по труда“ – Поморие, от които се установява, че след 03.03.2021г. ищцата
не е работила по трудово правоотношение, както и че е регистрирана като безработна на
11.03.2021г. и тези обстоятелства са били налице към 16.09.2021г., в това число и през
претендирания 6-месечен период от 04.03.2021г. до 03.09.2021г. Съгласно Тълкувателно
решение № 6/2013 от 15.07.2014г. по тълк. дело № 6/2013г. на ОСГК на ВКС, тези
документи са годни доказателства за установяване състоянието на безработица по трудово
правоотношение.
8
По делото не е спорно, че след прекратяване на трудовото правоотношение с
ответника, ищцата е полагала труд. От една страна изявлението на ищцата представлява
признание за неизгоден за нея факт. Той обаче съвсем не е достатъчен да се приеме, че тя
няма право на обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ. Горепосоченото тълкувателно решение
изисква от ищеца да докаже, че след уволнението не е получавал трудово възнаграждение, а
такова възнаграждение може да бъде получавано само по силата на трудов договор. Не се
установи нито дали ищцата е получавала възнаграждение за полаган от нея труд след
03.03.2021г., нито размер на такова възнаграждение, съответно времетраенето и
непрекъснотостта на този труд. От друга страна самото полагане на труд не предполага
непременно, че то е било въз основа на трудов договор, защото такъв труд може да бъде
престиран и на други основания, например по граждански договор. В тежест на ищцата е да
установи и че след уволнението е останала без работа, а пак в тълкувателното решение е
подчертано, че се касае за състояние на безработица само по трудово правоотношение. За
доказването на възникнало трудово правоотношение е необходимо или трудов договор,
който съгласно чл.62, ал.1 от КТ задължително следва да бъде в писмена форма, или
Постановление на контролните органи на инспекцията по труда по чл.405а, ал.1 от КТ,
каквито в случая не са налице, поради което съдът приема, че през претендирания период от
04.03.2021г. до 03.09.2021г. ищцата не е работила по трудово правоотношение, била е
регистрирана като безработна, не е получавала трудово възнаграждение. С оглед на
незаконосъобразността на уволнението и наличието на причинна връзка между уволнението
и оставането без работа, предявеният иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ е
установен по основание.
Съгласно чл.225, ал.1 от КТ, при незаконно уволнение работникът или служителят
има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за
времето, през което е останал без работа, но за не повече от 6 месеца. Съгласно чл.3 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4 от
17.01.2007г., обн. ДВ, бр.9 от 26.01.2007г., брутната работна заплата се състои от: 1.
Основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и
прилаганата система на заплащане на труда; 2. Допълнителни трудови възнаграждения,
определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг норматилен акт или в колективен трудов
договор; 3. Други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в
индивидуалния трудов договор и невключени в т.1 и т.2. Според ал.2 на чл.15 от НСОРЗ, за
допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните
възнаграждения, които се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период
основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Така, в
процесния случай, освен уговореното основно месечно трудово възнаграждения, в трудовия
договор е уговорено на ищцата да се изплаща и ежемесечно като допълнително
възнаграждение и 0.6% върху основното възнаграждение за всяка зачетена година
професионален трудов стаж. По делото не са представени доказателства за размера на така
9
уговореното допълнително възнаграждение, в т.ч. и ведомости за заплати фишове и други,
от които да е видно какъв е размера на начисленото преди уволнението на ищцата трудово
възнаграждение, съответно в какъв размер е изчислено допълнителното възнаграждение,
като страните не са ангажирали доказателства в тази насока в предоставения им срок. С
оглед обаче претендирания от ищцата размер за посочения период, а именно 3 900 лева, и
предвид приетото за доказано (от трудовата книжка), че основното месечно трудово
възнаграждение на ищцата преди уволнението е уговорено в размер на 650 лева, по
същество означава, че обезщетението се претендира не в размер на брутното трудово
възнаграждение, а именно в размера на основното такова (650х6=3 900 лева), поради което
не се налага да се изследва въпроса за размера на допълнителното възнаграждение. Затова
именно в претендирания размер искът се явява доказан и следва да се уважи за сумата в
размер на 3 900 лева.
Съгласно правилата на процеса на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата
следва да се заплатят направените по делото разноски за платено адвокатско
възнаграждение. Основателно се явява възражението на ответната страна за прекомерност
на заплатеното от ищцата адвокатско възграждение в размер на 1500 лева, поради което
същото следва да се присъди в минималния размер, който общо за трите иска е 1 153 лева на
основание чл.7, ал.1, т.1 и чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като за разликата над уважения размер претенцията следва да
бъде отхвърлена като неоснователна.
На ответника не се следват разноски по чл.78, ал.3 от ГПК с оглед изхода на
делото, поради което претенцията му за заплащане на такива за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 150 лева следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт по сметка
на Н.ския районен съд дължимите държавни такси върху уважените искове, които възлизат
общо на сумата в размер 256 лева, съгласно чл.1 от Тарифа за ДТКСС по ГПК на МС от
27.02.2008г.
Съдът следва да допусне предварително изпълнение на решението в частта,
относно присъденото обезщетение на основание чл.242, ал.1 от ГПК.
Предвид гореизложеното, Н.ският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕТО на В. П. П. с ЕГН **********, с
адрес: град Н., улица С.С.К.М. № **, и ОТМЕНЯ Заповед № 66 / 02.03.2021Г. на управителя
на „К.И“ ООД, ЕИК ****.
ВЪЗСТАНОВЯВА В. П. П. с ЕГН **********, с адрес: град Н., улица С.С.К.М. №
10
**, на заеманата преди уволнението длъжност „работник озеленяване”.
ОСЪЖДА “К.И” ООД, ЕИК ****, със седалище и арес на управление: село Р., улица
Л. № *, община Н., представлявано от управителя Д. А. К., ДА ЗАПЛАТИ на В. П. П. с ЕГН
**********, с адрес: град Н., улица С.С.К.М. № **, сумата в размер на 3 900 лв. (три хиляди
и деветстотин лева), представляваща обезщетение за времето, през което е останал без
работа поради уволнението за периода от 04.03.2021г. до 03.09.2021г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА “К.И” ООД, ЕИК ****, със седалище и арес на управление: село Р., улица
Л. № *, община Н., представлявано от управителя Д. А. К., ДА ЗАПЛАТИ на В. П. П. с ЕГН
**********, с адрес: град Н., улица С.С.К.М. № **, сумата в размер на 1 153 лв. (хиляда сто
петдесет и три лева), представляваща част от направените по делото разноски за платено
адвокатско възнаграждение, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер
от 1 500 лева, ОТХВЪРЛЯ претенцията като неоснователна.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на “К.И” ООД, ЕИК ****, със седалище и арес на
управление: село Р., улица Л. № *, община Н., представлявано от управителя Д. А. К., за
осъждането на В. П. П. с ЕГН **********, с адрес: град Н., улица С.С.К.М. № **, да му
заплати сумата в размер на 1 150 лв. (хиляда сто и петдесет лева, представляваща направени
по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА “К.И” ООД, ЕИК ****, със седалище и арес на управление: село Р.,
улица Л. № *, община Н., представлявано от управителя Д. А. К., ДА ЗАПЛАТИ в полза на
съдебната власт по сметка на Н.ския районен съд, сумата в размер на 256 лв. (двеста
петдесет и шест лева), представляваща дължими държавни такси върху уважените
искове.
ДОПУСКА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението в частта, относно
присъденото обезщетение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните пред Бургаския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
11