Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 29.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, I - 11-ти състав, в публичното заседание на десет и пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: Илиана Станкова
при секретаря Диана Борисова, като разгледа гр.д. № 11729/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са активно субективно и обективно
съединени искове с правна квалификация, както следва:
установителни искове по чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП и осъдителни искове по
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищците З.Г.С. и К.Ц.С., твърдят, че на 19.07.2006 г. сключили с ответника „Ю.Б.“ АД договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който получили заем в размер на 42 000,00 лева. В договора било уговорено заплащането от кредитополучателя на годишна лихва, чийто размер е равен на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, който при сключване на договора е 7 %. Сочат, че в хода на действие на процесния договор банката неколкократно е увеличила едностранно размера на дължимата възнаградителна лихва, без да има валидно основание за това, тъй като клаузите, които предвиждат възможността на кредитора да го направи, а именно чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3 и и чл. 12 от договора, са неравноправни на основание чл. 143 ЗЗП, както и на основание специалните хипотези на чл. 143, т. 3, т. 10, т. 12 ЗЗП, и като такива са нищожни. С оглед на това ищците твърдят, че сума в размер на 5862,47 лева, заплатена от тях за периода от 09.06.2010 г. – 05.06.2015 г. за възнаградителна лихва, която представлява разликата между предварително договорения размер на месечната възнаградителна лихва и заплатената от тях такава, е получена от ответника без правно основание за това. Молят съдът да признае за установено по отношение на „Ю.Б.” АД, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит от 19.07.2006 г. са нищожни, тъй като са неравноправни, както и ответникът да бъде осъден да им заплати солидарно сумата от 5862,47 лева, представляваща разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от тях такива, както и сумата от 455,18 лева – лихва за забава за периода 04.09.2014 г. – 09.06.2015 г.. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът по иска – „Ю.Б.” АД, оспорва същия. Счита, че клаузите на чл. 3,
ал. 1 и ал. 7, чл. 6, ал. 3, и чл. 12 от договора за кредит са индивидуално
договорени между страните и не противоречат на чл. 143, т. 3, т. 10, т. 12 ЗЗП.
Твърди, че размерът на базовия лихвен
процент се определя въз основа на финансови, пазарни и икономически фактори,
като условията, при които той може да бъде променен са предвидени изрично в
методологията на банката, която е публикувана на интернет страницата й и всеки
има свободен достъп до нея. Прави възражение за погасяване на предявените
вземания по давност. Моли предявените искове да се отхвърлят. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира
за установено от фактическа страна следното:
На 19.07.2006 г. е сключен договор за банков кредит, с който „Б. П.Б.” АД предоставя на З.Г.С. и К.Ц.С., като кредитополучатели, кредит в размер на 42 000,00 лева, като част от сумата в размер на 32 420,00 лева е предоставена с цел закупуване на недвижим имот, а останалата част в размер на 9580,00 лева - за други разплащания. С договора кредитополучателят поема насрещно задължение да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията, уговорени в него. В чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че за връщане на кредита и за другите задължения по сделката лицата, подписали договора като кредитополучатели, отговарят солидарно. С чл. 3, ал. 1 от договора е постигнато съгласие, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Б. П.Б.” АД за жилищни кредити в лева /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, като към момента на сключване на договора БЛП на БПБ АД за жилищни кредит в лева е в размер на 7 % процента. В чл. 3, ал. 7 е предвидено, че действащият БЛП на БПБ не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят. Съгласно чл. 6, ал. 3 от договора е предвидено, че в случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. С чл. 12 от договора страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които БПБ АД прилага при оперциите си. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор.
По делото е прието извлечение от протокол на заседание на комитета за управление на активите и пасивите (КУАП) № 57, с решение, по който е определен механизмът за определяне на ОЛП. В същото е посочено, че ОЛП се определя в лева, евро и щатски долара, като представлява сумата от трансферна цена за съответната валута и приложения спред за основни клиенти за съответната бизнес единица, одобрен от КУАП. Посочено е, че актуализацията на ОЛП става на месечна база, като при актуализиране основните проценти се коригират със стъпка 25 базисни пункта.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че разликата между размера на заплатените от кредитополучателите месечни вноски за периода от 09.06.2010 г. – 05.06.2015 г. и размера на дължимите вноски за същия период съгласно първоначалния погасителен план възлиза на 5862,47 лева. Според заключението според представената на вещото лице методология на „Ю.Б.“ АД за определяне на базисни лихвени проценти БЛП се определя от сбора на трансферната цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се влияе от пазарни лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор, в зависимост от валутата на кредита, като при кредити в лева се следи тримесечния Софибор; рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката по привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете и др.. Буферна надбавка, която включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временни пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0, 50 % на годишна база..
Съдът не обсъжда събраните по делото гласни доказателства, тъй като същите касаят процес на направени насрещни предложения за изменение на лихвения процент по договора, по които не е постигнато съгласие и същите се явяват ирелевантни за спора.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
По предявените искове за нищожност на клаузи от договора за банков
кредит, сключен на 19.07.2006 г.:
Като основание на предявените искове за нищожност на договорните клаузи на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3, и чл. 12 от договора за банков кредит, сключен на 19.07.2006 г., ищецът сочи, че същите са неравноправни по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което и съдът е обвързан при произнасянето си от така заявения правопораждащ факт и следва да даде отговор на въпроса дали по отношение на процесната сделка са приложими нормите на цитирания закон и налице ли са някоя от уредените в него хипотези, водещи до нищножност на отделните договорни калузи.
В производството се установява, че между ищците З.Г.С. и К.Ц.С., като кредитополучатели, и ответното дружество са възникнали облигационни отношения по договор за кредит, част от съдържанието на който са и уговорките, които са оспорени в настоящото производство. Кредитополучателите по тази сделка са физически лица, на които е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно ищците, като кредитополучатели в отношенията, възникнали между тях и „Ю.Б.” АД по силата на процесния договор за банков кредит се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Доколкото в чл. 146, ал. 1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва да се отговори на въпроса дали процесните клаузи са индивидуално уговорени с потребителя или не.
Установява се, че посочените уговорки не са част от общите условия, при които банката-ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит. Това, обаче, не е достатъчно същите да бъде квалифицирани като индивидуално уговорени, предвид разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и с оглед направеното възражение от ищеца, че те са част от стандартни, изготвени предварително договори за кредит, които сключва банката и не подлежат на коментар и промяна. Установяването в процеса на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на „Ю.Б.” АД на основание специалната норма на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ответникът, обаче, не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание.
След като по делото не е установено от „Ю.Б.” АД, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени, то за ответника са неблагоприятните последици от неангажиране на доказателства и съдът следва да приеме, че чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит са били изготвени от банката предварително и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им при сключването му. Ето защо и те могат да бъдат нищожни на основание чл. 146 ЗЗП, в случай, че се установи, че са неравноправни.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Ето защо при решаване на настоящия спор по предявените установителни искове съдът следва да провери освен това дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи на т. 1 до т. 17 на чл. 143 ЗЗП, така и това дали не са налице общите критерии, дадени в цитираната норма.
Съдът намира, че доколкото оспорването на ищците в клаузата на чл. 3, ал.1 от договора е единствено досежно възможността за промяна на БЛП, каквото е оспорването и относно останалите три клаузи, то действителността им ще бъде разгледана заедно в настоящото изложение при извършване на преценката дали са неравноправни по смисъла на специалните хипотези на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП.
Съгласно чл. 143, т. 10 неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
В случая, при тълкуване волята на страните, изразена в текста на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 7, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит, сключен между страните, се установява, че с тях е предвидена възможност за банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна вноска. В тези клаузи изрично е посочено, че размерът на дължимата годишна лихва не подлежи на договаряне / чл. 3, ал. 7 от договора/, както и че промяната в нея зависи единствено от волята на кредитора, който е и по - силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от банката, стават задължителни за него.
Следователно с
цитираните договорни клаузи се предвижда правото на „Ю.Б.” АД едностранно да
променя условията на сключения с ищците договор
за кредит, поради което и за да се приеме, че тези уговорки не накърняват
защитими итереси на потребителя, то съгласно правилото на чл. 143, т. 10 ЗЗП,
условията, при които търговецът може да променя съдържанието на сделката следва
да са изрично, изчерпателно и на разбираем език посочени в самия договор. Ако с
посочените уговорки се позволява на банката да променя условията на договора на
непредвидено в него основание за това, то те следва да се квалифицират като
неравноправни.
В случая на първо място, следва да се посочи,
че в нито една от оспорените договорни клаузи не са посочени условията, при
които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент, представляващ един
от компонентите при изчисляване размера на дължимата от кредитополучателя
годишна лихва. Такива предпоставки не са предвидени по обща воля на страните и
в нито една друга от уговорките, представляващи част от съдържанието на
сключения между тях договор. Не е конкретизирано дали банката ще има право
едностранно да променя уговорките по сделката, единствено при настъпване на някакви обективни условия, какви
са те, или пък упражняването на това право ще зависи само от волята на управителните
органи на търговеца, без да е задължително и необходимо това да е обвързано от настъпване
на някакво конкретно събитие.
Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на базовия лихвен процент, са предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент, приета въз основа на взето решение на КУАП на банката, следва да се отговори на въпроса дали посочените в тази методология условия са станали част от съдържанието на процесния договор за кредит, или не.
По делото не са налице доказателства, че ищците, към момента на подписване на договора са били запознати с методологията, на която се позовава ответника и която е едностранно издадена от него, както и че са изразили съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения.
Дори да се приеме, че цитираната методология, представлява по своята същност общи условия, при които „Ю.Б.” АД сключва договори за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока на действие на договора, то не се променя извода на съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях, тъй като по аргумент от чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ те е следвало да се съгласят с нея писмено.
Ето защо и клаузите, предвидени в методология за определяне на базисен лихвен процент, не представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит, поради което е без значение, че в тях са посочени условията, при които банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент. Съгласно изричната норма на чл. 143, т. 10 ЗЗП, за да бъде една клауза в договор, сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично предвидено в самия договор, а не в друг акт на търговеца, който освен това не се доказва да обвързва валидно потребителите.
Следователно в случая четирите клаузи на чл. 3, ал. 1, в частта за възможността за промяна на лихвата, на чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит, сключен със З.Г.С. и К.Ц.С., в които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това, изпълват хипотезата на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Тези клаузи във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създават неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Още повече, че в полза на потребителя - кредитополучател не е предвидено такова право да променя по своя воля и то едностранно нито едно от условията на сключения договор за кредит, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава възможност с процесните три уговорки.
За пълнота следва да се отбележи, че в прилаганата от банката методика действително са предвидени индекси, при изменение, на които следва да се изменя БЛП, но не е посочен начинът, формулата, по която това следва да стане. В тази връзка с решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. на ВКС е даден отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т. е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
По изложените съображения се налага изводът, че уговорките на чл. 3, ал. 1 в частта, в която е предвидена възможност за изменение на лихвения процент, на чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за банков кредит, сключен със З.Г.С. и К.Ц.С. на 19.07.2006 г., са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП. Ето защо и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП те са нищожни, което прави предявените главни установителни искове основателни.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД:
За
да бъде уважен иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1)
получаването на нещо от обогатилото се лице – ответника, което му се дава от
обеднялото лице-ищеца и 2 ) липса на основание за получаването, като в
хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД тази
липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в
настоящото производство.
Установява
се от заключението от приетата счетоводна експертиза, че разликата между
първоначално уговорения лихвен процент и размерът на възнаграждителната лихва,
която ответниците са заплатили за периода 09.06.2010 г.
– 05.06.2015 г. възлиза на сумата в размер на 5862,47 лева.
Както беше посочено в мотивите по предявените установителни искове за нищожност, в производството се доказа, че по силата на процесния договор за кредит от 19.07.2006 г. в тежест на кредитополучателите е възникнало задължение освен да върнат получената в заем сума, да заплащат на банката и възнаградителна лихва за времето, през което ползват предоставените им парични средства – чл. 3, ал. 1.
По делото не се спори, че по време на действието на процесния договор кредиторът „Ю.Б.” АД е изменил едностранно размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, в резултат на което негово действие са били заплатени от ищците процесната сума от 5862,47 лева. По делото се установява, че клаузите, въз основа на което е извършена тази едностранна промяна са нищожни, поради което същите не могат да породят правни последици. Следователно между страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие за това, че в полза на „Ю.Б.” АД ще възникне такова право на едностранна промяна на лихвения процент. То не е регламентирано да възниква в полза на банката и в императивна разпоредба на закона.
Предвид изложеното се налага изводът, че извършеното от ответника „Ю.Б.” АД едностранно увеличаване на размера на основното задължение на кредитополучателите да заплащат солидарно възнаградителна лихва за предоставения кредит за периода от 09.06.2010 г. – 05.06.2015 г., е направено без да е налице валидно правно основание за това. По делото не се представиха доказателства и за това размерът на дължимата лихва за посочения период от време да е увеличен по общо съгласие на страните по сделката за банков кредит, изразено в писмена форма, която, както беше отбелязано, е такава за нейната действителност. Следователно за ищците не е възникнало задължение да заплащат възнаградителна лихва и съответно погасителна вноска, в размер, различен от първоначално договорения такъв.
След като по
делото не се доказа, че за ответника съществува валидно правно основание да
получи разликата на възнаградителната лихва над първоначално уговорения размер,
то по силата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за него е възникнало задължение да
я върне в патримониума на обеднялото лице - кредитополучателите. В закона не е
предвидено, че в случаите на неоснователно обогатяване от повече от едно лице
възниква активна солидарност на страната на кредиторите на задължението да бъде
върната получената без валидно правно основание сума. Ето защо и „Ю.Б.” АД дължи да заплати на
ищците разделно и по – специално по равно на всеки един от тях, сумата от общо 5862,47
лева. Фактът, че с договора за кредит двамата ищци са се
задължили да заплащат солидарно на ответната банка месечните погасителни
вноски, включително дължимата възнаградитена лихва, не обосновава
възникване на активна солидарност между тях за вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Това е така, защото
посоченото вземане не възниква по силата на тази сделка, а има извъндоговорно
основание, а освен това уговорката на чл. 1, ал. 2 от процесния договор касае
възникване на солидарност за кредитополучателите само в случаите, в които те са
длъжници, т.е. пасивна такава, а не и в случаите, когато те са на страната на
кредитора в облигационните си отношения с „Ю.Б.” АД.
Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на З.Г.С. и К.Ц.С. сумата в размер на по 2931,23 лева на всеки един от тях.
По възражението на ответника за погасителна давност.
Искът с правно основание чл. 55 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност. Давността тече от момента на възникване на вземането, което в хипотезата на начална липса на правно основание е от деня на неоснователното разместване на благата. В настоящия случай това е станало в периода от 09.06.2010 г. – 05.06.2015 г., в който ежемесечно са заплащани от ищеца процесните суми за възнаградителна лихва. С оглед на това и предвид датата на постъпване на исковата молба в съда – 09.06.2015 г., се налага изводът, че не са налице погасени по давност вземания на ищците срещу ответника.
По исковете
с правно основание чл. 86 ЗЗД.
Вземанията с правно основание чл. 55, ал.1, пр. първо ЗЗД стават изискуеми веднага след престиранено, но за изпадане на длъжника в забава е необходима покана – арг. чл. 84, ал.2 ЗЗД. В този смисъл са и задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г. по т.д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за връщане на даденото при начална липса на основание длъжникът дължи лихва за забава от поканата.
Видно от възражение и обратна разписка за връчването му, лист 23 и 24 от делото в корици пред СРС, ищците са поканили ответника да им заплати надвнесените суми за периода от 19.07.2006 г. до датата на поканата, получена на 04.09.2014 г.. Във възражението е обективирана и вола за намаляване на лихвения процент, поради извършеното без основание изменение в посока на неговото увеличаване. Съдът намира, че така отправената покана при тълкуване на изявленията обективирани във възражението в цялост следва да се приеме за покана и за плащане на лихва занапред върху изискуемите вземания. Същевременно съдът намира, че с оглед конкретния произход на вземанията на ищците с правно основание чл. 55, ал.1, пр. първо от ЗЗД, които са свързани с наднесени суми за възнаградителна лихва по анюитетни вноски и предвид обстоятелството, че с посочената покана те са искали преустановяване на действията от страна на банката по изчисляване размер на месечните анюитетни вноски в по-висок от договорения размер, то не е необходимо отправянето на отделна покана по отношение на главните вземания за връщане на даденото без основание, възникнали след получаване на поканата.
Според заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза лихвата за забава на процесните вземания за процесния период 04.09.2014 г. – 09.06.2015 г. възлиза в размер на 455,18 лева. Исковете на ищците следва да бъдат уважени за по ½ от тази сума имайки предвид изложените по-горе съображения относно липсата на активна солидарност между тях.
По присъждане на направените по делото разноски:
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците сторените от тях разноски по делото в общ размер на 4405,74 лева – по ½ част на всеки един от тях.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове предявени от З.Г.С., ЕГН: ********** и К.Ц.С., ЕГН: ********** срещу „Ю.Б.” АД, с ЕИК: *******, че клаузите на чл. 3, 1, само в частта, в
която се предвижда последваща възможност за промяна на БЛП, на чл. 3, ал. 7,
чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за банков кредит № HL 11582/ 19.07.2006 г., сключен между „Б. П.Б.” АД, с ново наименование „Ю.Б.” АД, от една страна, и З.Г.С.
и К.Ц.С., от друга, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т.
10 ЗЗП като неравноправни.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕГН: ********* ДА ЗАПЛАТИ на З.Г.С., ЕГН: ********** и К.Ц.С., ЕГН: ********** на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на по 2931,23 лева на всеки един от тях, представляваща заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит 19.07.2006 г., която съставлява разликата между първоначалния размер на договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на едностранното увеличаване от страна на банката на размер на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 09.06.2010 г. – 05.06.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите от 09.06.2015 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на по 227,59 лева, на всеки един от тях, лихва за забава за периода 04.09.2014 г. – 09.06.2015 г. върху горните главници, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата в размер на по 2202,87 лева на всеки един от тях – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ исковете на всеки един от ищците за солидарното присъждане на горницата до пълния предявен размер на исковете по чл. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от 5862,47 лева и чл. 86 ЗЗД от 455,118 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: