Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 27. 04. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Кристина Първанова и прокурор Десислава Кайнакчиева, като
разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 1618 по описа на Софийския градски съд
за 2020 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от Д.И.П. с ЕГН **********, съдебен
адрес *** чрез процесуалния представител адвокат Д.В. срещу решение № 299535,
постановено на 12. 12. 2019 г. от Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр.
д. № 66226 по описа на Софийския районен съд за 2018 г. (обжалвано решение). С
него районният съд е уважил изцяло иск за обезщетяване на имуществени вреди в
размер на 2 400 лева и е уважил частично иск за обезщетяване на
неимуществени вреди за сумата от 10 500 лева от претендирания размер
15 000 лева. И двата иска са с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 във
връзка с чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
(ЗОДОВ).
С въззивната
жалба на Д.И.П. първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която искът за неимуществени вреди е частично отхвърлен
за разликата от 10 500 лева до претендирания размер от 15 000 лева.
Въззивникът Д.И.П. твърди, че в съответната част обжалваното решение е
неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост. Заявява, че
районният съд не е обсъдил и не е формирал мотиви относно редица твърдени с
исковата молба и подкрепени със свидетелски показания неимуществени вреди. Дори
и да приема, че тези неимуществени вреди са недоказани, районният съд не е
изложил мотиви, от които да може да се разбере кои от тях и в каква степен са
взети предвид при определяне на размера на обезщетението. Поради твърдените
съществени съдопроизводствени нарушения и необоснованост поддържа, че първата
инстанция е нарушила чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) и не е
определила размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост.
Добавя, че другите неимуществени вреди, които са били приети за доказани, са
били недооценени, което също е довело да присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди в занижен размер. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното
решение в съответната част и да постанови решение, с което искът за
неимуществени вреди се уважава изцяло. Иска при уважаване на въззивната жалба
също така да бъдат присъдени разноските за първата инстанция в пълен размер. Не
претендира разноски за настоящата инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба на Д.И.П. от
Прокуратурата на Република България.
Срещу
обжалваното решение е постъпила въззивна жалба и от Прокуратурата на Република
България (Прокуратурата) чрез районния прокурор Д. К.. С нея решението се
обжалва в частта, в която
Прокуратурата е осъдена да заплати на Д.И.П. сумата от 10 500 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 2 400
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди. Прокуратурата твърди, че
в съответната част обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и
неправилно. Поддържа, че всъщност не е налице един от елементите на сложния
фактически състав, който ищецът е трябвало да докаже пълно и главно: претърпени
неимуществени вреди, които по безспорен и категоричен начин да е установено, че
са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното действие на правозащитните
органи /обвинението/. Твърди, че е налице противоречие между свидетелските
показания и материалите по приложеното наказателно дело във връзка с
предполагаемите чести пътувания на Д.И.П. от Белгия до България. Заявява, че
размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен,
като се позовава на чл. 52 ЗЗД и на съдебната практика по аналогични дела.
Прави конкретни твърдения във връзка с развитието на наказателното
производство, от които обосновава, че обезщетението е несправедливо завишено.
Заявява, че районният съд не е отчел воденето и на друго наказателно
производство срещу Д.И.П., което също е допринесло за настъпването на
неимуществените вреди; ДП № ЗМ 652/08 г. по описа на 01 РУ-СДВР, пр. пр. №
14013/08 г. по описа на Софийската районна прокуратура не бил първият
досег на Д.И.П. до правоохранителните
органи. Във връзка с обезщетението за имуществени вреди заявява, че заплатените
адвокатски възнаграждение за защита в наказателното производство следва да се
реализират като отговорност за разноски в същото производство; в случая
заплатените хонорари значително надвишавали нормативно установения минимум,
като за разликата над него не можели да се третират като пряка вреда от
повдигнатото обвинение. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение в
съответната част и да постанови решение, с което да се произнесе по съществото
на спора и да отхвърли исковете за имуществени и неимуществени вреди,
алтернативно да намали размера на присъдените обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди.
Постъпилата
„допълнителна въззивна жалба“ от Прокуратурата по правното си естество
представлява искане по чл. 248 ГПК, по което районният съд се е произнесъл с
определение.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на Прокуратурата от Д.И.П..
Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че причинените вреди са
били доказани и че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди
не е завишен. Заявява, че с влизането в законна сила на оправдателната присъди
всички действия на Прокуратурата по обвиняването и предаването му на съд са
незаконосъобразни. Оспорва твърденията на Прокуратурата във връзка с развитието
на наказателното производство. Поддържа, че няма противоречие между
свидетелските показания и материалите по наказателното дело. Оспорва срещу него
да е било водено друго наказателно производство. Оспорва заплатеното адвокатско
възнаграждение да надвишава предвидения минимум и поддържа, че то съответства
на обема на предоставената защита. Заявява, че искането за намаляване на
разноските е неоснователно.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните фактически и правни
изводи.
Въззивните
жалби са процесуално допустими: изхождат от заинтересовани страни, подадени са
в законоустановения срок и е представен документ за внесена държавна такса в
необходимия размер.
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Относно правилността му приема следното.
Предмет на
настоящото производство са два иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във
връзка с чл. 4 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди в размер на
15 000 лева и за обезщетение на имуществени вреди в размер на 2 400
лева. Обезщетенията за вреди се претендират във връзка със следното наказателно
производство: досъдебно производство ЗМ № 652 по описа на 01 РУ – СДВР за 2008
г., прокурорска преписка НСН № 347 по описа на Софийската районна прокуратура
за 2011 г., н. о. х. д. № 16756 по описа на Софийския районен съд, 16-и състав,
за 2010 г. (прекратено за отстраняване на допуснати нарушения в досъдебното
производство), н. о. х. д. № 20093 по описа на Софийския районен съд, 94-ти
състав, за 2011 г. (прекратено поради несъответствие между обстоятелствената
част и диспозитива на обвинителния акт), н. о. х. д. № 23118 по описа на
Софийския районен съд, 94-ти състав, за 2014 г. (прекратено поради непълна
правна квалификация в обвинителния акт), н. о. х. д. № 910 по описа на
Софийския районен съд, 94-ти състав, за 2016 г. и в. н. о. х. д. № 467 по описа
на Софийския градски съд, Наказателно отделение, V въззивен състав, за 2018 г.
(наказателното производство).
В посоченото
наказателно производство Д.И.П. е бил обвинен от Прокуратурата в извършването
на престъпление по чл. 325, ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2
във връзка с ал. 1 от Наказателния кодекс (съизвършител на хулиганство,
отличаващо се с изключителна дързост). В наказателното производство е била постановена
оправдателна присъда спрямо Д.И.П., която е влязла в законна сила на 26. 02.
2018 г.
Фактическият
състав на правата на обезщетения по чл. 2, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 4 ЗОДОВ
обема следните елементи: 1. повдигане на обвинение в извършването на
престъпление; 2. оправдаване (или прекратяване на наказателното производство на
реабилитиращо основание); 3. имуществени и неимуществени вреди; 4. причинна
връзка между повдигнатото обвинение и вредите. По изложените от страните във
въззивното производство доводи въззивният съд приема следното.
I.
Относно
неимуществените вреди. Във връзка с твърдението на
Прокуратурата, че Д.И.П. не е претърпял неимуществени вреди, както и във връзка
с твърдението на Д.И.П., че първата инстанция не е обсъдила и не е формирала
мотиви относно редица претендирани неимуществени вреди: с исковата молба са
били въведени множество твърдения за претърпени неимуществени вреди. Сред тях
са накърняване на честта, достойнството и доброто име като почтен гражданин;
силно накърняване на чувството за лична чест и достойнство; грубо нарушаване на
правото на свободно придвижване; изолация, потиснатост и голямо притеснение,
неудобство и дискомфорт; чувство на унижение и че е третиран като престъпник;
непрекъснато неудобство и необходимост за съобразяване с наложената мярка за
неотклонение „подписка“; отделяне на продължително време за участие в
процесуално-следствените действия; невъзможност спокойно да завърши висшето си
образование и да работи; чувство за безизходица и че наказателното производство
никога няма да свърши; промяна и рязко отдръпване на много негови приятели;
непрекъснато обясняване, че не е извършил престъпление и полагане на особени
грижи за спокойствието на семейството му; силно притеснение за отражението на
случващото се върху семейството му; негативни последици, които не са отшумели и
до 12. 10. 2018 г.
От разпита на
свидетелите се установява, че наказателното дело е разстроило Д.И.П., в
началото той бил шокиран и потиснат. Станал затворен, неспокоен и е изгубил
вяра в съдебната система. Заседанията по наказателното дело се отразили
неблагоприятно на докторантурата и работата му в Льовенския католически университет,
Белгия. Някои от познатите му започнали да го отбягват, той доста се
притеснявал за семейството си, бил доста близо до депресия. Неприятните
изживявания продължавали дори към 12. 11. 2019 г.
В мотивите на
районния съд изложените свидетелски показания са накратко обсъдени. В допълнение
въззивният съд намира за уместно да отбележи, че показанията и на двамата
свидетели следва да бъдат преценявани съобразно чл. 172 ГПК поради възможна
заинтересованост. Частично на показанията следва бъде дадено доверие, доколкото
те съответстват на данните по приложеното наказателно дело: относно
продължителността на наказателното производство, относно започнатата
докторантура на Д.И.П. в Льовенския католически университет (л. 105 – 106 от
досъдебното производство), както и относно следните отрицателни преживявания:
шок, потиснатост, затвореност, безпокойство, загуба на вяра в съдебната
система, ограничаване на контактите с познати и състояние, близко до депресия. Възражението
на Прокуратурата, че свидетелските показания относно пътуванията на Д.И.П. от
Белгия до България поради наказателното дело противоречат на данните по
наказателното производство, е неоснователно. Всъщност свидетелските показания в
тази част съответстват на данните по наказателното производство и следва да бъдат
кредитирани. Що се отнася до твърдения неблагоприятен завършек на
докторантурата в Льовенския католически университет, въззивният съд приема, че
в тази част на свидетелските показания не
следва да се дава доверие въз основа на чл. 172 ГПК поради заинтересованост.
Д.И.П., чиято е тежестта на доказване на настъпилите неимуществени вреди, не е
представил по делото като доказателство акт на Льовенския католически
университет, който да установява факта на неблагоприятния завършек на
докторантурата, както и основанието за това. По делото няма данни, на които
свидетелските показания биха могли да съответстват в тази част.
При това
положение от данните по наказателното производство и свидетелските показания в
частта, в която на тях им се дава доверие, се установяват следните твърдени в
исковата молба неимуществени вреди, претърпени от Д.И.П.: накърняване на честта,
достойнството и доброто име като почтен гражданин; силно накърняване на
чувството за лична чест и достойнство; грубо нарушаване на правото на свободно
придвижване; изолация, потиснатост и голямо притеснение, неудобство и
дискомфорт; чувство на унижение и че е третиран като престъпник; непрекъснато
неудобство и необходимост за съобразяване с наложената мярка за неотклонение
„подписка“; отделяне на продължително време за участие в
процесуално-следствените действия; чувство за безизходица и че наказателното производство
никога няма да свърши; промяна и рязко отдръпване на много негови приятели;
непрекъснато обясняване, че не е извършил престъпление и полагане на особени
грижи за спокойствието на семейството му; силно притеснение за отражението на
случващото се върху семейството му. Изброените неимуществени вреди са
продължавали до 12. 11. 2019 г. (доказани
неимуществени вреди). Районният съд ги е обобщил, като е използвал родовото
понятие „отрицателни последици в емоционално и психическо отношение“.
Що се отнася
до твърдените с исковата молба неимуществени вреди, изразяващи се в невъзможността
Д.И.П. спокойно да завърши висшето си образование и да работи, въззивният съд
приема, че за тях не е проведено успешно пълно и главно доказване (те остават недоказани). Следва да бъдат приложени
неблагоприятните последици на тежестта на доказването и да се приеме, че тези
неимуществени вреди не са настъпили.
От данните по
наказателното производство и от кредитираната част от свидетелските показания
се установява наличието на пряка причинна връзка между доказаните неимуществени вреди и незаконосъобразното обвинение,
повдигнато от Прокуратурата. При това положение всички елементи на фактическия
състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 4 ЗОДОВ са налице. Районният съд
правилно е осъдил Прокуратурата да заплати обезщетение за доказаните
неимуществени вреди в полза на Д.И.П.. За пълнота следва да се добави, че
твърденията на Прокуратурата за друго водено предходно наказателно производство
срещу Д.И.П. са неоснователни. От изготвената справка за съдимост по процесното
наказателно производство се установява, че Д.И.П. е неосъждан. Твърдяното от
Прокуратурата предходно наказателно производство не е приложено към настоящото
дело. Дори и да можеше да се приеме, че Прокуратурата е установила при
условията на пълно и главно доказване твърдяното предходно наказателно
производство, по настоящото дело липсват каквито и да е доказателства за
причинна връзка между него и доказаните неимуществени вреди. Поради това
възражението на Прокуратурата е недоказано.
Относно размера на обезщетението за доказаните неимуществени вреди и Д.И.П.,
и Прокуратурата оспорват възприетия от районния съд размер от 10 500 лева.
В случая размерът се определя по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като съдът
следва да се ръководи от конкретните обективно съществуващи обстоятелства (т. II от Постановление на Пленума на
ВС № 4 от 1968 г.). Такива конкретни обективно съществуващи правнорелевантни
обстоятелства, които са били съобразени от районния съд, са вида и характера на
обвинението и продължителността на наказателното производство. Към тях
въззивният съд следва да добави още обстоятелството, че повдигнатото
незаконосъобразно обвинение е за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; Д.И.П. е бил задържан за
24 часа и му е била направена полицейска регистрация по реда на Закона за
Министерството на вътрешните работи е била
взета най-леката мярка за неотклонение. Дори и при отчитането на тези
допълнителни обстоятелства въззивният съд намира, че определеният от районния
съд размер на обезщетението за доказаните
неимуществени вреди като краен резултат е справедлив. Възраженията за размера
му от страна на Д.И.П. и Прокуратурата са неоснователни.
По изложените
съображения въззивният съд приема, че обжалваното решение е правилно в частта
относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди и следва да бъде потвърдено.
Относно имуществените вреди.
Д.И.П. е предявил иск и за претърпени имуществени
вреди (разноски за адвокатска защита в процесното наказателно производство). С
отговора на исковата молба Прокуратурата е оспорила иска за обезщетяване на
имуществени вреди като неоснователен и недоказан по размер с твърдение, че
липсват доказателства за обема на извършените процесуални действия от
упълномощения адвокат, съответно че размерът от 2 400 лева не съответства
на обема на осъществената по делото защита, а също така и надхвърлят минималния
размер по чл. 13 от „Наредба № 1/09.07.2014 г. на Висш адвокатски съвет“.
Районният съд е уважил изцяло претенцията, като е приел, че договореното
възнаграждение е изцяло заплатено.
Във въззивната
жалба Прокуратурата отново твърди, че адвокатското възнаграждение надвишава
определения в Наредба № 1 от 09. 07. 2004 г. минимум и не съответства на обема
на осъществената по наказателните дела защита. За пръв път прави твърдение, че
отговорността за разноски трябва да бъде реализирана в производството, по което
тези разноски са направени, т. е. в наказателното производство, както и че
уговореният над нормативно установения минимум размер на възнаграждението не
може да се третира като пряка вреда от повдигнатото обвинение.
Въззивният съд
приема, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното съдебно производство пред наказателния съд в размер на
1 200 лева не надхвърля нормативно установения минимум предвид приложимите
редакции на чл. 13, ал. 1, т. 2 и чл. 14 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждение на Висшия адвокатски съвет (Наредбата). Що се
отнася до уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в същия размер за
въззивната инстанция в наказателното съдопроизводство, то надвишава нормативно
установения минимум по Наредбата, който в случая е 600 лева с ДДС съгласно
приложимата редакция на чл. 13, ал. 1, т. 2 от Наредбата във връзка с пар. 2а
от Допълнителните разпоредби към нея.
Прокуратурата
разполага с възможността да оспори превишаването на нормативно установения
минимум и своевременно го е направила с отговора на исковата молба. За да е
основателно това възражение обаче, трябва да е налице действително превишаване
на нормативно установения минимален размер на адвокатското възнаграждение
(каквото не е налице спрямо адвокатското възнаграждение в първоинстанционното
производство) и също така наказателното дело да не представлява фактическа и
правна сложност. Предвид описаното в обвинителния акт деяние, въззивният съд
приема, че процесното наказателно дело не съставлява фактическа сложност. От
друга страна, поради продължителността на досъдебното производство и
многобройните прекратявания на съдебното производство делото представлява известна
правна сложност, която обуславя
уговорянето и заплащането на адвокатско възнаграждение над нормативно
установения минимум.
Чл. 190 НПК предвижда единствено, че разноските
по дела от общ характер остават за сметка на държавата. От използваната дума „остават“
следва, че този текст има предвид само разноските, които държавата е сторила в
наказателното производство. Законът не забранява сторените разноски за
адвокатско възнаграждение в наказателното производство, сторени от оправдания
подсъдим, да се претендират в отделно производство по ЗОДОВ. Освен това и
предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 2018 г. по тълкувателно
дело № 1 от 2017 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд приема, че е налице причинна
връзка между сторените разноски за адвокатско възнаграждение за наказателното
съдопроизводство пред въззивната инстанция в размер, надвишаващ нормативно
установения минимум, и незаконосъобразното обвинение, във връзка с което е било
образувано наказателно производство с известна правна сложност.
При това
положение районният съд правилно е уважил иска за имуществени вреди в пълен
размер. Обжалваното решение трябва да бъде потвърдено и в тази част.
Разноски.
С оглед изхода на делото и неоснователността на въззивните жалби разноски
не следва да бъдат присъждани нито на едната, нито на другата страна.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
299535, постановено на 12. 12. 2019 г.
от Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр. д. № 66226 по описа на Софийския
районен съд за 2018 г. в частта, в
която Прокуратурата на Република България със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Витоша“ № 2, е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1,
т. 3 във връзка с чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди на Д.И.П. с ЕГН **********, адрес ***, представляван от адвокат В.,
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 500 (десет хиляди и
петстотин) лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от дата на
влизане в сила на оправдателната присъда (26. 02. 2018 г.) до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
299535, постановено на 12. 12. 2019 г.
от Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр. д. № 66226 по описа на Софийския
районен съд за 2018 г. в частта, в
която предявеният от Д.И.П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във
връзка с чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата от 10 500 (десет хиляди и
петстотин) лева до пълния предявен размер от 15 000 (петнадесет хиляди)
лева като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
299535, постановено на 12. 12. 2019 г.
от Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр. д. № 66226 по описа на Софийския
районен съд за 2018 г. в частта, в
която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди на Д.И.П. обезщетение за претърпени имуществени вреди в
размер на 2 400 (две хиляди и четиристотин) лева, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от дата на влизане в сила на оправдателната присъда
(26. 02. 2018 г.) до окончателното изплащане.
Решението
подлежи на обжалване в частите относно обезщетението за неимуществени вреди при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно
изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Председател:
Членове: 1. 2.