Решение по дело №12969/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263635
Дата: 3 юни 2021 г. (в сила от 3 юни 2021 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20191100512969
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№……………..

гр. София, 03.06.2021 г.

В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

  МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ

при секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 12969 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 153020 от 27.06.2019  г. по гр.д. № 83187/2017 г. по описа на СРС, 167 с-в е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че И.С.Г., ЕГН ********** не дължи принудително изпълнение на Н.С.Г., ЕГН ********** на сумата от 4279,50 лева, ведно със законната лихва, считано от 09.02.2009 година, за която сума е издаден изпълнителен лист от 09.06.16 година по гр.д. № 5729/2010 година по описа на СРС, ГО, 66 състав.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Н.С.Г. с изложени доводи за неправилност. Заявява, че неправилно СРС се е произнесъл по нередовна исковата молба без да съобрази, че присъдените суми по издадения изпълнителен лист надвишават посочената от ищеца с исковата молба сума. Поддържа нарушаване на сочени процесуални норми, както и че ищецът не е доказал исковете си, както и кога е влязло в законна сила постановеното решение, с което сумата, която се оспорва, като недължима поради погасяване по давност е била присъдена. Поддържа факти за прекъсване на давността с признание от насрещната страна, че дължи сумите.

Отправя искане за отмяна на решението и отхвърляне на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ищеца И.С.Г., в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Поддържа, че постановеното от СРС решение е правилно, законосъобразно и обосновано. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излага подробни правни и фактически доводи за основателност на предявената претенция. Моли за потвърждаване на решението и претендира разноски.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Доводите на въззивника за произнасяне по нередовна искова молба съдът намира за неоснователни. При спазване процесуалните правилата съдът се е произнесъл по искането, с което е сезиран с оглед изискванията на чл.6, ал.2 ГПК. С исковата молба ищецът е въвел като предмет на спора недължимост на главно парично вземане с размер 4279.50 лв., за което е издаден изпълнителен лист на 09.06.2016 г. Изложени са фактически и правни  доводи, че сумата не се дължи поради погасяване по давност на вземането. Отправено е искане до съда за признаване за установено, че сумата ведно със законната лихва от 09.02.2009 г. не се дължи поради погасяване по давност на вземането. Именно при съобразяване тези предели съдът е постановил своето решение. В частта на предявяване на претенции за сумите от 177,50 лева, представляващи разноски за изпълнение по изпълнителното дело и 796,01 лева, представляващи такси по т. 26 от Тарифа ЗЧСИ производството по делото е прекратено от СРС с определение инкорпорирано в постановеното решение, в която част не е подадена частна жалба и същото е влязло в законна сила на 16.07.2019 г. С оглед това и сочените суми не са предмет на спора.

Съдът намира, че постановеното решение е правилно и съответства на фактическите констатации по спора, които са установени правилно чрез събраните в производството доказателства. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на исковото производство по чл.439, ал.1 ГПК е съществуването на самото изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

В конкретния случай ищецът се позовава на изтичане на предвидения в чл. 117, ал.2 от ЗЗД петгодишен давностен срок след влизане в законна сила на съдебното решение, по което е издадено и оспореното изпълнително основание. Постановеното решение по гр.д. № 15428/2007 година по описа на СРС, с което е присъдена в полза на ответника сумата 4279,50 лева, за която е издаден изпълнителен лист на 09.06.2016 година е влязло в законна сила на 30.03.2010 година. От тази дата до настоящия момент е изтекъл срок по-дълъг от предвидения в закона петгодишен давностен срок и вземането на ответника – кредитор към ищеца-длъжник е погасено. Твърденията на ответника, че давността е била прекъсната при признание на вземането от страна на длъжника с оглед изискванията на чл.116, б“а“ ЗЗД останаха недоказани в производството. Чрез показанията на разпитания пред въззивната инстанция свидетел С.Т.М.не се установяват сочените от ответника обстоятелства. Последния не установява признание от страна на длъжника – ищец за съществуване на дълга, предмет на предявения отрицателен установителен иск. Последния сочи факти, които са относими към отношенията между страните във връзка с имотите предмет на делбата по соченото гражданско производство. При съобразяване дадените разяснения с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС правилно и законосъобразно СРС е приел за доказан предявения иск и е уважил същия. Идентични изводи формира и настоящия състав.

С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. "в" ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение.

         Поради съвпадане изводите на двете инстанции постановеното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК, на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство в размер на 650.00 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 153020 от 27.06.2019  г. по гр.д. № 83187/2017 г. по описа на СРС, 167 с-в, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че И.С.Г., ЕГН ********** не дължи принудително изпълнение на Н.С.Г., ЕГН ********** на сумата от 4279,50 лева, ведно със законната лихва, считано от 09.02.2009 година, за която сума е издаден изпълнителен лист от 09.06.16 година по гр.д. № 5729/2010 година по описа на СРС, ГО, 66 състав.

ОСЪЖДА Н.С.Г., ЕГН ********** да заплати на И.С.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 650.00 лв.-сторени разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.                2.