РЕШЕНИЕ
Номер 260035 03.02 Година
2022 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
Съд, Търговско отделение, 18 състав
На осемнадесети януари, 2022 Година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Александър Стойчев
Секретар: Боряна Костанева
като разгледа докладваните от Съдията т. дело номер 770 по
описа за 2020 година намери за установено следното:
Иск с правно основание чл.422 от ГПК.
Предявен е иск от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК ********* и адрес гр.
София, ул. „Околовръстен път“ № 260 против Д.Я.А. с ЕГН ********** и адрес ***,
по който се моли да се признае за установено, че ищецът има вземане
против ответника в размер на 71 441,05 лева, представляващи дължима главница
за периода 10.11.2014 г. -17.01.2017г., както и сумата от 4 154,81 лева възнаградителна лихва за
периода 10.11.2014г.-10.01.2015 г. и 10 482,01 лева мораторна лихва за
периода 10.11.2014-17.01.2017г.
Също така ищецът желае да бъде
осъден ответника да му заплати направените разноски в заповедното производство
по ч.гр. д. № 600/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
Твърди се от ищеца, че ответникът
е страна по сключен договор за банков кредит за покупка и ремонт на недвижим
имот № HL 15539 от 06.11.2006 г., по силата на който му е
отпуснат кредит в размер на 70 000
лева, на него и на другия кредитополучател Д. А. .
Сключени са между страните
допълнителни споразумения, с които са предоговорили условията по кредита, по
повод на които се твърди кредиторът да е упражнил правото си да преоформи
сумата на съществуващи просрочия, чрез натрупването им към усвоената редовна главница, поради което се формира
главница по извлечението от сметка, по-голяма от посочения размера на кредита.
На 10.11.2014 г. се установява от
кредитора, че кредитополучателите са преустановили плащане на дължимите месечни
вноски и са допуснали просрочие на три
погасителни вноски за лихви и главница, поради което и на основание чл. 18, ал.
2 от Договора, кредиторът е обявил изцяло предсрочната изискуемост на цялата
кредитна експозиция.
С нотариална покана с посочен
номер по исковата молба ищецът е уведомил кредитополучателите за настъпване на
предсрочна изискуемост като им е предоставил 7-дневен срок за изпълнение.
Същите обаче не са изпълнили
задължението си, поради което и кредиторът е инициирал подаване на заявление за
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 600/2017 г. , по
повод на което Пловдивския районен съд е издал заповед за изпълнение на парично
задължение срещу кредитополучателите, като
срещу издадената заповед за изпълнение е подадено възражение от
ответника, поради което се инициира и
настоящата защита.
Ответникът Д.Я.А. изцяло оспорва
иска по подробни съображения в отговора на исковата молба, като моли искът да
се отхвърли. Твърди, че подписаните между страните допълнителни споразумения от
14.05.2009г., 10.05.2011г., 11.06.2012 и 23.08.2013г. са недействителни поради
нарушение на императивни разпоредби на ЗЗП и съдържат неравноправни клаузи.
Това е така, тъй като ищецът едностранно и без правно основание е увеличил договорения между страните лихвен
процент на възнаградителната лихва от 7
% на друг, като е злоупотребил с положението си на икономически по – силна
страна. На следващо място се твърди, че ищецът не е имал, нито основанието да
обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем, нито го е извършил в изискуемата
форма, тъй като няма изрично изявление на кредитодателя за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем., което да е стигнало до знанието на ответника. Твърди
се последният никога да не е изпадал в забава, а всички сключени допълнителни
споразумения са нищожни поради съдържащи се неравноправни клаузи, няма
действителни основания за промяна на условията по кредита и т.н. Представят се
доказателства за извършени плащания, като се твърди, че кредитната експозиция е
изцяло погасена.
Пловдивски
Окръжен Съд, Търговско отделение, 18 състав, като обсъди обстоятелствата по
делото и представените доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за
установено следното:
Искът е допустим. Процедурата
след издаване на заповедта за изпълнение е протекла в установените в ГПК
срокове и валидно ищецът е инициирал защита по предявения иск.
Безспорно
между страните е сключването на договора за кредит № HL 15539 от
06.11.2006 г. както и, че кредитополучателите са усвоили сумата от 70 000
лева. Също така страните не спорят, че
кредиторът е инициирал подаване на заявление за заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 600/2017 г, по повод на което Пловдивския районен
съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение срещу
кредитополучателите. Срещу издадената.
заповед за изпълнение е подадено възражение от ответника, поради което
се и инициира и настоящата защита.
По повод възраженията на ищеца в
ДИМ във връзка неприложимостта на ЗЗП с оглед редакцията на чл.4, т.2 и 3 от ЗПК следва да се посочи, че са неоснователни. Тези изключения касаят
приложението на нормите от ЗПК, а не и тези от ЗЗП.
Основното възражение, на което
ответникът обляга своята защита е обстоятелството, че допълнителните
споразумения, с които се увеличава възнаградителната лихва са нищожни поради
нарушение на императивни разпоредби на ЗЗП и съдържат неравноправни клаузи.
Това е така, тъй като ищецът едностранно и без правно основание е увеличил договорения между страните лихвен
процент на възнаградителната лихва от 7
% на друг, като е злоупотребил с положението си на икономически по – силна
страна. Ответникът не е конкретизирал своите възражения за недействителност
поради приложението на ЗЗП, но би могло да се извлече от неговото становище
извод, а и съдът има задължения в тази посока, че се касае за твърдения за
наличието на т.10 на 143 от ЗЗП /по редакцията актуална към момента на
сключване на допълнителните споразумения/, а именно налице е неравноправна
клауза, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание.
Съгласно чл.2 от ЗКИ банката е кредитна
институция, занимаваща се с публично привличане на влогове и предоставяне на
кредити. Съгласно пар.13, т.1 от
ДР към ЗЗП потребител по смисъла на закона е ФЛ, което придобива стока или
услуга , които не са предназначени за професионалната му дейност. Съгласно
пар.13, т.12 от ДР към ЗЗП финансова услуга е услуга свързана с дейността на
кредитна институция/ банка/ , като отпускане на кредити. С оглед изложеното съдът приема, че съществуващото между страните договорно
отношение попада под нормите на регулация на ЗЗП, тъй като ищецът е
“потребител”, получил услуга от кредитна институция, която не е предназначена
за ползване във връзка с професионалната му дейност. Отношенията между страните
са уредени в ТЗ – чл.430 , ЗКИ, ЗПК, а защитата на
правата на потребителя като съконтрахент по договора е съгласно ЗЗП, в сила от
10.06.2006г или действащ към момента на сключването на договора за банков
кредит.
Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са индивидуално договорени.
Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза е всяка договорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката,
като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание /т.10/.
ЗЗП освен това съдържа и хипотези, които не попадат под регулацията
на чл.143 от ЗЗП, изброени в чл.144, съгласно чиято ал.2 и 3 чл.143,т.т.10 не
се прилага.
С оглед изложеното съдът приема,че за да
бъде нищожна като неравноправна една клауза тя следва да дава права на
търговеца/ в случая банката/ попадащи в хипотезите на чл.143 от ЗЗП, клаузата
да не е уговорена индивидуално и да не попадат отношенията между страните в
някое от изключенията, на чл.144 от ЗЗП.
Основни принципи на договорното право при
условията на пазарна икономика са свободата на договаряне и равноправното
третиране на страните по договорното правоотношение. Спазването на тези
принципи е от съществено значение за потребителските договори. Защитата на
правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата
на чл. 19, ал. 2 от Конституцията
на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В това
отношение Законът за защита на
потребителите реципира редица норми от европейското законодателство
и в частност от Директива 93/13 за
неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 98/27/ЕО
на Европейския парламент и Съвета за исковете за защита на интересите на
потребителите.
Съгласно разпоредбата на чл.146 включените в потребителските договори неравноправни
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В случая според настоящият състав
на съда клаузата на договора определяща как ще бъде определяна лихвата
представлява индивидуална уговорка между съконтрагентите. Изрично в чл. 3, ал.1
от сделката страните са се съгласили, че кредитополучателите дължат на ищеца
годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити валиден за
съответния периодна начисляване на лихвата. Т.е. очевидно в договорът е
залегнала клауза, която определя възможността лихвата да бъде променяна от
кредитодателят едностранно съобразно валидния за банката БЛП. Същият извод важи
и за допълнителните споразумения, в които са налице индивидуално уговорени
клаузи преуреждащи облигацията. Очевидно страните с насрещни и покриващи се
волеизявления са детайлизирали правоотношението помежду си в посочения смисъл,
поради което и очевидно е налице индивидуално договаряне. На следващо място
съдът счита, че е налице изключение за приложението на чл.143, т.10 от ЗЗП
визирано в чл.144, ал.3 от ЗЗП, т.е. не е налице неравноправност на клаузата
при изричното изключение предвидено от законодателя. В цитираната новела е
посочено, че разпоредбата на чл.143, т.10 не се прилага за сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
Настоящият състав на съда приема,
че условията водещи до промяната на БЛП настъпват въз основа на външни и независещи от търговската банка факти, като са предизвикани от
въздействието на свободния пазар и регулатора на банковата дейност. В случая доставчика на
финансовата услуга е зависим и обвързан от лихвения процент по междубанковите
депозити за съответния период и валута по котировки „предлага“. Т.е. цената на
„стоката”, която банката предлага е обвързана от възможността за набавянето на
финансови средства от самият кредитодател и лихвите, които ищецът на свой ред
плаща поради това. Ето защо и в случая е налице посоченото изключение по
чл.144, ал.3,т.1 от ЗЗП. Очевидно цената на предоставяната банкова услуга е
свързана с колебанията на борсовия курс и с размера на лихвения процент на
финансовия пазар, като тези изменения са извън контрола на търговеца. На
последно място и при съобразяване на текста на чл.143, т.10 от ЗЗП може да се
направи и извода, че всъщност текста на договора определя налично основание за
едностранното изменение на сделката на предвидено в последната основание, а
именно при изменение на БЛП на банката. Освен това и съдът счита, че
сключването на споразуменията на практика въвежда основание за новата финансова
рамка актуална между страните за конкретния период на договаряне. В случая,
независимо от редакцията на самия договор, страните впоследствие с насрещни и
покриващи се волеизявления са предоговорили правоотношението, поради което и
очевидно е налице основание за начисляване на различен лихвен процент. Освен
това несъмнено не е налице едностранно действие на едната страна по договора, а
се касае за споразумения, които ответникът е подписал, като очевидно се е
съгласил с измененията по договора. Т.е. може да се приеме и липсата на
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 с оглед уговорките между
страните. Отделно от това би могло да се разсъждава на плоскостта, че дори и да
е налице подобна клауза, която дава възможност на банката да формира различна
цена на извършената банкова услуга, то не се касае за неравноправна клауза.
Принципно, за да е налице неравноправна уговорка, то би следвало същата да дава
възможност на едната страна да променя договора в свой интерес и в ущърб на
другата страна. В случая обаче клаузата е в интерес и на двете страни и дава възможност лихвата да се покачва или
да намалява съобразно конюнктурата на световния финансов пазар. Ето защо и в
този ред на мисли дори да се изпълва формално понятието на т.10, то не се касае
за неравноправна клауза, т.е. същата не облагодетелства едната страна за сметка
на другата, тъй като колебанията на лихвения процент може да е двупосочно.
На следващо място се твърди, че
ищецът не е имал, нито основанието да обяви кредита за изцяло и предсрочно
изискуем, нито го е извършил в изискуемата форма, тъй като няма изрично
изявление на кредитодателя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.,
което да е стигнало до знанието на ответника. В чл. 18 от договора са уговорени
условията по повод настъпване на предсрочна изискуемост. В ал.1 е прието, че
при непогасяване на която и да е вноска по кредита банката може да направи
кредита изцяло предсрочно изискуем. Съобразно становището на в.л. по
назначената ССЕ обективирано в точка 2 от основното заключение са съществували
непогасени вноски за договорни лихви и главници с падежи от 10.06.2014г. до
10.01.2015г. В унисон с този извод е и съдържанието на нотариалните покани
приложени към ч.гр.д. Т.е. очевидно е налице волеизявление от кредитора до
кредитополучателите за обявяване на кредитната експозиция за изцяло и
предсрочно изискуема поради наличието на задължения, които не са погасени в срок.
Нотариалната покана до ответника е връчена законосъобразно, като така или иначе
липсват изрични възражения на А. в тази посока, а се касае за бланкетни
твърдения на ответника.
Едва в писмената защита
ответникът е въвел ново основание за нищожност на процесните допълнителни
споразумения, като твърди, че е налице нарушена забраната за анатоцизъм, като
се капитализира просроченото задължение за възнаградителна лихва към
главницата. По принцип съдът следи служебно за наличието на нищожност относно договорните
клаузи, като във връзка с възражението на ответника в писмената защита се
установява, че действително е налице недействителност на споразуменията в
частта им, в която се капитализира просрочената възнаградителна лихва.
Съобразно чл.10, ал.3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно
наредбите на БНБ. Предмет на регулация в чл.13 от Наредба № 9
от 03.04.2008г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и
за установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ на БНБ е
дефиниране на преструктурирането на рискови експозиции /носещи риск от загуби/,
между които попадат и кредитите, и условията за това. В ал.1 от цитирания член
е посочено, че една експозиция се счита за преструктурирана, когато
първоначалните условия на споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от
банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му състояние,
водещо до невъзможност да се изплати в срок пълният размер на дълга, които
отстъпки банката не би дала при други обстоятелства. Съгласно ал.2 от същия
член, първоначалните условия на споразумението се считат за изменени по смисъла
на ал.1 при намаление на дълга (главница и/или лихви), замяна на част от дълга
срещу собственост, рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на
банката, с изключение на промени в договорените лихвени проценти, породени от
промени в пазарните лихвени нива. Според ал.3 на чл.13 от Наредбата, не е
преструктурирана експозиция, по която са налице едновременно следните условия:
1/ договорено е удължаване общо с не повече от 2 години на срока за плащане на
главницата и/или лихвите, без да се намалява нетната настояща стойност на
паричните потоци по условията на допълнителните споразумения; 2/ банката има
основание да счита, че ще събере главницата и лихвите; 3/ не са налице
обстоятелства, показващи влошаване във финансовото състояние на длъжника.
Видно от цитираните разпоредби, ключово за наличието на преструктуриране по см.
на чл.13 от цитираната наредба е даването на отстъпки от банките към длъжника в
хипотеза на невъзможност да се плати в срок пълния размер на дълга, вследствие
на влошено финансово състояние. В ал.2 на чл.13 от Наредбата акцентът също е
върху това, че преструктурирането се изразява в даване на финансови отстъпки от
банката, като е налице примерното им изброяване. От него е видно, че отстъпката
към длъжника намира израз в намаляване на дълга – главница и/или лихви, а не в
увеличаването на същия, в замяна на кредита с друг кредит при по-изгодни за
длъжника условия (рефинансиране) и други.
В нито една от разпоредбите на чл.13 от Наредбата не се съдържа правило за
начисляване на лихви върху лихви, поради което Наредба № 9 от 03.04.2008г.
/отм./ не се явява наредба на БНБ по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, установяваща
възможност за олихвяване на изтекли лихви. Анатоцизмът не представлява
финансова отстъпка, като целта на забраната му е да се предотврати бързото
нарастване на дълга. Идеята, заложена в чл.13 от Наредбата, е с
преструктурирането на дълга на длъжника, който има финансови затруднения, да се
направи възможно изпълнението на задълженията му, а не да се утежни неговото
състояние чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице при увеличаване на
главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за лихви, върху които
от своя страна се начислява възнаградителна лихва.
Анатоцизъм е допустим само в изрично предвидените в закон или в подзаконов акт
на БНБ случаи. Извън
нормативната регламентация съгласно
чл.294, ал.2 ТЗ уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговците.
Липсва приета от БНБ наредба по чл.10, ал.3 ЗЗД. Наред с
това не е налице и уговорка между търговци по смисъла на чл.294, ал.2 от ТЗ,
което да прави допустимо капитализирането на лихвата. /в този смисъл решение №
66/ 29.07.2019г. постановено по т.
дело N 1504 по описа за 2018г. на ВКС/ Поради това и съдът не следва да зачита допълнителните
споразумения във връзка с прибавянето на изтеклите лихви към редовната
главница. Ето защо и трябва да се вземе предвид, при постановяване на настоящия
акт, допълнителната ССЕ в нейния първи вариант, при който вещото лице е
установила размера на кредитната експозиция, като са елиминирани всички
допълнителни споразумения свързани с капитализацията на лихви и се приложи БЛП
по договора и неговите промени за съответните периоди. Установено е от вещото
лице, че към 17.01.2017г. размерът на дълга е както следва- 14 301. 45
лева дължима договорна лихва за периода 20.07.2013г.- 17.01.2017г., 2595.54
лева дължима наказателна лихва за периода 20.07.2013г.- 17.01.2017г.,
62 024. 71 лева общо дължима главница- общ размер на задължението
78 921.70 лева. След 17.01.2017г. са извършени плащания, като дългът е
намален до размер на 67 132.17 лева, които включват 7691.30 лева дължима
договорна лихва за периода 20.05.2015г.- 17.01.2017г., 1848.17 лева дължима
наказателна лихва за периода 20.05.2015г.- 17.01.2017г., 57 592.50 лева общо
дължима главница.
Съобразно
съдържанието на събраните по делото писмени доказателства и заключения по
основна и допълнителни ССЕ може да се направи обоснования извод, че е налице
забава на длъжниците и наличие на задължения за заплащане на главница, лихви и
разноски по кредита в посочения размер в първия вариант от допълнителното
заключение. Несъмнено следва да бъдат отчетени
и взети под внимание от съда извършените плащания от страна на ответника
след издаване заповедта за изпълнение.
Съобразно
разрешението дадено в ТР № 4/2013г. по описа на ВКС в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. В случая по
делото несъмнено е установено извършване на доброволни погашения от страна на
ответника след издаване на заповедта за изпълнение. Установява се, че част от
вноските касаят процесната сделка, като другите извършени плащания до размера
на общо внесената сума след 17.01.2017г. от 20 518.18 лева са относно
други правоотношения с ищеца, по които ответникът е страна. Ето защо и исковете
следва да бъдат уважени частично.
При
този изход от спора страните следва да понесат направените деловодни разноски
по съразмерност. По този повод следва да се отбележи, че не се установи по
делото да са налични договори за правна помощ обективиращи заплащане на
разноски от ищеца за адвокатска защита, нито по настоящото дело, нито по
заповедното производство, въпреки че в молбата от 14.05.2021г. е поискано
заплащане от ответника на 2178.61 лева заплатени адвокатски хонорари от банката
и по двете дела. Ето защо и следва да се заплатят от ответника по съразмерност
извършените разноски в заповедното и настоящото производство от ищеца
представляващи внесена ДТ в общ размер на 3443.12 лева и 300 лева за работата
на вещото лице. Ето защо ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 2919.
25 лева. Съразмерно на отхвърлената част от исковете банката следва да заплати
на А. сумата от 865 лева направени деловодни разноски.
Воден
от така изложените мотиви Пловдивски Окръжен Съд, ХІХс.
Р
Е Ш И
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422 от ГПК в отношенията между Д.Я.А. с ЕГН ********** и адрес *** и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК ********* и адрес гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 че ищецът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД има вземане против ответника Д.Я.А.
в размер на 67 132.17 лева, които включват 57592.50 лева главница,
7691.30 лева дължима договорна лихва за периода 20.05.2015г.- 17.01.2017г.,
1848.17 лева дължима наказателна лихва за периода 20.05.2015г.- 17.01.2017г., по
сключен договор за банков кредит
за покупка и ремонт на недвижим имот № HL 15539 от 06.11.2006 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №
600/2017 г. по описа Пловдивския районен съд и изпълнителен лист, ведно със
законната лихва върху главницата начиная от подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение 19.01.2017г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове до пълните
претендирани размери и периоди, като неоснователни в тази им част.
ОСЪЖДА Д.Я.А. с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК ********* и адрес гр. София, ул.
„Околовръстен път“ № 260 сумата от 2919. 25 лева деловодни
разноски в настоящия процес и внесената ДТ в заповедното производство,
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК ********* и адрес гр.
София, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на Д.Я.А. с ЕГН ********** и адрес ***
сумата от 865 лева деловодни
разноски в настоящия процес, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивски Апелативен Съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ :