Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.08.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12994 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 86672 от 08.04.2019 г. по гр.д. № 30765/2014 г. Софийски
районен съд, 43 състав отменил на основание чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД сключения
на 20.08.1997 г. между дарителите Б.Р.С., ЕГН **********, и С.А.С., ЕГН **********,
заместена в хода на производството на основание чл. 227 ГПК от наследниците си
по закон Ц.Б.Р., ЕГН **********, и С.Б.Р., ЕГН **********, от една страна, и от
друга страна надарената В.Б.Р.-Ф., ЕГН **********, договор за дарение,
обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 193, том LLXIII,
дело № 22231/1997 г. по описа на I нотариус при Софийския районен съд, до
размера на дарените й 15/72 ид. части от общо 24/72 ид. части (1/3 ид. част) от
жилище – апартамент № 74, находящ се в жилищна сграда – *******етаж, построена върху
държавна земя, парцел № 1, квартал № *******“, ул. *******, гр. София, състоящ
се от три стаи, хол, кухня-бокс, антре, баня, клозет и килер, застроен на 85.97
кв. м, при съседи: стълбище, А.С.Ц., ул.“22 септември“, зелени площи и
стълбище, ул. „Сирак Скитник“, заедно с прилежащото му избено помещение № 3,
със застроена площ от 4.47 кв. м и с 1.799 % от общите части на сградата и от правото
на строеж върху държавна земя – парцел № 1, кв. 5а. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на конституираните по реда на чл. 227 ГПК
ищци сумата от общо 668.62 лева - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 5079039/08.05.2019 г. от ответницата
В.Б.Р.-Ф., чрез пълномощника й адв. Н.В. от САК, която го обжалва изцяло с оплаквания
за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. По делото не било установено дали
при настъпилото правоприемство вследствие смъртта на С.А.С.придобилата
качеството ищца Ц.Б.Р. поддържа иска срещу своята сестра. Съдът не се
произнесъл по твърденията на въззивницата за недопустимост на представените писмени
доказателства за период, отнасящ се след завеждане на исковата молба. По делото
следвало да бъдат ангажирани доказателства, относими към фактите до завеждане
на исковата молба в съда, като независимо от настъпилото приемство в процеса
това не влияело на фактите по иска. Освен това по делото не бил изследван и не
бил доказан същественият факт относно наличието на възможност на надарената
ответница да предоставя исканата от ищцата издръжка. Възможността за даване на
издръжка, ведно с факта на нейното поискване, също била съществена кумулативно
изискуема предпоставка на фактическия състав за доказване на правото на
страната да иска отмяна на дарението. В исковата молба се твърдяло, че
ответницата имала къща във Франция и апартамент в гр. София, но по делото
нямало доказателства за притежавана от ответница къща във Франция. Установило
се само, че е собственик на апартамент в гр. София с площ от 47.42 кв. м, за
който не било установено да е отдавала под наем, както се твърдяло в исковата
молба. Не било установено и наличието на доходи на ответницата с оглед
доказване възможността й да дава издръжка. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск,
ведно със законните последици.
Въззиваемата страна С.Б.Р. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съображения излага в писмена защита от 28.06.2021 г.
Въззиваемата страна Ц.Б.Р. не е депозирала отговор на въззивната жалба не взема становище по същата.
Въззивна жалба вх. № 5079039/08.05.2019 г. е процесуално допустима като
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 227,
ал.1, б. „в“ ЗЗД, предявен от С.А.С. срещу В.Б.Р.-Ф.. Предвид настъпилата в
хода на делото смърт на ищцата, по реда на чл. 227 ГПК на нейно място са
конституирани наследниците й по закон С.Б.Р. и Ц.Б.Р., съобразно наследствените
им части, а предвид частичното сливане на качеството ищец и ответник
производството е прекратено в частта му за 5/72 ид. части по отношение на В.Б.Р.-Ф..
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответницата,
чрез назначен й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Л.Б. от
САК е оспорила предявения иск. По делото не били представени доказателства за
заведен иск за издръжка по чл. 139 и сл. СК против ответницата, както и нямало
доказателства, че ответницата има възможност да дава такава. Упълномощеният
лично от ответницата в хода на първоинстанционното производство адв. В. е взел
становище за недопустимост на иска предвид наличието на по-рано заведено дело
със същия предмет, като искането за прекратяване на производството по
настоящото дело правилно е оставено от районния съд без уважение предвид
липсата на предпоставките на чл. 126, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Заявеният с въззивната жалба
довод, че по делото не било установено дали конституираната по реда на чл. 227 ГПК като ищец Ц.Б.Р. поддържа иска, доколкото касае частична недопустимост на
иска, е неоснователен. Съгласно
ясната разпоредба на чл. 227 ГПК, когато страната умре или юридическото лице
престане да съществува, производството по делото продължава с участието
на правоприемника. При конституиране на страни по този ред съдът няма
процесуално задължение да установява дали правоприемниците поддържат иска, правоприемникът
е този, който ако не поддържа иска следва да отправи изявление до съда за
десезирането му. В случая Ц.Б.Р. е редовно призована лично на 14.02.2017 г. и
на 26.04.2017 г. (л. 170 и 171 от делото на СРС), като същата не е отправила до
съда изявление за оттегляне или отказ от иска нито лично, нито чрез
упълномощения от нея адв. В., поел защитата й в нарушение на чл. 43, ал. 3 ЗА,
нито е направила такова изявление в хода на въззивното производство.
Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не са
нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният
съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид
разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и
по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, дарението може да
бъде отменено, когато дареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която
той се нуждае. Както е разяснено и в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГК на ВКС, предпоставките, чиято кумулативна даденост
съставлява основание за отмяна на дарението по този законов текст, са: трайната
нужда от издръжка на дарителя, искане, отправено от него до дарения и отказът
на последния (изричен или мълчалив) да дава издръжка. С цитираното тълкувателно
решение се прие, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е налице проява
на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя
издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно
средства с даването на издръжка на дарителя дареният би поставил себе си и
лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на
дарителя.
По предявен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД обаче не е в
тежест на ищеца да доказва възможността на ответника да плаща издръжка. Когато
дарителят изпадне в нужда и покани надарения да дава издръжка, за надарения не
възниква задължение да плаща издръжка, съответно дарителят не разполага с
осъдителен иск за плащане на издръжка. За надарения възниква право на избор
дали да дава издръжка. Когато надареният откаже да даде издръжка, за дарителя
възниква потестативното право да отмени дарението, като в случай че упражни
това право, надареният може да възрази, че ако даде издръжка би поставил себе си
или лица, които издържа по закон, в по-неблагоприятно положение от това на
дарителя. Това възражение има правопрепятстващ ефект и се упражнява чрез
позоваване пред съда на посочените факти. Правопрепятстващите факти се въвеждат
от ответника и се доказват от него, за тях съдът не следи служебно. Те са извън
основанието на иска и ищецът не е длъжен да ги отрича в исковата молба,
респективно да доказва отрицателните факти, при условията на пълно и главно
доказване (така решение № 82 от 24.06.2019 г. по гр. д. № 2911/2018 г., ІІІ ГО
на ВКС).
В случая по делото не е било спорно и се установява, че процесният недвижим
имот е придобит от С.А.С. и Б.Р.С. по време на брака им, като с договора за
дарение от 20.08.1997 г., обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 193, том LLXIII, дело № 22231/1997 г. на I нотариус при СРС съд двамата са го
дарили поравно на трите си деца С.Б.Р., Ц.Б.Р. и В.Б.Р.-Ф.. Нуждата от издръжка
приживе на С.С.и Б.Р. е доказана по безспорен начин от събраните по делото
писмени доказателства за здравословното им състояние, разходи и размера на получаваните
пенсии, както и от неоспореното заключение на ССЕ. Установява се също от
приетата нотариална покана и разписка за връчване, че издръжка е поискана от
ответницата. В хода на делото последната не е твърдяла да е давала издръжка,
нито е релевирала възражения – с отговора на исковата молба или след това, че
няма достатъчно средства и че с даването й би поставила себе си и/или лица,
които е длъжна да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. По
делото няма и доказателства, които да обосноват такъв извод – обратно, от
приетия и неоспорен нотариален акт № 8, том ХХХІІІ, д. № 6107/1991 г. на I
нотариус при СНС към СРС е видно, че същата притежава недвижим имот в гр.
София, който не е оспорвала, че отдава под наем, респ. би могла да отдава под
наем предвид местоживеенето й в Република Франция.
Поради това въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че по
делото са установени и трите кумулативно изискуеми предпоставки на чл. 227, ал.
1, б. „в“ ЗЗД за уважаване на иска, предявен в едногодишния срок по чл. 227, ал.
3 ЗЗД.
Противно на поддържаното в жалбата, съгласно императивната разпоредба на чл.
235, ал. 3 ГПК при постановяване на решението си съдът е длъжен да вземе
предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за
спорното право – в случая доказателствата, касаещи периода до смъртта на
първоначалната ищца С.С.на 12.10.2016 г. в хода на делото. Неконкретизираният
довод СРС да взел предвид доказателства, създадени за целите на процеса от
ищеца С.Р. въззивният съд намира за неоснователен. Ако доводът касае
представените от ищеца С.Р. писмени доказателства с молба от 21.11.2017 г.,
същият е оттеглил искането си за приемането им и районният съд не е приел тези
доказателства (на л. 192 – 197 от делото на СРС), нито е основал изводите си на
тях.
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия С.Р.. Доказано
направените са в размер на 185 лв. – заплатен депозит за особен представител, и
400 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.
Въззиваемата – ищца Ц.Р. не е изпълнила указанията на съда за внасяне на 1/2
от определения депозит в размер на 369.50 лв. за особения представител на
ответницата, поради което на основание чл. 77 ГПК следва да бъде осъдена да
заплати тази сума по сметка на СГС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 86672 от 08.04.2019 г., постановено по гр.д. № 30765/2014 г.
на Софийски районен съд, 43 състав.
ОСЪЖДА В.Б.Р.-Ф., ЕГН **********, да
заплати на С.Б.Р., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 585.00 лв. (петстотин осемдесет и пет лева), представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА Ц.Б.Р., ЕГН **********,***, да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 184.50 лв. (сто осемдесет и четири лева
и 50 стотинки), представляваща депозит за особен представител.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.