Решение по адм. дело №1766/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 203 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във вр. с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Делото е образувано по искова молба от „Е. С.“ ООД, ЕИК ****, представлявано от управителя М. В. П., предявена чрез адв. И. З. срещу Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, с искане да бъде осъден ответникът да заплати на „Е. С.“ ООД, ЕИК ******сумата от 475,00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение по НАХД № 5861/2018 г. по описа на РС – Варна, ведно със законната лихва от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане на претендираното обезщетение. Ищецът сочи, че издаденото от директора на дирекция „Инспекция по труда“-Варна НП № 03-007763/31.05.2017 г. е изменено с решение по НАХД № 5861/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, което е отменено с решение по КНАХД № 1712/2019 г. по описа на Административен съд – Варна, като НП е отменено. Твърди, че е направил разноски в размер на 475,00 лева по делото в РС - Варна за възнаграждение за адвокат. Счита, че е понесъл имуществени вреди, които следва да се обезщетят от ответника. В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба. Претендира присъждане на сторени разноски в настоящото производство, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.

Ответната страна – Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ - София, чрез юрисконсулт оспорва исковите молби. В депозиран от ответника писмен отговор са изложени съображения, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност на съдебните производства. Позовава се на Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, според което размерите посочени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при присъждане на адв. възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. При приемане, че исковите претенции са основателни, моли да не се уважат за размера надвишаващ с  минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 година. Твърди, че е изтекла кратката тригодишна погасителната давност. С оглед на изложеното, моли съда да отхвърли предявените искове. Направено е възражение за прекомерност на разноските в исковия процес за адвокатско възнаграждение и е отправено е искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за основателност на предявените искове. Счита, че са налице предпоставките по чл. 1 от ЗОДОВ и исковите претенции следва да бъдат уважени.

Административен съд - Варна, в настоящия си състав, като прецени доводите на страните и наличните по делото доказателства, намира исковите молби за процесуално допустими , а разгледани по същество намира исковете за частично основателни по следните съображения :

От събраните по делото доказателства се установява, че с издаденото от директора на дирекция „Инспекция по труда“ – Варна Наказателно постановление № 03-007763/31.05.2017 г. , за нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ е наложена на „Е. С.“ ООД „имуществена санкция“ в размер на 2500,00 лева.

С Решение № 879/7.05.2019 г., постановено по НАХД № 5861/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, същото НП е изменено по жалба от „Е. С.“ ООД, подадена чрез адвокат И. З.. В проведеното на 27.02.2019 г. открито съдебно заседание по НАХД № 5861/2018 г. по описа на РС – Варна не се е явил представител на жалбоподателя, като делото е приключено без участието на упълномощения адв. З.. По делото е представен заверен препис на договор за правна защита и съдействие № **********, сключен между „Е. С.“ ООД и адв. И. З. на 30.04.2018 г. за изготвяне и депозиране на жалба срещу НП № 03-007763/31.05.2017 г. пред РС – Варна и за осъществяване на процесуално представителство по делото, съгласно който е договорено и платено в брой възнаграждение в размер на 475,00 лева. Така постановеното решение е отменено с решение № 1716/27.09.2019 г. по КАНД № 1712/2019 г. по описа на Административен съд – Варна, като същото НП е отменено.

 

При така установените факти се налагат следните правни изводи :

 

Искът е предявен от легитимиран субект и при наличие на правен интерес за него, в рамките на общия 5-годишен давностен срок и след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на НП съгласно изискването на чл. 204, ал. 1 от АПК, поради което същият е процесуално допустим.

 

Разгледан по същество, искът е частично основателен.

Съгласно чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. Към момента на постановяване на настоящото съдебно решение действа разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, приета с последните изменения в ЗАНН, публикувани в ДВ, бр.109, в сила от 23.12.2021 г., съгласно която в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Този ред е неприложим в конкретния случай, тъй като новата правна уредба действа само напред във времето, а съдебното производство по което е платено процесното адвокатско възнаграждение е приключило преди това. Във връзка с горното, приложим е реда по чл. 203, ал. 1 от АПК, съгласно който исковете за обезщетения за вреди причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на Глава ХІ от АПК. Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административно-процесуалния кодекс.

В този смисъл, за да възникне правото на иск за обезщетение, задължително е кумулативното наличие на няколко конкретни материалноправни предпоставки, а именно: 1/ незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; 2/ незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; 3/ причинена вреда - имуществена или неимуществена; 4/ пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да бъде реализирана отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Условие за допустимост на иска по смисъла на чл. 204, ал. 1 от АПК е административният акт /действие или бездействие/ да бъде отменен по съответния законов ред. В настоящия случай отмененото НП № 03-007763/31.05.2017 г. следва да се преценява именно като отменен незаконосъобразен административен акт. Налагането на административни наказания от органите на администрацията за извършени административни нарушения е санкционираща управленска дейност, израз на държавната наказателна репресия. Тя непротиворечиво се определя като форма на административна /изпълнителна/ дейност, както въз основа на властническия метод на правно регулиране прилаган от административно-наказващите органи, така и с оглед административната правосубектност на последните. Независимо, че наказателното постановление не е административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, определящо обстоятелство за квалификацията на правното основание на иска за обезщетение за вреди като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е, че то е издадено от административен орган и представлява властнически акт на органите на администрацията, въпреки че поражда наказателноправни последици. Неговото издаване е резултат от изпълнението на нормативно възложени задължения от упражняването на дискреционна власт, която по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Дейността по налагане на административни наказания, както и извършените в нейните рамки действия или бездействия се отличава от дейността на правозащитните органи, вредите от която подлежат на обезщетение по реда на чл. 2 от ЗОДОВ, именно по упражнената от административните органи в този конкретен случай изпълнителна /административна/ функция в рамките на държавната власт. Административният характер на дейността по издаване на наказателните постановления и електронни фишове /ЕФ/, както и на действията или бездействията по налагане на административните наказания, при или по повод на която са причинени вреди на гражданите или на юридическите лица, определя правното основание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни постановления, ЕФ, действия или бездействия като такова по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В този смисъл е приетото решение по т. 1 от Тълкувателно постановление от 19.05.2015 г., постановено по т. д. № 2/2014 г. на ВКС и ВАС. Следователно налице са първата и втората материални предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

Относно наличието на останалите предпоставки за удовлетворяване на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и с оглед задължителния характер на тълкувателните постановления съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, съдът следва да съобрази Тълкувателно Решение № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Разноските са разходи по водене на делото, като разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждение за адвокат. Тези разноски подлежат на присъждане само когато е доказано тяхното извършване в съответното производство, като доказването им е относимо към основателността на искането. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6.11.2013 г., ОСГТК на ВКС, т. д. № 6/2012 г., приложимо субсидиарно и за разноските в наказателните и административни производства, в чиято т. 1 е посочено, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ , а самият договор да е приложен по делото.

В производството по НАХД № 5861/2018 г. по описа на Районен съд – Варна е представен Договор за правна защита и съдействие № **********, който е сключен между „Е. С.“ ООД и адв. З. на 30.04.2018 г. за изготвяне и депозиране на жалба против НП № 03-007763/31.05.2017 год. и за процесуално представителство по делото пред РС-Варна. Съгласно този договор е уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 475,00 лева. Процесуално представителство и защита в проведените открити съдебни заседания не са осъществени от адв. З. – първото заседание е отложено по негова молба, а в проведеното второ заседание той не се е явил.

При съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, съдът намира, че е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест в исковия процес , че е налице реално причинена вреда , изразяваща се в заплатено от него адвокатско възнаграждение за изготвянето на въззивната жалба срещу процесното НП. Според настоящият състав, това основава наличието на реална настъпила за ищеца имуществена вреда, причинена пряко и непосредствено от отмененото НП , за което в негова полза възниква правото на обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Този извод на съда се подкрепя и от представената по делото хронологична ведомост за периода 01.04.2018 г. – 30.04.2018 г. /л. 43 от делото/ и оригинала на договора за правна защита и съдействие № **********/30.04.2018 г., от които се установява именно плащането по този договор. Направеното от ответника възражение с молба с.д. 4134/11.03.2025 г. за недостоверност на представената хронологична ведомост за м. април 2018 г. , тъй като на датата 30.04.2018 г. били сключени още множество договори за правна защита и съдействие, а същите не фигурирали в нея, съдът намира за неоснователно. С определение от проведеното на 19.11.2024 г. открито съдебно заседание, съдът е задължил ищеца да представи извлечение от хронологичен регистър от сметка „Каса“ конкретно за м. април 2018 г., в частта касаеща процесното плащане за адвокатско възнаграждение. Дружеството е представило изисканото писмено доказателство, като следва да се има предвид, че именно частта по отношение на Договор за правна защита и съдействие № **********/30.04.2018 г. е относима към настоящия спор, съответно без значение е наличието на другите сключени през същият месец договори.

С депозирания от ответника писмен отговор е направено възражение за прекомерност на стореното възнаграждение за адвокат по НАХД № 5861/2018 г. по описа на РС-Варна. Съгласно Тълкувателно решение № 1/11.12.2017 г. по тълкувателно дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС , при иск по чл.2, ал.1 от ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер по-малък от платения в наказателния процес. Въпреки, че процесният иск е такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът намира, че тълкувателното решение е приложимо, тъй като се касае за заплащане на възнаграждение за адвокат в съдебно производство. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г. е прието, че възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния размер, е допустимо да се направи по делото за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е отбелязано, че институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е „обоснован и справедлив“, т.е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.

С оглед на изложеното, възражението за прекомерност за заплатеното възнаграждение за адвокат е допустимо. Според настоящия съдебен състав същото се явява и основателно. В проведеното по НАХД № 5861/2018 г. по описа на ВРС въззивно производство , не е било извършено от упълномощения адвокат З. процесуално представителство по делото, поради което платеното от ищеца адв. възнаграждение се явява такова само за изготвянето на жалбата срещу процесното НП. Въззивното дело е приобщено в настоящото производство, като видно от изложението във въззивната жалба, същата има минимално съдържание, което съответства на ниската фактическа и правна сложност на делото пред ВРС. При наложена на дружеството-ищец имуществена санкция в размер на 2500 лв. , минималното адв. възнаграждение съгласно чл.18, ал.1 вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/9.07.20024 г. за възнаграждения за адвокатска работа е в размер на 425 лв., което според съда също е прекомерно спрямо ниската фактическа и правна сложност на делото. В този случай, имайки предвид и постановеното от Съда на Европейския съюз решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 година, то разноските за адвокатско възнаграждение по НАХД № 5861/2018 г. по описа на Районен съд - Варна следва да бъдат редуцирани на  от претендирания размер от 475 лв. , при което в съответствие с фактическата и правна сложност на въззивното дело, правото на обезщетение следва да бъде определено в размер на 238,00 лева.

Ищецът е направил искане и за присъждане на законна лихва за периода от 28.09.2019 г. – датата следваща датата на окончателното решаване на спора за законосъобразността на процесното НП /27.09.2019 г./, до окончателното изплащане на главното задължение. Съгласно чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, а съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. Задължението по чл. 86 от ЗЗД има акцесорен характер и е обусловено от наличието на главно задължение, каквото безспорно е налице по делото. Законната лихва върху тази сума с оглед т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е дължима от влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове. В случая, претенцията за лихва е формулирана „ведно със законната лихва от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане на претендираното обезщетение“, т.е. предявено е искане за заплащане на лихва за забава /мораторна лихва/ за периода от 28.09.2019 г. до 13.08.2024 г. /дата на предявяване на исковата молба/, както и за периода от 13.08.2024 г. до окончателно заплащане на претендираните суми.

С депозиран писмен отговор с.д. 14681/15.10.2024 г. и молба с.д. 4134/11.03.2025 г. , ответникът е направил своевременно и основателно възражение за изтекла 3-годишна погасителна давност за лихвата по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД , която норма предвижда, че с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви. На основание § 1 от ДР на ЗОДОВ , чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е приложим в настоящото производство. До погасяване на основното задължение то е лихвоносно, затова трите години обхванати от давностния срок се броят назад, считано от датата на предявяване на вземането – 13.08.2024 година. На основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, претендираната лихва следва да бъде присъдена от 13.08.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, съответно – акцесорният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан за периода от 28.09.2019 г. до 12.08.2021 година. В този смисъл е съдебната практика на ВАС /решения по адм. дела №№ 2120/2023 г., 2119/2023 г., 1160/2022 г./.

С оглед определяне размера на разноските по настоящото делото, съдът прави следното изчисление : За периода от 28.09.2019 г. до 13.08.2024 г. лихвата за забава върху уважената част от исковата претенция /238,00 лв./ е в размер на 128,91 лева. За периода от 13.08.2021 г. до 13.08.2024 г. /три години назад , считано от предявяване на вземането – 13.08.2024 г./ лихвата за забава е в размер на 83,63 лева - в този размер акцесорният иск върху уважената част от иска /за 238,00 лева/ е основателен, респективно за разликата в размер от 45,28 лева касаеща лихвата за периода от 28.09.2019 г. до 12.08.2021 г., такава не се дължи. Неоснователна е и акцесорната претенция за лихва върху отхвърлената част от иска в размер на 237,00 лева / 475 -238 лв./ за целия претендиран период – от 28.09.2019 г. до окончателното изплащане.

По тези съображения съдът намира, че дружеството-ищец установява по безспорен и категоричен начин при условията на съществуващото за него главно и пълно доказване факта на реално претърпени имуществени вреди в размер на 238,00 лв. Следователно в случая са налице всички изискуеми предпоставки визирани в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за изплащане на обезщетение в този размер на главницата, за която искът е основателен, респективно е неоснователен за разликата до 475,00 лв. , която е в размер на 237,00 лв.

С оглед частичната основателност на иска, платената държавна такса се дължи изцяло на ищеца, а платеното от него в исковия процес адвокатско възнаграждение се дължи съразмерно с уважената част от иска, съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ. С представеният списък на разноските ищецът е претендирал присъждане в исковото производство на 25,00 държавна такса и 400,00 лева възнаграждение за един адвокат.

В случая исковото производство по настоящото дело не се отличава със значителна правна и фактическа сложност, която да обуславя уговаряне, респ. присъждане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер, в който смисъл възражението на ответника за прекомерност съдът намира за основателно. С оглед последното и предвид решението на СЕС по дело № С-438/2022, според което предвидените в Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа размери са само ориентировъчни, но не и императивни, то съответното на фактическата и правна сложност на делото е адвокатското възнаграждение в размер от 250,00 лева. Именно от тази сума следва да бъдат изчислен размерът на разноските на ищеца за адв. възнаграждение съразмерно на уважената част от исковата претенция.

Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. За изчисляване в какъв размер е основателен искът , съдът прави изчислението за лихва до 13.08.2024 г., като в тези изчисления не е включена дължима законна лихва до окончателното заплащане на задължението, защото размерът е неопределяем в момента. Предявен е иск в размер на 475,00 и лихва върху тази сума за периода от 28.09.2019 г. до 13.08.2024 г. в размер на 257,29 лева, т.е. общата искова претенция е в размер на 732,29 лева. Съдът приема иска за основателен в размер на главницата от 238,00 лв. и лихва за забава върху посочената сума за периода 13.08.2021 до 13.08.2024 г. в размер на 83,63 лева, т.е. общо за сумата от 321,63 лева. Съответно, искът е неоснователен за сумата в размер на 237,00 лева – главница и 173,65 лева – лихва. Последната е изчислена като сбор от 90,37 лева /лихва за периода от 28.09.2019 г. до 12.08.2021 г. върху целия размер на иска от 475,00 лева/ и 83,28 лева /лихва за периода от 13.08.2021 г. до 13.08.2024 г. върху отхвърлената част от иска в размер на 237,00 лева. Лихвата за забава е част от предявените искове, поради което следва да участва при определянето на размера на уважените искове, съответно на отхвърлената част от тях.

С оглед на изложеното, от разноските на ищеца в исковото производство за адв. възнаграждение в размер на 250 лв., съобразно уважената част от исковата молба /за сумата в размер на 321,63 лева/, ответникът дължи сума в размер на 109,80 лева. При дължими в полза на ответната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. съгласно чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, то съобразно отхвърлената част от исковата претенция /за сумата в размер на 237+173,65=410,65 лева/, същите следва да се редуцират до размера от 56,07 лева. След извършване на компенсация, ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 53,73 лева, представляваща адвокатско възнаграждение и 25,00 лева държавна такса, или общо 78,73 лева.

 

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София да заплати на „Е. С.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление : гр. ***“, [улица], представлявано от управителя М. В. П., сума в размер на 238,00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение по НАХД № 5861/2018 г. по описа на Районен съд – Варна , ведно със законната лихва от 13.08.2021 г. до окончателното изплащане на същата сума.

ОТХВЪРЛЯ иска на „Е. С.“ ООД, ЕИК ****срещу Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София за заплащане на разликата до 475,00 лв. в размер на 237,00 лева, претендирана като обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение по НАХД № 5861/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, както и за заплащане на претендираната като законна лихва сума в размер на 173,65 лв. , от която 90,37 лв. поради погасяването й по давност за периода от 28.09.2019 г. до 12.08.2021 год., съгласно чл.111,б.“в“ от ЗЗД.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София да заплати на „Е. С.“ ООД, ЕИК *****сума в размер на 78,73 лева, представляваща сторените по делото разноски.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по делото.