Р
Е Ш
Е Н
И Е
гр.София, 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НК, XV въззивен състав, в публично заседание на осемнадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Весела Венева и прокурора ……….., като разгледа
докладваното от съдия МАРИНКОВА ВНЧХД №2352 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 23.10.2019 г., СРС, НО, 114 с-в е признал
подсъдимия Л.А.П. за виновен за извършено спрямо И.Х.Т. престъпление по чл.130,
ал.1 от НК, като на основание чл.130, ал.3 вр. ал.1 от НК го е освободил от
налагане на наказание.
На основание чл.189, ал.3 от НПК е осъдил подсъдимия П.
да заплати на ЧТ Т. направените по делото разноски за адвокат и за
възнаграждение на вещо лице, от които 3400 лв. за адвокат, както и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен
лист.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила жалба от защитника на подсъдимия П.-
адв.Ч., както и допълнение към нея, в която твърди, че присъдата е
неправилна и незаконосъобразна. Иска от въззивния съд да отмени присъдата на
СРС и да признае подсъдимия за невиновен, поради липса на съставомерно
поведение, като алтернативно иска да прекрати производството по делото, поради
нередовност на частната тъжба, респ. да върне делото на друг състав на СРС,
който да стори това. Иска обявяване на хонорара за адвокат, за който е осъден П.
да бъде обявен за прекомерен. Сочи, че СРС се е доверил изцяло на показанията
на заинтересования свидетел Кристиян Т.- син на частния тъжител, като е
пренебрегнал обясненията на подсъдимия.
При тези доказателства, намира, че неоснователно съдът е приел за
доказано от правна страна извършването на описаното в тъжбата деяние, което е
такова по чл.130, ал.2 от НК и което според защитника, съдът неправилно е
преквалифицирал на такова по чл.130, ал.1 от НК. Твърди, че в мотивите почти
липсва анализ откъм правна страна, което се равнява и на липса на мотиви. Иска
да бъде ревизирана присъдата и в частта на присъдения в полза на частния
тъжител адвокатски хонорар.
Срещу присъдата в частта, с която подсъдимият е бил
освободен от налагане на наказание е постъпила жалба и от частния тъжител И.Т.,
чрез неговия повереник- адв.Д.Б.. Твърди, че по делото не са събрани
доказателства, установяващи, че той е нанесъл каквато и да е било телесна
повреда на подсъдимия, поради което неправилно съдът е приложил института на
реторсията спрямо подсъдимия. Иска от въззивения съд да отмени присъдата в тази
й част и да признае подсъдимия за виновен за извършено от него престъпление по
чл.130, ал.1 от НК, като му наложи, предвиденото в закона наказание.
В двете жалби не се правят искания за събиране на нови
доказателства.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и на
свидетели, както и че не се налага събирането на нови писмени и веществени
доказателства, респ. изслушването на нови вещи лица.
Пред въззивния съд подсъдимият се възползва от правото си
да дава обяснения, като не се признава за виновен.
В съдебно заседание повереникът
на частния тъжител- адв.Б. поддържа жалбата по съображенията
изложени в нея, като и подробно в съдебно заседание пояснява, защо в случая
според него институтът на реторсията е неприложим. В тази връзка моли въззивния
съд да измени присъдата на СРС, като наложи на подсъдимия справедливо
наказание.
Частният тъжител И.Т. заявява, че няма какво да каже и подкрепя повереника си.
Защитникът на подсъдимия П. – адв.Ч. поддържа жалбата си и допълнението към нея като
акцентира на това, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати
съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на подсъдимия за
защита и до признаването му за виновен по обвинение, което не му е било
предявено, респ. до неправилно приложение на института на реторсията,
включително и до неправилно възлагане на разноските по делото в тежест на
подсъдимия при положение, че съдът е приложил института на реторсията. Излага
подробни съображения в тази насока, като иска от въззивния съд да отмени
присъдата на СРС и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Алтернативно пледира подс.П. да бъде признат за невиновен и изцяло оправдан по
повдигнатото му обвинение, тъй като счита същото за недоказано.
Подс.Л.П. дава обяснения пред настоящата съдебна инстанция. Не се признава за
виновен. Заявява, че поддържа казаното от защитника си. В последната си дума
моли за справедливост.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите в жалбите на двете страни, както и възраженията на подсъдимия и
неговия защитник, изложени в съдебно заседание ‚ и след като в съответствие с
чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира,
че са налице основания за нейното отменяне и връщане на делото на СРС за
ново разглеждане от друг състав на същия съд. Аргументите на съда за това са
следните:
В хода на проведеното пред СРС наказателно производство
са допуснати редица процесуални нарушения, засягащи и ограничаващи правата и
интересите и на двете страни по делото- на подсъдимия и на ЧТ. Същевременно
постановената присъда сама по себе си също страда от редица пороци, които не
биха могли да бъдат отстранени от въззивния съд, като освен това и по същество
липсват мотиви.
Видно от материалите по делото обвинението спрямо подс.Л.П.
е повдигнато за извършено от него престъпление на 24.05.2015 г. изразяващо се в
нанасяне на леки телесни повреди от подсъдимия на частния тъжител- И.Т., които
са му причинили болка и страдание без разстройство на здравето и изразяващи се
в следните травматични увреждания: субконюктивален кръвоизлив на дясното око,
кръвонасядания в теменно- тилната област на главата, клепачите на дясното око,
по гърба на носа, по ръба на горната
устна в ляво, по левия лакът и по гърба в дясно. Това деяние е било
квалифицирано от частния тъжител като престъпление по чл.130, ал.2 от НК, тъй
като и съгласно приложеното от него още с тъжбата съдебно медицинско
удостоверение, тези травматични увреждания са му причинили само болка и
страдание, но не и разстройство на здравето. В хода на първоинстанционното
съдебно следствие е била допусната и изготвена СМЕ на травматичните увреждания,
констатирани при частния тъжител, която и на база изложеното в частната тъжба,
показанията на разпитаните свидетели и приложеното СМУ, респ. на база допълнително приложените по
делото съдебно медицински документи- медицински направления, издадени на частния
тъжител при извършени му последващи медицински прегледи е приела, че на ЧТ са
били причинени следните травматични наранявания: кръвонасядане в теменно-
тилната област на главата, кръвонасядане на клепачите на дясното око;
субконюктивален кръвоизлив на дясното около, контузия на очната ябълка, мозъчно
сътресение, кръвонасядания по гърба на носа, по ръба на горната устна в
ляво, по левия лакът и по гърба в дясно. Според заключението тези травматични
увреждания, причинени на пострадалия в своята съвкупност са реализирали
медикобиологичния признак временно разстройство на здравето, неопасно за
живота.
Прави впечатление, че в заключението са посочени две
травматични увреждания, които не са били описани и твърдяни от частния тъжител
в тъжбата, и за които подс.П. не е бил предаден на съд, а именннО контузия на
очната ябълка, както и мозъчно сътресение. По време на приемане заключението на
вещото лице, състояло се в открито съдебно заседание на 08.05.2018 г. пред СРС
не е изяснен въпросът дали се касае за различни по вид травматични увреждания,
в сравнение с тези, описани в СМУ и в тъжбата или се касае за друго
наименование на вече посочените такива. Не бил изяснен също така и въпросът на
какво се дължи разликата в становището на вещото лице, изготвило заключението
на СМЕ в сравнение с становището на съдебния медик, издал СМУ на частния
тъжител, респ. дали тази разлика се дължи или не на въпросните нови травматични
увреждания, посочени за първи път в заключението на СМЕ или се касае за едни и
същи травматични увреждания, на които обаче е дадена различна експертна оценка.
Последното е било от изключително значение по делото, доколкото и след приемане
на това заключение по делото, частният тъжител, чрез своя повереник е поискал
да бъде допуснато изменени на обвинението, съобразно заключението на СМЕ, като
е посочил, че става въпрос за престъпление по чл.130, ал.1 от НК- причинени на
частния тъжител временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а не за
болка и страдание, което обвинение е и за по- тежко наказуемо престъпление. На
това искане на повереника и на частния тъжител е възразил защитникът на подс.П.-
адв.Ч., който е посочил, че е изтекъл 6-месечния преклузивен срок за подаване
на тъжбата от датата на извършване на деянието, в рамките на който единствено е
допустимо и изменение на обвинението, поради което и последното според него се
явява недопустимо. Твърдял е също така, че изменение на обвинението се прави на
база факти и обстоятелства, които са били известни на тъжителя още към момента
на подаване на тъжбата, поради което и не следва да бъде допускано така
направеното изменение. Съдът абсолютно безрезервно е възприел тезата на
защитата, като е посочил, че такова изменение е допустимо, ако се установи
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинение, както и ако не е
изтекъл преклузивният срок по чл.81, ал.3 от НПК. Посочил е още, че в
конкретния случай не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението, тъй като правопораждащият факт- инкриминираното деяние е едно и
също, а от друга страна е изтекъл и преклузивният срок по чл.81, ал.3 от НПК,
който е започнал да тече в конкретния случай от деня на самото инкриминирано
деяние, поради което и не е допуснал исканото от повереника изменение на
обвинението.
Въззивният съд счита, че още тук на тази фаза от процеса,
първостепенният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила в
няколко насоки. На първо място не е изяснил при разпита на вещото лице на какво
се дължи тази промяна в експертното становище по въпроса за медикобиологичния
характер и експертната оценка на причинените на частния тъжител травматични
наранявания. Не става ясно нито от заключението на СМЕ, нито от разпита на
вещото лице дали нараняванията са едни и същи и дали просто е различна тяхната
експертна оценка и ако да- защо, или са налице и нови констатирани такива като
непосочените в СМУ мозъчно сътресение и контузия на очната ябълка, респ. дали
именно тези наранявания или някои от тях обуславят различната експертна оценка
на причинената на пострадалия телесна повреда, т.е. на медикобиологичния
характер на същата, а оттук и по- тежката правна квалификация на деянието. Това
е било от изключително значение предвиди и направеното изявление от страна на
повереника на частния тъжител, че поддържа обвинението спрямо подсъдимия, но за
по- тежко наказауемо престъпление, а именно такова по чл.130, ал.1 от НК, а не
за първоначално соченото в тъжбата такова по чл.130, ал.2 от НК. Вярно е
становището на първостепенния съд, че когато изменението на обвинението се
обуславя от нови факти и обстоятелства, то необходимо е, те да са въведени в
рамките на преклузивния срок по чл.81, ал.3 от НПК. Такъв именно е и смисълът
на разпоредбата на чл.287, ал.6 от НПК и този законодателен подход произтича от
принципа, че въвеждането на нови факти, сочещи на по- тежко наказуемо
престъпление на практика сочи на изцяло нова тъжба, поради което и ако би било
допустимо подобно изменение на обвинението по време на целия съдебен процес, то
би се стигнало до заобикаляне на преклузивния срок по чл.81, ал.3 от НПК. Но
това важи единствено и само в случаите, когато новото обвинение е обвързано от
нови факти, които въвежда частния тъжител, който има задължението да изчерпи
своите фактически твърдения, на база на които повдига и поддържа обвинението
спрямо подсъдимия в рамките на срока по чл.81, ал.3 от НПК. Няма обаче никакъв
спор в съдебната практика, че задължението на частния тъжител е да изложи само
фактите, а тяхната правна и/или експертна оценка не е негово задължение. Задължение
на съда е да квалифицира фактите, които излага и сочи в тъжбата си и
впоследствие при изменение на обвинението частния тъжител. Последният обаче
няма нито задължението, нито възможността да дава както правна, така и
експертна оценка на тези факти- т.е. предполага се, че той не разполага с експертни
познания да оценява фактите, поради което и абсолютно задължително е при
повдигнато обвинение за причинена телесна повреда е, да бъде назначена и СМЕ, в
рамките на която експерт да оцени от медицинска гледна точка сочените от
тъжителя факти и да им даде експертна оценка, като посочи какъв е
медикобиологичния характер на съответната телесна повреда. Това обаче не
съставлява само по себе си нов факт, а експертна оценка на фактите. Ето защо и
едва на база на една такава експертна оценка, когато и ако не се установят нови
факти (т.е. нови травматични увреждания) може да стане ясно каква е точната
медикобиологична характеристика на тези факти- т.е. на тези травматични
увреждания. Ако и когато се установи, че същите факти сочат на по- тежко
увреждане от това, което първоначално е било посочено в тъжбата или е било
преценено от съда (който също не е експерт и не разполага с експертни познания
в областта на медицината), то и според въззивния съд няма никаква пречка
повдигнатото обвинение да бъде прецизирано по реда на чл.287, ал.1 от НПК по
аналогия с възможността, която законът дава на прокурора, да повдигне обвинение
за по- тежко наказуемо престъпление без да са налице съществени изменения на
обстоятелствената част на обвинението, което може да стане по всяко време на
следствието пред първата инстанция, без да е ограничено във времето и обвързано
с преклузивния срок по чл.81, ал.3 от НПК. Да се приеме обратното е неправилно,
тъй като в случая новото обвинение не се обуславя от различна фактическа
обстановка и не се стига до заобикаляне на преклузивния срок по чл.81, ал.3 от НПК, а единствено от различната оценка на същите факти, която оценка е
експертна такава и частният тъжител няма как да направи сам без помощта на вещи
лица. Въвеждането на разпоредбата на ал.6 на чл.287 от НПК не е да ограничи
възможността за изменение на обвинението по дела от частен характер само до
тази хипотеза, а единствено изрично да ограничи въвеждането на нови факти от
страна на частния тъжител до определен срок, тъй като в противен случай би се
стигнало до заобикаляне на преклузивния срок за подаване на тъжбата, уреден в
чл.81, ал.3 от НПК. Така като прокурорът разполага с възможност при същите
факти и без изменение на обстоятелствената част на обвинението да повдигне
обвинение за по- тежко наказуемо престъпление, така и частният тъжител
разполага с такава възможност да стори това неограничено във времето в рамките
на съдебното следствие пред първата инстанция, доколкото това изменение на
обвинението- или поддържането на по- тежко наказуемо обвинение, в този случай
зависи не от фактите, които той е въвел като съставомерни, а от тяхната
експертна оценка, която частният тъжител няма задължение да прави с тъжбата.
В конкретния случай съдът е следвало да изясни на първо
място причината за по- тежка тази квалификация на фактите от страна на
експерта- дали се дължи на различната експертна оценка на същите или на
установени и в този смисъл въведени нови факти- причинени допълнителни,
несочени в тъжбата травматични увреждания на частния тъжител и едва след това
да преценява дали изменението на обвинението в конкретния случай се явява
допустимо или не, с оглед ограничението въведено в разпоредбата на ал.6 на
чл.287 от НПК, както и предвид изрично посоченото по- горе от съда. В тази
връзка първостепенният съд е следвало да проведе по- задълбочен разпит на
вещото лице, изготвило СМЕ на пострадалия- т.е.
на частния тъжител, което не е сторил, като по този начин сам се е
поставил и в невъзможност да прецени правилно дали направеното искане за
изменение на обвинението от страна на частния тъжител е допустимо или не, като
е ограничил възможността това да стори и възивния съд. На следващо място е
застъпил и принципно невярна позиция относно изменение на обвинението по дела
от частен характер, тълкувайки неправилно разпоредбата на ал.6 на чл.287 от НПК, поради което и априори е изключил в конкретния случай възможността за
изменение на обвинението, което също е неправилно и незаконосъобразно.
Доколкото такова изменение на обвинението не е допустимо пред въззивната
инстанция, само и единствено на това основание е достатъчно присъдата на СРС да
бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда,
доколкото освен всичко друго има и съответно искане от страна на частния
тъжител в жалбата му до въззивния съд за осъждане на подсъдимия по по- тежкия
състав, а именно този по чл.130, ал.1 от НК, което въззивната инстанция няма
как да направи първо защото няма допуснато такова изменение на обвинението, а
на второ място, доколкото и към настоящия момент по делото не е изяснено, дали
такова по принцип е допустимо или не.
Проблемите по това дело пред първата инстанция обаче не
спират до тук. Независимо, че не е допуснал изменение на обвинението, съдът с
постановената присъда е признал подсъдимия за виновен да е извършил именно
престъпление по чл.130, ал.1 от НК, а именно, че е причинил на пострадалия
частен тъжител травматични увреждания каквито са посочени в заключението на
СМЕ, включително и въпросните „мозъчно сътресение“ и „контузия на очната ябълка
в дясно“, за каквито твърдения в частната тъжба липсват и които и както бе
посочено изобщо не е изяснено в хода на съдебното следствие дали припокриват
някои от другите визирани в тъжбата травматични увреждания или са нови такива,
установени от вещото лице на база медицинската документация и за които освен
това не е изяснено дали в някаква степен допринасят за по- тежката квалификация
на деянието- т.е. дали се отразяват или не на медикобиологичния характер на причинената
телесна повреда на частния тъжител. Но най- малкото обвинение за такива
конкретно травматични увреждания липсват в тъжбата, а от друга страна съдът се
е поставил сам в „патова ситуация“, тъй като и независимо, че не е допуснал
изменение на обвинението по по- тежкия състав на чл.130 от НК, е признал
подсъдимия за виновен по него, въпреки липсата на такова повдигнато спрямо него
по- тежко обвинение, само поради това, че според заключението констатираните
при частния тъжител телесни увреждания обективно сочат на този по- тежък
резултат. Така подсъдимият е бил признат за виновен по обвинение, което не му е
било надлежно предявено и което освен това се явява и по- тежко наказуемо
такова и за което, давността не изтича на 24.11.2019 г., а много по- натам във
времето. По този начин съдът е нарушил съществено правата на подсъдимия,
поставяйки го в процесуална изненада.
На следващо място към момента на приключване на съдебното
следствие пред първата инстанция, актуалното обвинение спрямо подсъдимия е било
такова по чл.130, ал.2 от НК. При това положение съдът не е имало как да
приложи института на реторсията, доколкото и с оглед приетото по делото
заключение на СМЕ касаеща причинените на подсъдимия травматични увреждания, на
същия са били такива покриващи медикобиологичния характер на временно
разстройство на здравето неопасно за живота- т.е. съставляващи лека телесна
повреда по смисъла на чл.130, ал.1 от НК. Без значение дали в случая по делото
се установява или не кой, кога и по какъв повод е причинил това телесно
увреждане на подсъдимия и дали това е бил частният тъжител по време на същия
инкриминиран случай, съдът изначално не е имало как при различни причинени
телесни увреждания или най- малкото при обвинение за различни по вид телесни
увреждания да приложи този институт, тъй като той е приложим само когато се
касае за еднакви по вид (като медикобиологичен характер) телесни увреждания.
Съдът в конкретния случай изобщо не е могъл да обсъжда въпроса за реторсията в
рамките на това производство и поради още една съществена причина. В хода на
съдебното следствие пред СРС, чрез изискването на писмени доказателства по
делото по категоричен и несъмнен начин е било установено, че за същия инцидент
между същите страни се води друго дело от частен характер с частен тъжител и
обвинител- Л.П. и подсъдим- И.Т.. Видно от справката от СРС, НО, 4 с-в (л.165
от СФ) пред този състав на съда е висящо
НЧХД №9675/2015 г. по описа на СРС, образувано от Л.п. срещу Кристиян Т. и И.Т.
с обвинение по чл.130, ал. вр. чл.20,а л.2 от НК, като делото все още не е
приключило. Приложен е и препис от частната тъжба на Л.П. по това дело, от
прочита на която е видно, че тя касае същия инцидент от 254.05.2015 г. около
23-24 ч. състоял се на същото място- стълбищната площадка на блока и входа, в
който живеят страните по делата и по повод на същия спорен между тях въпрос-
силната музика, идваща от апартамента на сем.Тахтакова, респ. изгасването на
тока, чрез развъртане на бушоните от
страна на Л.П., като разбира се и логично, всеки един- Л.П. и съответно И.Т.
пресъздават в своите тъжби по различен начин ситуацията, твърдейки, че другият
е нанасял удари и отричайки всеки един от тях да е сторил това. Все въпроси,
които е счел, че трябва да изследва първостепенният съд и в рамките на
настоящето производство, за да прецени налице ли е реторсия или не. Доколкото
обаче въпросът за реторсията се поставя или при липса на подадена тъжба от страна
на подсъдимия спрямо частния тъжител или при подадена такава, но приета като
насрещна в същото производство, то и в конкретния случай първостепенният съд
изобщо не е бил компетентен да се занимава с този въпрос и да се произнася по
него, тъй като този спор е предмет на друго висящо наказателно производство. При
наличието на такъв друг висящ наказателен процес произнасянето по същия въпрос
в рамките на настоящето производство води до нарушаване на принципа ne bis ne idem /недопустимост да се води втори път или два пъти
производство за едни и същи факти между едни и същи страни/ и създава опасен
прецедент за постановяване на две противоречиви съдебни решения по един и същи
спорен въпрос. Още повече, че съдът е постановил и неправилно своя съдебен акт по
този въпрос, доколкото е освободил от налагане на наказание само подсъдимия, но
не и тъжителя, поради което и постановената
присъда на практика няма сила на присъдено нещо спрямо него и спрямо
неговото деяние, което съдът е обследвал в мотивите си, което още веднъж
създава опасност и предпоставка за нарушаване на принципа ne bis ne idem, тъй като на практика не се явява пречка за водене на още
едно производство по същия въпрос за същите факти спрямо тъжителя, доколкото не
обвързва със сила на присъдено нещо и неговото поведение. Съдебната практика е
категорична, че за да има присъдата сила на присъдено нещо и за другото
обсъждано деяние, е необходимо съдът да освободи и двамата- и тъжителя и
подсъдимия от налагане на наказания, което означава произнасяне и по въпроса за
двете деяния, независимо дали има подадена и приета за съвместно разглеждане
насрещна тъжба от подсъдимия срещу тъжителя. Ако обаче има подадена отделна
такава, и по нея има образувано друго висящо производство, произнасянето по
същия въпрос в рамките на настоящето производство е недопустимо. Единственият
възможен вариант е бил, ако двете производства са били сравнително на една
фаза, да бъдат обединени в едно, което не е сторено, поради което и самото
произнасяне се явява недопустимо.
Същевременно въззивният съд няма как да отмени присъдата
на СРС в тази й част и да се произнесе по въпроса за налагане на наказание на
подсъдимия, независимо, че счита, че в случая институтът на реторсията няма как
да бъде приложен, доколкото и за да стори това, делото и самата присъда не
следва да страда от другите, визирани по- горе съществени пороци, които няма
как да бъдат отстранени от въззивната инстанция и поради това и няма как
въззивният съд да обсъжда изобщо спора по същество.
На следващо място налице са и други процесуални нарушения
при изготвянето на мотивите по делото, доколкото в тях изобщо липсва какъвто и
да е било коментар по основния спорен момент по делото, а именно- дали в случая
е налице телесно увреждане по ал.2 или по ал.1 на чл.130 от НК, както и защо и
след като обвинението е повдигнато по ал.2 на чл.130 от НК, съдът е признал
подсъдимия за виновен по непредявено му обвинение по ал.1 на чл.130 от НК.
Съдът в противоречие със самия себе си, е приел в мотивите, че обвинението е по
ал.1 на чл.130 от НК и през цялото време е обсъждал такова обвинение, като не е
казал абсолютно нищо във връзка със възраженията на защитата по този въпрос. Не
е отговорил и на другите възражения на защитата свързани с субективната страна
на инкриминираното деяние, както и със заявената позиция, че подсъдимият ако не
е действал по непредпазливост, то е действал при условията на неизбежна
отбрана, поради което и следва да бъде оправдан изцяло, тъй като и в двата
случая деянието се явява несъставомерно. В мотивите липсва каквото и да е било
становище на съда по тези възражения на защитата, което се приравнява на
практика до липса на мотиви въобще, тъй като тези възражения касаят
съставомерността на деянието по принцип, поради което и съдът е дължал отговор
на същите в своите мотиви. Липсата на такива не позволява на въззивния съд да
упражни контрол над първата инстанция и постановения съдебен акт и да прецени,
дали правилно или не тези възражения на
защитата не са били взети предвид, доколкото видно е, че първа инстанция не е
оправдала подсъдимия, което означава, че не е възприела доводите на защитата,
макар и да не става ясно от мотивите защо. Липсата на мотиви и то по
съставомерни факти и обстоятелства, респ. досежно твърдяни такива от страните
се приравнява на липса на мотиви въобще, и е съществен порок, при това от
абсолютните такива, всякога водещ до един и същи резултат- отмяна на присъдата
на първата инстанция на формално основание без да се налага обсъждането на
спора по същество и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
първата инстанция, още повече и в случаите, когато са налице и други нарушения,
какъвто е и настоящият случай, които не позволяват на въззивния съд да прецени,
дали крайният съдебен акт е правилен по същество или не.
В хода на съдебното следствие пред първата инстанция е
допуснато и още едно нарушение на процесуалните права на подсъдимия- съдът е
отказал да му предостави възможност да дава обяснения по делото, каквото
изявление е било направено от защитника му в последното по делото съдебно
заседание, проведено на 23.10.2018 г. Било е посочено от защитника, че в това
съдебно заседание подсъдимият не присъства поради служебна ангажираност на
същия в друг град, като е поискано и отлагане на делото в тази връзка. Съдът
обаче е отказал да стори това, с аргумента, че вече е предоставил на подсъдимия
да дава обяснения и той е дал подробни такива, поради което и не е предоставил
възможност на подсъдимия да дава допълнителни такива, което е изключително
грубо нарушение на правата му на подсъдим.
Като такъв той има право да дава обяснения по всяко време и независимо, дали
вече се е възползвал от това свое право или не. Вярно е, че това процесуално
нарушение е отстранимо от въззивния съд, който предостави такава възможност на
подсъдимия в хода на въззивното съдебно следствие, но този въпрос няма как да
не бъде отбелязан от въззивния съд, тъй като подобен подход на първостепенния
съд сочи на явно непознаване от негова
страна на процесуалния закон и правила, което всякога се явява и
проблем, тъй като „минира“ всеки един разглеждан от първата инстанция процес и
постановения от нея краен съдебен акт, което дава основание на въззивния съд да
обърне специално внимание на първостепенния съд в тази насока.
Абсолютно неправилно също така и в разрез с установената съдебна практика,
съдът е осъдил подсъдимия да заплати направените от частния тъжител разноски по
делото в противоречие с приложения от съда институт на реторсията. Ако се
приеме, че този институт следва да намери приложение в настоящия случай то следва
да се посочи, че при прилагане на реторсия разноски не се присъждат, понеже те
остават за сметка на страните така, както са направени. Доколкото обаче този
въпрос в случая няма как да бъде обсъждан по същество той ще следва да бъде
взет предвид от първостепенния съд при новото разглеждане на делото пред
първата инстанция. Въззивният съд отбелязва това единствено с оглед прецизност
и яснота, за да не се стига отново до същите незаконосъобразни и неправилни
решения при други идентични казуси.
Всички горепосочени процесуални нарушения, преценени
поотделно и най- вече в своята съвкупност и особено тези свързани с
постановената присъда и мотивите към нея, са съществени според въззивния съд,
тъй като не могат да бъдат отстранени в хода на производството пред въззивната
инстанция, а от друга страна нарушават и
ограничават съществено правата и на двете
страни в процеса- и на подсъдимия
по съображенията, изложени по- горе и на тъжителя,
на когото е отнето без да е ясно дали с основание, правото да повдигне и поддържа
по- тежко наказуемо обвинение спрямо подсъдимия и съответно да получи
справедлив от негова гледна точка съдебен акт, включително и с налагане на
наказание на подсъдимия, вместо с приложение на института на реторсията. Ето
защо същите се явяват основание за отмяна на първоинстанционната присъда и
връщане на делото на СРС за ново разглеждане от друг състав на съда, без да е
необходимо обсъждане на спора и на повдигнатите обвинения по същество.
Така мотивиран и на основание чл.334‚ т.1 от НПК вр.
чл.335, ал.2 вр. чл.348, ал.3, т.1 и т.2 от НПК‚ Софийски градски съд
Р Е
Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло присъда от 15.05.2014
г.по НЧХД №6619/11 г. на СРС, НО, 21 с-в.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на СРС от друг съдебен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.