№. 260005 / 26.6.2024 г.
Р Е Ш Е Н И Е
26.06.2024 година, град Монтана
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ГРАД МОНТАНА, ІV-ти граждански състав, в ОТКРИТО съдебно заседание от 09.05.2024 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при секретаря Борислава Валентинова и с участието на прокурора.........................................................., като разгледа докладваното от съдия Цекова гражданско дело №. 1654 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и по чл.537 ал. 2 ГПК.
Ищецът, Община Монтана, с ЕИК xxxx , представлявана от Кмета Златко Софрониев Живков, град Монтана, ул.Извора №. 1, чрез процесуалния си представител адвокат Б.Ц.,xxx е предявил иск против “МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ”, с ЕИК xxxx , с който се твърди, че на 12.08.2008г. ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка по давностно владение на недвижим имот: СГРАДА с идентификатор 48489.8.355.1 по кадастрална карта на гр. Монтана, одобрена със Заповед №. РД – 18 – 29 от 05.04.2006г. на Изпълнителния Директор на АК, находяща се в имот с идентификатор 48489.8.355, гр. Монтана, бул. ,,Т. м. №. 2.. Сградата е със застроена площ от 93 кв.м., с предназначение: култова, религиозна сграда, стар идентификатор №. 1229. Твърди се, че ищецът има правен интерес да предяви настоящият иск за собственост, тъй като притежава самостоятелни права върху имота, а ответникът не е правоприемник на мюсюлманската вероизповедна община гр.Монтана. В заключение се иска от съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият не е собственик на процесния имот. Иска се да бъде отменен Нотариален акт №. 161, Том І, рег. №. 3463, дело №. 152 от 2008г. на нотариус Бисер Петров, с рег.№. 113 на Нотариалната камара.
Претендират се и разноски.
Ответникът, религиозна институция ,,МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ”, ЕИК xxxx , със седалище и адрес на управление град София, ул.Б. М. №. 27, представлявана от Главния мюфтия – М. А. Х., чрез процесуалния си представител адвокат А.М.И., вписан в САК, взема становище, като оспорва иска по отношение на неговата допустимост и основателност.
Не отрича, че сградата е със статута на архитектурно-строителен паметник на културата, обявен в ДВ брой 100/ 1964 г., както и декларирана със списък като такъв от 23.04.1984 г. - обстоятелство, относимо към задълженията на собственика, произтичащи от общия и специалните закони.
На 12.05.2016 г. е съставен акт за общинска собственост (АОС) №. 5078, с който сградата е актувана като публична общинска собственост;
Не е установено в кой да е период от Освобождението досега държавата, а след 1991 - общината-ищец да е упражнявала кое да е от правомощията на собственик, вкл.- да е установила фактическа власт върху джамията.
В исковата молба ищецът не твърди да владее имота - въвежда твърдения само за стопанисване чрез еднократно извършен ремонт на покрива (подмяна на керемиди, не на конструкцията, видно от заключението на съдебно-техническата експертиза). Нещо повече - с исковата молба прави особено искане за обезпечение на иска чрез възбрана, с която да се преустановят започнати от доверителя му ремонтни дейности. Това особено искане по същество съставлява съдебно признание на факта, че към предявяване на иска владението се осъществява от ответника, обстоятелство, установено и с гласни доказателства. Съотнесено към твърдението на ищеца, че придобивната давност за доверителя им не е изтекла считано от 29.12.2002 г. с обнародването на новия Закон за вероизповеданията (при все, че законът влиза в сила три дни след обнародването), ищецът признава, че към 01.01.2003 г. и към 05.10.2016 г. джамията се владее от доверителя му.
Ответникът не оспорва ремонтните дейности на общината, свързани с джамията и пространството около нея, но те не са приемани като акт на владение от страна на общината по отношение на процесния имот или акт прекъсващ владението на осъществявано от ответника по отношение на процесния имот. Поземленият имот, в който е построена процесната джамия, безспорно е общинска собственост, но не е предмет на настоящия съдебен процес, а законът позволява различни правни субекти да са носители на собствеността на терена и на постройката върху него.
Актът за публична общинска собственост, от който ищецът черпи права, съставен непосредствено преди предявяване на иска, не го легитимира като собственик, както поради липсата на правопораждащо действие, така и поради недоказване на основание за актуване на джамията като публична общинска собственост.
Ищецът не е посочил в исковата молба придобивния способ, който го легитимира като собственик, нито е доказал такъв способ. В хода на обстоятелствената проверка, приключила с издаване на констативния нотариален акт, с който е признато право на собственост на доверителя му, ищецът е удостоверил, че имотът не е общинска собственост, а областната управа – че имотът не е държавна собственост - удостоверение с изх. №. 48-00-9/06.02.2008 г. от Община Монтана, от което е видно, че за процесния имот няма съставен акт за общинска собственост за процесния имот и е за послужване в нотариално производство за съставяне на нотариален акт по обстоятелствена проверка. Същевременно, ищецът е третирал доверителя му като данъчнозадължено лице -собственик на джамията - удостоверение за данъчна оценка с изх. №. **********/06.02.2008 г., с което признава ответникът да е собственик на процесния имот, както и писмо изх. №. 48- 00-66/17.01.2012 г., с което ответникът е уведомен, че за сграда джамия на територията на Община Монтана е освободен от данък на законово основание. Ищецът не е посочил в АОС какви да е фактически основания за актуване на имота, включително - обстоятелства, настъпили след приключване на обстоятелствената проверка, влизащи в хипотезата на чл.77 от Закона за собствеността. Соченото в АОС правно основание за актуване на имота като публична общинска собственост не обозначава еднозначно придобивния способ, нито критериите за определяне вида на общинската собственост, защото разпоредбите регламентират различни способи на придобиване, алтернативно изброени от законодателя, а част от нормите са бланкетни и изискват посочване на съответната норма, към която препраща общият закон - - чл. 2, ал.1, т.2 и т.7 от ЗОС, § 7, ал. 1, т.4 и 6 от (ПЗР на) ЗМСМА.
Нормите на § 7, ал.1, т.4 и 6 от (ПЗР на) ЗМСМА са неприложими, поради липсата на надлежно проведено отчуждаване на джамията, а и поради естеството и предназначението й, които не влизат в изчерпателно изброените обекти, преминаващи в общинска собственост по силата на закона.
Нормите на чл.3, ал.2, т.1 от ЗОС и чл.61, ал.4 от ЗУТ не обуславят законосъобразно актуване на джамията като публична общинска собственост.
Нито общият ЗС, нито специалните закони съдържат забрана земята и построената върху нея постройка да имат различни собственици, както е в случая, поради което единствено теренът - като част от зелената система на града и собственост на общината - по силата на закона би имал евентуално основание да бъде актуван като общинска собственост по силата на специалния ЗУТ.
Разпоредбата на чл.61, ал.4 от същия закон не предвижда нито промяна на собствеността на съществуващи в зелените площи сгради, нито определя статута на тези сгради като публична общинска/държавна собственост.
Сградата е самостоятелен обект и като такъв е регламентиран от специален закон, уреждащ опазването и закрилата на културното наследство на Република България. Действалият през 80-те години на миналия век Закон за паметниците на културата и музеите (прил. ред. ДВ, бр.102/29.12.1981 г.) не отрича правото на собственост върху джамия (чл.2, б.Б, предл.3) да принадлежи на правен субект различен от държавата (чл.2). Аналогична е правната уредба и в действащия Закон за опазване на културното наследство (чл.2, ал.3, чл.2а, ал.3).
Цитираните в АОС като основание за актуване протокол №. 610 от 06.12.1982 г. за отчуждаване на сградата; платежно нареждане от 02.12.1984 г. за изплащане на полагащото се обезщетение, удостоверение №. 24-00-329 от 11.05.2016 г. за идентичност, не удостоверяват предвиден от закона придобивен способ, още повече - при липсата на конкретизирано фактическо твърдение от ищеца в тази връзка.
По тези съображения счита, че производството следва да бъде прекратено.
Безспорно е установено, че не е прекъсвано в нито един момент владение - като правомощие на собственик, доколкото правото на собственост върху джамията не е изгубвано от доверителя му, упражнявано първоначално от неговия праводател, правосубектното местно поделение, а впоследствие - от принципала като правоприемник, доколкото не е изпълнено надлежно отчуждаване на имота.
Моли съда да отхвърли иска.
Претендира разноски.
Доказателствата по делото са писмени и гласни.
Допусната е и назначена съдебно-икономическа експертиза, изпълнена от вещото лице инж.Е.Н., приета от съда и не оспорена от страните.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:
По допустимостта на иска:
Във Въззивно Решение №. 260004 от 20.12.2022 г. по В.гр.д. №. 1413 по описа за 2013 г. на Апелативен съд Пловдив и в Определение №. 1598 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр..д.№. 1985/23 г. ІІ ГО, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив са изложени подробни мотиви относно правоприемството на религиозна институция „Мюсюлманско изповедание. В цитираното решение и определение се сочи, че правоприемството не е установено по специалния ред, като е извършен анализ на правната уредба в периода от Освобождението на Княжество България през 1878 г. до приемането на сега действащия Закон за вероизповеданията /обн. ДВ. бр. 120 от 29.12.2002 г./, свързана с правоприемството на правните субекти, осъществяващи функциите на мюсюлманска религиозна институция. Апелативен съд – Пловдив и констатирал, че мюсюлманското изповедание в нито един момент не е прекратявало съществуването си като юридическо лице, а в отделни периоди такова качество е било придавано и на съответните негови местни поделения, с прекратяването на които техните права и задължения са преминавали в патримониума на изповеданието, към което структурно и организационно са принадлежали. Последно утвърденият устав на мюсюлманското вероизповедание от 2011 г. не предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите местни формирования и органи, при което то понастоящем е правоприемник на всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения.
Съобразявайки тази съдебна практика, докладчикът по делото намира, че ответника е пасивно легитимиран в настоящото производство и искът е допустим.
Спорен е въпросът, основателен ли е иска, предявен с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, отрицателен установителен иск и от изхода на него зависи дали следва да се уважи и искането, направено по чл.537 ал.2 ГПК за отмяна на издадения нотариален акт по обстоятелствена проверка.
В производството безспорно се установи следната фактическа обстановка:
На 12.02.2008г. Мюсюлманско изповедание град София се снабдява по обстоятелствена проверка с нотариален акт за собственост по давностно владение на недвижим имот: СГРАДА, с идентификатор 48489.8.355.1 по кадастралната карта на гр. Монтана, одобрена със Заповед №. РД-18-29 от 05.04.2006г. на Изпълнителен Директор на АК, находяща се в имот с идентификатор 48489.8.355, гр. Монтана, бул. „Т. март“ №. 2..
Сградата е със застроена площ от 93 кв.м, с предназначение: култова, религиозна сграда, стар идентификатор: №. 1229.
За удостоверяване придобиването правото на собственост по давностно владение е издаден НА №. 161, том І, рег. №. 3463, дело №. 152 от 2008г. на нотариус Бисер Петров, с рег. №. 113 на Нотариалната камара.
Представен е и приет Протокол №. 610 от 06.12.1982г. на Общински Народен Съвет Михайловград, с който е взето решение да се отчужди и отреди за нуждите на І-во и VІ-то училище при ОбНС Михайловград, складово помещение /бивша джамия/, построена върху 98 кв.м в имот пл.№. 1229, образуващ парцел VІІ в кв.67 по плана на Михайловград, като за целта на Главното мюфтийство на мюсюлманите в България – София се изплати обезщетение в размер на 1 000 лв.
От съдържанието на Писмо, изх.№. 54 от 17.02.1983 г. от Главно мюфтийство на мюсюлманите в Народна Република България се установява, че се ДАВА СЪГЛАСИЕ за отчуждаване на имот пл.№. 1929, представляващ парцел VІІ в кв.67 по плана на Михайловград за нуждите, посочени в Протокол №. 610 от 06.12.1982 г.
Посочено е къде са се преведе предвидената сума за обезщетение.
Установено по делото е, че на 02.11.1984г. е изплатено обезщетение за отчуждения имот по посочената банкова сметка xxx.00 лв.
От Удостоверение №. 24-00-329 от 11.05.2016 г., издадено от Община Монтана е удостоверено, че имота, описан в Протокол от 06.12.1982 г. на Общински народен съвет Михайловград като „парцел VІІ в кв. 67 по недействащия кадастрален и регулационен план на град Монтана от 1977 г. не е напълно идентичен с УПИ ІІ, а е включен в част от УПИ ІІ от кв.159 с конкретно предназначение „За училище“ и в част от уличното пространство, заключено между ул.Генерал Столетов / ОТ 503-502/ и бул.Т. март /ОТ 502-502а-501/ по действащия регулационен план на град Монтана, одобрен със Заповед №. 570 от 10.04.1990 г., л.16 от делото.
От 23.04.1985г. сградата е обявена и притежава статут на архитектурно- строителен паметник на културата;
Със Заповед №. 570 от 10.04.1990г. на Об.НС Михайловград е одобрен застроителен и регулационен план, заедно с кадастрален план, разписния списък и придружаващите ги планове, схеми и профили на централната градска част на Михайловград в посочените граници, в това число и за процесния имот, обявен по предвидения в закона ред. Не са ангажирани доказателства този регулационен план да е обжалван от ответника.
Не се спори между страните и относно обстоятелството, че по разписните листове, придружаващи регулационните планове на гр. Монтана от 1905г., 1956г., 1977г. и 1990г. Мюсюлманското изповедание не е отразявано като собственик на имота.
От заключението на вещото лице инж.Е.Н. е отразено, че сграда – джамия, с адрес град Монтана, бул. Т. март №. 2. съществува като такава, каквато е съществувала през 80-те години на миналия век.
На 12.05.2016 г. е издаден Акт №. 5078 за публична общинска собственост от Кмета на Община Монтана, на основание чл.2 ал.1, т.2 и т.7, чл.3 ал.2 т.1 и чл.56 ал.1 от Закона за общинската собственост, §7 ал.1, т.4 и т.6 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, чл.61 ал.4 от Закона за устройството на територията, Протокол №. 610 от 6.12.1982 г. за отчуждение на сградата, Платежно нареждане от 02.11.1984 г. за изплащане на полагащото се обезщетение и удостоверение за идентичност. Вида и описанието на имота е следното: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 48489.8.355 с площ от 77, кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана. Начин на трайно ползване: обществен селищен парк, градина, ведно със сграда с идентификатор 48489.8.355.1, със застроена площ от 93.00 кв.м, на един етаж /паметник на културата/. Описано е местонахождението на имота, границите и съседите му.
В тежест на ответника по предявения отрицателен установителен иск за собственост е да докаже в условията на пълно и главно доказване правото си на собственост върху процесния недвижим имот. В случая ответникът извлича основанието на исковата си претенция единствено от приложения констативен нотариален акт за собственост от 12.02.2008 г. за собственост на недвижим имот, придобит по давност.
Доказателства в насока придобиването по давност на сграда – джамия от ответника, представляваща имот с идентификатор 48489.8.355.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Монтана не се ангажираха.
Не се отрича факта, че към датата реализиране на мероприятието – когато е взето решение да се отреди и отчужди за нуждите на І-во и VІ-то училище при ОбНС Михайловград, извършено на 06.12.1982 г. общините не са съществували като правни субекти и собственик на отчуждените имоти е била държавата, която е предоставила имота за нуждите на училището.
С § 7, т. 6 от ЗМСМА /обн. ДВ бр. ДВ, бр. 49 от 1995 г. / обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване са станали собственост на общините. Следователно, имотът попада в двор на вече общинско училище.
Съгласно §7, т.6 ПЗР на ЗМСМА с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините и следните държавни имоти: обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване.
Съгласно чл. 3, ал.2, т.2 ЗОС публична общинска собственост са имотите, предназначени за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация.
Съгласно чл. 7, ал.4 ЗОС собствеността върху имоти - публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване.
По делото се установява, че процесните имоти / става въпрос за имот с идентификатор 48489.8.355 по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Монтана, върху чийто терен е изградена джамията/, се използват за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация, поради което и по силата на цитираните норми от ЗМСМА и ЗОС са публична общинска собственост.
По въпроса "дали спорният имот е придобил характер на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗОбС и съставлява ли това пречка за реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 г.?" е поставено решение №. 881 от 22.12.2010 г. на ВКС по гр. д. №. 1202/2009 г., I г. о., ГК, според което "съгласно т. 3 на ТР №. 6 от 10.05.2006 г. на Върховния касационен съд наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността върху имотите, одържавени по някой от законите, с които с приемането на ЗОСОИ е разширено приложното поле на ЗВСОНИ се преценява към 22.11.1997 г. Към този момент спорният имот е имал характер на публична общинска собственост. Фактът, че актът за публична общинска собственост е съставен по-късно, е без правно значение, тъй като същият няма правопораждащо действие - чл. 5, ал. 3 ЗОбС. Обстоятелството, че към момента на влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ имотът е публична общинска собственост, е пречка за възстановяването му. С влизането в сила на Закона за общинската собственост на 01.06.1996 г. имотът, с оглед предназначението му за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, е придобил характер на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗОбС, което съставлява пречка за реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 г."
Съгласно Решение №. 391 от 2..07.2011 г. на ВКС по гр. д. №. 881/2009 г., II г. о., ГК, разпоредбите на ЗВСОНИ и ЗОСОИ за реална реституция на отчуждена собственост, в хипотезите когато движима вещ или недвижим имот е придобил статут на публична държавна собственост и има издаден АПДС, безусловно следва да се подчинят от гл. т. на приложение на закона на императивното правило на чл. 7, ал. 4 ЗДС.
Настоящият съдебен състав намира, че доколкото в ЗОС съществува аналогична разпоредба чл. 7, ал.4 ЗОС, то същото важи и по отношение на имотите публична общинска собственост. Същото е прието и в решение №. 184 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. №. 1319/2010 г., I г. о., ГК, съгласно което "характерът на имота като публична държавна или общинска собственост е пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. С приемането на разпоредбите на чл. 7, ал. 4 ЗОС (аналогична е разпоредбата и на чл. 7, ал. 4 ЗДС) е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса подлежат ли на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на държавата или на общините. Целта на законодателя е с приемането й да изключи всички други тълкувания и спорове по този въпрос."
С оглед на изложеното съдът намира, че след като по делото е установено, че към момента на влизане в сила на изменението по ЗВСОНИ, процесният имот е бил публична общинска собственост, поради което правото на собственост върху тях не подлежи на възстановяване, което пък от своя страна отговаря на въпроса, че и след 01.01.2003 година не може да тече придобивна давност и ответникът не е могъл да стане собственик на имота. В тази връзка съдът намира, че не следва да обсъжда събраните в хода на производството гласни доказателства, удостоверяващи владение върху имота, от кого и в кои периоди от време.
Това обуславя извода, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на предявения иск по чл. 537, ал. 2 от ГПК съдът приема следното:
Поначало доказателствената сила на констативния нотариален акт, удостоверяващ право на собственост върху недвижим имот, важи спрямо всички. Но тя не е необорима, а важи само до доказване на противното. В качеството си на охранителен акт, нотариалният акт не се ползва със силата на присъдено нещо. Затова всяко трето лице, на което се противопоставя доказателствената сила на нотариалния акт за собственост, може да докаже, че титулярът на нотариалния акт не е собственик. Оборването на нотариалния акт за собственост може да стане инцидентно по повод на иск за собственост от или срещу трето лице, но може да стане и чрез иск по чл. 537, ал. 2 от ГПК, целящ да се отмени нотариалния акт, удостоверяващ невярно, че титулярът на акта е собственик. Трайната съдебна практика на ВКС се придържа към становището, че искът по чл. 537, ал. 2 ГПК може да бъде предявен само при условията на обективно съединяване с иск за собственост и никога самостоятелно, тъй като в последната хипотеза се приема, че би липсвал правен интерес от предявяването му.
На следващо място, съгласно ТР №. 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При издаването на констативен нотариален акт, нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право, ето защо съдържащата се в констативния нотариален акт констатация за принадлежността на правото на собственост, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт. По тази причина и доколкото настоящото производство е инициирано от Община Монтана, която отрича правото на собственост на ответника, снабдил се с документ за собственост въз основа на издаден констативен нотариален акт, то искът за отмяна на нотариалния акт е основателен.
Следователно, с оглед доказателствата по делото, касае се за един по същество акцесорен иск, чието уважаване или отхвърляне в конкретния случай е изцяло обусловено от изхода на делото по отношение на главния иск.
При този изход на делото, в тежест на ответника са и разноските, направени от ищеца за платената държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещото лице.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на религиозна институция ,,МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ”, ЕИК xxxx , със седалище и адрес на управление град София, ул.Б. М. №. 27, представлявана от Главния мюфтия – М. А. Х., че НЕ Е СОБСТВЕНИК ПО ДАВНОСТНО ВЛАДЕНИЕ на СГРАДА, с идентификатор 48489.8.355.1 по кадастрална карта на гр. Монтана, одобрена със Заповед №. РД – 18 – 29 от 05.04.2006г. на Изпълнителния Директор на АК, находяща се в имот с идентификатор 48489.8.355, гр. Монтана, бул. ,,Т. м. №. 2.. Сградата е със застроена площ от 93 кв.м., с предназначение: култова, религиозна сграда, стар идентификатор №. 1229.
ОТМЕНЯВА Нотариален акт ЗА СОБСТВЕНОСТ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ ПО ДАВНОСТ, №. 161, Том І, рег. №. 3463, дело №. 152 от 12.08.2008г. на нотариус Бисер Петров, с рег.№. 113 на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписвания, вх.рег.№. 507 от 13.02.2008 г., Акт №. 172, том І, дело №. 206.
ОСЪЖДА религиозна институция ,,МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ”, ЕИК xxxx , със седалище и адрес на управление град София, ул.Б. М. №. 27, представлявана от Главния мюфтия – М. А. Х., ДА ЗАПЛАТИ на Община Монтана, с ЕИК xxxx , представлявана от Кмета Златко Софрониев Живков, град Монтана, ул.Извора №. 1, сумата от 938.50 лв., представляващи направените в хода на производството разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: