№ 249
гр. София, 22.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на осми
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20211100902092 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединение искове с правна квалификация чл. 240, ал.
1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
Ищецът - „И.Е.” ЕООД, твърди, че на 01.06.2018 г. между него, в качеството му на
заемодател, и ответника „Ц.в.л.” ЕООД, в качеството му на заемополучател, е сключен
договор за заем. По силата на този договор на заемополучателя е предоставена за ползване
сума в размер на 200 000 евро, като той е поел задължение да я върне в срок до 31.12.2019 г.,
както и да заплати възнаградителна лихва за времето на ползване на заетата сума, чийто
размер е определен на годишна база като основния лихвен процент плюс 0, 25 пункта от
главницата. Ищецът посочва, че предоставил на ответника уговорената парична сума с два
банкови превода, извършени на 20.06.2018 г. и на 19.07.2018 г. Заявява, че за периода от
20.07.2018 г. до 01.01.2021 г. ответникът дължи възнаградителна лихва върху
предоставените му за ползване парични средства, която е в размер от 13 912, 50 евро.
Ответникът не е изпълнил тези свои задължения нито на падежа, нито към момента на
сезиране на съда. С оглед на това ищецът моли съдът да постанови решение, с което да
осъди ответника да му заплати сумата от 200 000 евро, представляваща дадена такава по
договор за заем, сключен на 01.06.2018 г., която подлежи на връщане, както и сумата от 13
912, 50 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 20.07.2018 г. до
01.01.2021 г. съгласно договор за заем, сключен на 01.06.2018 г. Претендира в негова полза
да бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът „Ц.в.л.” ЕООД оспорва предявените искове. Твърди, че задължението за
връщане на предоставената в заем сума е изпълнено от него на 19.12.2018 г. чрез предаване
на парични средства в брой от управителя на ответното дружество на управителя на ищеца,
който е физическото лице Р.К.. С оглед на изпълнението на задължението по договора за
1
заем ищецът е върнал на ответника неговия оригинал от сключения заемен договор и към
момента в негово държане са и двата оригинални екземпляра на този договор. Твърди, че
претендираният от ищеца размер на възнаградителна лихва е неправилно определен. Поради
изложеното моли предявените срещу него искове да се отхвърлят. Претендират присъждане
на направените в производството разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и прстрана следното:
По иска с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
От приетите в производството писмени доказателства се установява че между „И.Е.”
ЕООД, от една страна като заемодател, и „Ц.в.л.” ЕООД, в качеството му на заемател от
друга страна, е сключен договор за заем от 01.06.2018 г. Това е видно от представения по
делото писмен договор от 01.06.2018 г., който е подписан от двете страни по сделката и
обективира тяхното съгласие за сключването му със съдържание на правата и задълженията,
които възникват в полза и в тежест на всеки един от съдоговорителите, такова, каквото е
отразено в неговите клаузи.
По силата на този договор „И.Е.” ЕООД е поело задължение да предостави на
заемателя „Ц.в.л.” ЕООД за временно ползване парични средства в размер на 200 000 евро, а
заемателят е поел задължение да върне предоставената му в заем сума по указана от
заемодателя сметка в срок до 31.12.2019 г. /чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 от договора/.
Заемът за потребление е реален договор, поради което той се счита сключен с
предаване на парите или заместимите вещи на заемателя. Ето защо, за да се приеме, че
между страните по спора са възникнали облигационни отношения по договор за заем, следва
да се докаже в процеса, освен това, че между тези лица е постигнато съгласие за това, който
факт се установи, че е осъществен, но също така и че уговорената парична сума реално е
предадена от заемодателя на заемателя.
По делото не е спорно, че заемателят „Ц.в.л.” ЕООД е получил парични средства в
размер на 200 000 евро от „И.Е.” ЕООД в изпълнение на уговореното в писмения договор от
01.06.2018 г. Това се твърди от ищеца в исковата молба и не се оспорва от ответника, нито в
подадения от него писмен отговор, нито в който и да е друг момент в хода на развитие на
настоящото съдебно производство. Настъпването на това обстоятелство се и доказва от
представеното по делото извлечение от банкова сметка, намиращо се на л. 11 и л. 12 от
делото на СГС. От него е видно, че на 20.06.2018 г. е извършен банков превод на сума в
размер на 100 000 евро от банкова сметка на „И.Е.” ЕООД по банкова сметка на „Ц.в.л.”
ЕООД, както и че основание за този превод е договор за заем. От банковото извлечение се
установява и това, че на 19.07.2018 г. е извършен втори банков превод на сума в размер на
100 000 евро от банкова сметка на „И.Е.” ЕООД по банкова сметка на „Ц.в.л.” ЕООД, както
и че основанието за този превод също е договор за заем. Доколкото записаните в банковия
2
документ суми, които се превеждат от сметка на едно лице по сметка на друго, субекти,
между които се извършва прехвърлянето на парични средства, и основанието, на което става
това, отговарят на основните елементи на правоотношението, възникнало от процесната
заемна сделка, то съдът намира, че от този документ се доказва факта на предаване точно на
паричната сума от 200 000 евро, която е предмет на договора за заем от 01.06.2018 г.,
сключен между страните по спора.
С оглед на изложеното се налага крайният извод, че по делото се установи, че са
осъществени всички елементи от фактическия състав, при който възникват облигационни
отношения по сключен договор за заем за потребление и такива са възникнали между
страните по спора „И.Е.” ЕООД и „Ц.в.л.” ЕООД.
По силата на процесния заемен договор в тежест на заемателя „Ц.в.л.” ЕООД е
възникнало задължение да върне на заемодателя получената в заем сума, която е в размер на
200 000 евро, като падежът на това срочно задължение съгласно уговореното между
страните в чл. 3, ал. 1 от договора е 31.12.2019 г.
Ответникът „Ц.в.л.” ЕООД е направил в процеса правопагасяващо възражение, че е
изпълнил задължението за връщане на заемодателя „И.Е.” ЕООД на предоставените за
ползване парични средства, което е станало на 19.12.2018 г. За доказване на това
обстоятелство тази страна не е ангажирала доказателства за извършеното предаване на
парични средства от 200 000 евро, но се позовава на разпоредбата на чл. 109 ЗЗД.
В чл. 109 ЗЗД е предвидено, че едно задължение се смята погасено, ако частният
документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно.
При тълкуване на тази правна норма е видно, че с нея е установена оборима презумпция, че
едно задължение се счита погасено при осъществяване на един факт, който е частният
документ за него да се намира в държане на длъжника. Под частен документ за
задължението трябва да се разбира този документ, от който е възникнало конкретното
парично задължение, какъвто е например документът, който обективира сключен в писмена
форма договор, по силата на който задължението възниква в тежест на едната от страните
към другата. Оборването на тази презумпция е в доказателствена тежест на кредитора, който
трябва да установи при условията на пълно и главно доказване, че документът за дълга не е
върнат доброволно.
Документът, от който произтича задължението на ответника да върне на ищеца
предоставената в заем сума в размер на 200 000 евро, е договора за заем, сключен на
01.06.2018 г. Следователно именно този договор представлява документ за дълга по смисъла
на това понятие, използван в чл. 109 ЗЗД. По делото не е спорно, че този договор за заем е
подписан в два еднакви оригинални екземпляра по един за всяка от страните. Изявления за
осъществяване на това обстоятелство са направени от представител както на заемателя, така
и на заемодателя в съдържанието на самия договор, под което те са се подписали. От
извършените в хода на производството процесуални действия съдът намира за установен
факта, че двата оригинала на договора за заем от 01.06.2018 г. към момента се намират в
държане на длъжника „Ц.в.л.” ЕООД, като оригинал на договора няма в държане на
3
кредитора на паричното задължение за връщане на получената в заем сума в размер на 200
000 евро. Това на първо място се твърди и от двете страни по спора – ищецът заявява, че не
притежава в свое държане оригинален екземпляр на договора за заем от 01.06.2018 г., а
ответникът твърди, че двата оригинални екземпляра на договора за заем от 01.06.2018 г. са в
негово държане. Освен това ответникът е представил по делото преписи на два различни
екземпляра на договора за заем от 01.06.2018 г. Това са документът, намиращ са на л. 60
лице и гръб от делото и документът, намиращ са на л. 61 лице и гръб от делото. При
съпоставка на тези два документа е видно, че те са екземпляри на един и същи договор,
който е процесният договор за заем, но са различни екземпляри, доколкото има лека разлика
в мястото и начина на полагане на подписите на страните и на печатите, поставени до
подписите на съдоговорителите в края на документите /например печатът на „Ц.в.л.” ЕООД
на стр. 2 от договора за заем в документа на л. 60 гръб е поставен под наклон, а в този на л.
61 гръб е поставен в по-права позиция/. В съдебно заседание, проведено на 09.11.2022 г., от
ответника са представени оригиналите на тези два различни документа, обективиращи
договора за заем от 01.06.2018 г., като от съда е направена констатация, че оригиналите
отговарят на представените по делото преписи на документите. Ето защо трябва да се
приеме, че в производството е доказано, че към момента и двата екземпляра на договора за
заем, от който е възникнало задължението на „Ц.в.л.” ЕООД за връщане на предоставената
за ползване сума в размер на 200 000 евро, се намират в държане на това дружество, имащо
качеството на длъжник на това задължение. Предвид този факт и доколкото, както се
посочи, договорът за заем представлява документ за дълга, то съдът счита, че в отношенията
между ищеца и ответника по изпълнение на задължението, което е предмет на предявения
главен иск, приложение намира презумпцията на чл. 109 ЗЗД и въз основа на нея съдът е
длъжен да приеме, че задължението, което е възникнало за „Ц.в.л.” ЕООД към заемодателя
„И.Е.” ЕООД да върне предоставената за ползване сума в размер на 200 000 евро е погасено
към момента. Доказателства, оборващи законовото предположение за погасяване на
задължението, няма представени от ищеца, който е кредитор на задължението. От нито едно
събрано доказателство не се установява твърдението на тази страна, че оригинален
екземпляр на договора за заем от 01.06.2018 г. изобщо не е предаван при неговото
сключване. Няма представени доказателства, от които да е видно и това, че единият от
оригиналните екземпляри на договора за заем от 01.06.2018 г. не е върнат по доброволен
начин на ответника. Такива факти не се доказват и от показанията на свидетеля С.С.С.,
който в разпита си пред съда не изнася никакви факти във връзка с момента на сключване
на договора за заем, за това колко екземпляра на този договор са подписани от страните и
дали единият от тях е предаден на кредитора на задължението „И.Е.” ЕООД. Този свидетел
не е възприел и никакви конкретни обстоятелства, отнасящи се до връщането на единия
екземпляр на договора за заем от ищеца на ответника и до начина, по който е станало това, а
само прави предположение, че такова връщане няма как да се е осъществило, защото не е
виждал управителят на „И.Е.” ЕООД да е носил договор в себе си и защото всички договори
се съхраняват в счетоводството на търговското дружество, което предположение не се
основава на никакви конкретни факти. Трябва да се посочи, че съдът счита, че при
4
прилагане на правилата на формалната логика не е и обосновано да се приеме, че
кредиторът „И.Е.” ЕООД, който е търговско дружество и следва да води счетоводството си
редовно, не би се снабдил с екземпляр от документ, който обективира сключен от него с
друго дружество договор за заем, от който документ в негова полза възниква вземане за
получаване обратно на дадената за временно ползване парична сума, която не е в малък
размер. Това не е логично и предвид факта, че към исковата молба от самия ищец е
представен препис от договор за заем, който е направен от един от екземплярите на
оригиналния договор, което прави до някаква степен вероятен факта, че единият оригинал
на договора е бил предаден на кредитора на задължението за връщане на заемната сума така,
както е посочено в неговото съдържание.
Предвид всичко изложено трябва да се заключи, че съдът счита, че по делото при
прилагане на презумпцията на чл. 109 ЗЗД се доказва, че задължението на „Ц.в.л.” ЕООД
към „И.Е.” ЕООД за връщане на предоставената в заем сума от 200 000 евро е погасено към
момента и не съществува. Ето защо предявеният в процеса осъдителен иск за неговото
реално изпълнение е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
По иска с правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
С чл. 1, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 от договора за заем от 01.06.2018 г. заемателят е поел
задължение, наред с главницата, да заплаща на заемодателя и възнаграждение, чийто размер
на годишна база се изчислява като процент от основния лихвен процент плюс 0, 25 пункта
върху главницата. С тези договорни клаузи страните са постигнали уговорка за дължимост
от заемателя на възнаградителна лихва, която по своя характер представлява
възнаграждение, което се следва на заемодателя, за времето, през което заемателят ползва
предоставените му парични средства, каквато уговорка е допустима съгласно чл. 240, ал. 2
ЗЗД. Следователно въз основа на чл. 1, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 от договора за заем в тежест на
заемателя „Ц.в.л.” ЕООД е възникнало задължение да заплати на заемодателя „И.Е.” ЕООД
възнаградителна лихва. С оглед характера на това вземане съдът счита, че то възниква само
за времето, през което паричните средства се предоставят за ползване, т.е. докато за
заемателя съществува възможност да ползва заетата сума. Тази възможност отпада с
настъпване на уговорения в договора за заем падеж на задължението за връщане на
получената в заем парична сума, защото от този момент заемателят следва да върне веднага
паричните средства, т.е. той вече не може да ги ползва. В тази насока са задължителните
указания, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/ 27.03.2019 г.,
постановено по тълк.д. № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Следователно и доколкото
падежът на задължението за главница по заемния договор е настъпил на 31.12.2019 г., то от
този момент вземане за възнаградителна лихва в полза на заемодателя „И.Е.” ЕООД не
възниква. Това означава, че няма как в полза на ищеца да възникне вземане за получаване на
възнаградителна лихва, уговорена в договора за заем, за част от претендирания с исковата
молба период, който е от 01.01.2020 г. до 01.01.2021 г. и предявеният акцесорен осъдителен
иск за тази част от вземането за възнаградителна лихва следва да се отхвърли.
5
За заемателя „Ц.в.л.” ЕООД възниква задължение да заплати на ищеца уговорената в
договора за заем възнаградителна лихва само за периода от датата на получаване на заемната
сума, която по отношение на пълния размер на сумата е 19.07.2018 г., до края на срока, за
който страните са се съгласили, че паричните средства се предоставя за ползване, който е
31.12.2019 г. или до датата, на която те са върнати на заемодателя, в случай че тя е по-ранна
от 31.12.2019 г. Ответникът твърди, че е изпълнил задължението си да върне предоставената
в заем сума по процесния договор на ищеца на 19.12.2018 г., което е преди уговорения в
съдържанието на сделката падеж. Той обаче не представя никакви доказателства за
установяване на този факт – не са ангажирани доказателства нито за датата, на която
паричната сума от 200 00 евро е заплатена на заемодателя „И.Е.” ЕООД, нито за датата, на
която оригиналният екземпляр на договора за заем, който е предаден на заемодателя е
върнат на заемателя. Ето защо съдът приема, че фактът, че предоставените за ползване
парични средства са върнати на ищеца на 19.12.2018 г., т.е. преди падежа, е недоказан по
делото и като такъв се приема за неосъществен. Това означава, че за ответника е възникнало
задължение да заплати уговорената в договора за заем от 01.06.2018 г. възнаградителна
лихва за периода от 19.07.2018 г. до падежа на главното задължение за връщане на сумата от
200 000 евро, който е 31.12.2019 г. При съобразяване на изчисленията, направени от вещото
лице в заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, се
установява, че размерът на задължението за възнаградителна лихва за посочения период е 1
439, 70 лв. или 2 815, 81 евро.
Доколкото документът, от който произтича посоченото задължението на ответника да
заплати на ищеца възнаградителна лихва в размер на 2 815, 81 евро, е договора за заем,
сключен на 01.06.2018 г., който се доказа, че към момента е върнат на ответника, който
държи и двата съставени оригинални екземпляра от него, то по отношение погасяването и на
това акцесорно задължение приложение намира презумпцията, установена в чл. 109 ЗЗД,
която не е оборена в процеса. Прилагайки тази презумпция съдът е длъжен да приеме, че и
това задължение на ответника към ищеца е погасено към настоящия момент, което прави
предявеният иск за присъждане на възнаградителна лихва и за периода от 20.07.2018 г. до
31.12.2019 г. неоснователен. Следователно осъдителният иск с правна квалификация чл. 240,
ал. 2 ЗЗД е изцяло неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на спора и това, че от ответника е заявено своевременно искане за
присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. Доказаха се реално
заплатени от тази страна разходи за водене на делото в размер на 12 000 лв. – адвокатско
възнаграждение за защита в исковото производство, за което са представени доказателства,
че е платено.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И.Е.” ЕООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Драгалевци“, бул. ****, срещу „Ц.в.л.” ЕООД, с ЕИК: ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Република”, бул. „****, ап.
лаборатория 5, искове, както следва: иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане
на „Ц.в.л.” ЕООД да заплати на „И.Е.” ЕООД сума в размер на 200 000 евро /двеста
хиляди евро/, представляваща предоставената за временно ползване парична сума по
договор за заем, сключен на 01.06.2018 г., между „И.Е.” ЕООД, като заемодател, и „Ц.в.л.”
ЕООД, като заемател, която подлежи на връщане, както и иск с правно основание чл. 240,
ал. 2 ЗЗД за осъждане на „Ц.в.л.” ЕООД да заплати на „И.Е.” ЕООД сума в размер на 13
912, 50 евро /тринадесет хиляди деветстотин и дванадесет евро и петдесет евроцента/,
представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за периода от 20.07.2018 г. до
01.01.2021 г., дължима съгласно договор за заем, сключен на 01.06.2018 г., между „И.Е.”
ЕООД, като заемодател, и „Ц.в.л.” ЕООД, като заемател.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „И.Е.” ЕООД да заплати на „Ц.в.л.”
ЕООД сума в размер на 12 000 лв. /дванадесет хиляди лева/, представляваща направени
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
7