О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
Гр.Велико Търново, 23.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, десети състав, в
закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
Съдия: Ивелина
Янева
като разгледа докладваното от съдия Янева адм. дело №
608 по описа на Административен съд
– Велико Търново за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 197 и сл. от АПК във вр. с чл. 54, ал. 5 от АПК.
Образувано е по жалба на К.Д.П. *** против
Решение № Ц1012-04-58#1 / 31.08.2020г. издадено от Директора на ТП на НОИ Велико
Търново, с което производството по подадената от него жалба срещу разпореждане
№ О-04-999-00-********** / 15.07.2020г. на ръководителя по изплащане на
обезщетенията и помощите в ТП на НОИ Велико Търново е спряно. В жалбата се
твърди незаконосъобразност на оспореното решение поради издаването му в
нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Изложени са подробни
съображения. Моли се за отмяна на решението и присъждане на сторените по делото
разноски.
Ответника изразява писмено становище за
неоснователност на жалбата и прави
възражение за присъждане на разноски на жалбоподателя.
Жалбата е процесуално допустима като подадена
в срока по чл. 197 от АПК
и от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването.
От представените писмени доказателства се
установява следното:
Между К.Д.П. и ООД „Съдружие 2018“ е
сключен трудов договор № 001 / 16.1.2020г. на длъжност „Организатор стопански
дейности“, който е прекратен със Заповед № 001/31.1.2020г. – завършване на
определената работа. На 19.02.2020г. между същите страни е сключен нов трудов
договор - № 2 /19.02.2020г. за същата
длъжност и при същите условия.
С разпореждане № Д-04-999-00-********** / 15.07.2020г.
на оправомощено лице за ръководител по изплащане на обезщетенията и помощите в
ТП на НОИ Велико Търново е отказано изплащането на парично обезщетение за
временна неработоспособност поради общо заболяване на К.П. по болничен лист Е
20200882088 за времето от 16.03.2020г. до 18.04.2020г. В разпореждането освен
наличието на трудово правоотношение и издадени болнични листове за периода от
16.03.2020г. е извършен подробен анализ на дейността на работодателя, като е
достигнато до извод, че работникът не е извършвал трудова дейност в
предприятието и не притежава качеството „осигурено лице“ по смисъла на КСО.
Разпореждането е обжалвано пред Директора на ТП на НОИ – Велико Търново, който
с процесното решение спира образуваното пред него производство. В мотивите на
решението е посочено извършването на проверка на работодателя, дадени на
работодателя задължителни предписания за подаване на заличаваща Декларация
обр.1 в ТД на НАП за К.Д.П., обжалвани и предмет на разглеждане от същия орган.
Наличието на образувано производство с предмет дадени на работодателя
предписания за заличаване на декларираните данни относно работника е възприето
от горестоящия орган като преюдициален въпрос, който следва да бъде разрешен
преди постановяване на решение по спора за заплащане на болничния лист.
При така установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни изводи:
В конкретната хипотеза производството по
жалба по административен ред срещу разпореждане за отказа за заплащане на
обезщетение за временна нетрудоспособност е спряно, като само в мотивите на
решението за спиране е посочено, че спирането е до приключване с окончателно
решение по спора за законосъобразността на задължителните предписания дадени на
работодателя. В диспозитива няма подобно отбелязване.
Спирането на производството е постановено
на основание чл. 54, ал. 1, т.
5 АПК. Константната съдебна практика признава възможността
директорът на ТП на НОИ да спира
административното производство по подадена пред него жалба по реда на чл.117, ал.3 от КСО, при приложимост на детайлно изброени в чл.54, ал.1 от АПК
хипотези. Правното основание за издаване на процесното решение се съдържа в
нормата на чл. 54, ал. 1, т.
5 от АПК, която в случая се явява специален закон по отношение на
КСО и защитата срещу този вид административни актове е по реда на Глава десета,
раздел ІV от АПК (съгласно чл. 54, ал. 5 от АПК и чл. 202, т. 2 от АПК).
С оглед на така изложеното съдът намира,
че актът е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма и съдържа
фактическите и правни основания за издаването му.
На основание чл. 54, ал. 1, т.
5 от АПК административният орган спира производството при наличието
на образувано друго административно или съдебно производство, когато издаването
на акта не може да стане преди неговото приключване, като в тези случаи
спирането се постановява след представяне на удостоверение за наличие на
образувано производство, издадено от органа, пред който то е образувано.
Доколкото преюдициалното производство е било висящо пред същия орган, съдът
намира, че липсата на удостоверение за наличие на спор не представлява
нарушение на процесуалните правила, още повече, че цялата преписка по
извършената проверка на работодателя е приобщена към настоящата преписка.
Административният орган твърди преюдициалност
по повод установяване на факта дали
жалбоподателят има качеството на е осигурено лице по смисъла на §1, ал.1, т.3
от ДР на КСО, ползващо се от съответните права, произтичащи от този факт, към
началната дата на настъпване на временната неработоспособност - 16.03.2020г.
Настоящият състав намира за неправилни
доводите на административния орган, че влизането в сила на задължителни
предписания, дадени на основание чл.108, ал.1, т.3
от КСО на осигурителя би
установило със сила на пресъдено нещо осигурителния статус на жалбоподателя, което не би подлежало на пререшаване по повод на
подадена от него жалба срещу разпореждането, с което му се отказва отпускане на
парично обезщетение за временна нетрудоспособност, по което той е адресат.
На първо място следва да се отбележи, че
правоотношенията по разходване на средствата на общественото осигуряване,
каквото е правоотношението по отпускане на парично обезщетение за временна нетрудоспособност, възникват и се развиват между осигурените
лица и осигурителния орган като производни от други, първични отношения, които
представляват и основанието за обществено осигуряване. Първичното отношение,
съставляващо основание за осигуряването, респ. за отпускането или отказа да
бъде отпуснато обезщетение и по съществуването и съдържанието на което
правоотношение Директорът на ТП на НОИ
следва да се произнесе в образуваното пред него производство по чл.117 от КСО,
не е обусловено нито от издадените задължителни предписания, нито от
изпълнението на вмененото задължение на осигурителя за корекция на декларирани
за лицето данни. Със задължителните предписания на работодателя е указано
заличаване на данни за лицето, като е
посочено необходимото според органа съдържание на декларация - образец 1. Тези
предписания третират задълженията на осигурителя за представяне и деклариране
на данни, които задължения той има по силата на общата разпоредба на чл. 5, ал. 4 от КСО и които са детайлно регламентирани в Наредба № Н-8 от 29.12.2005г. за
съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от
работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от
самоосигуряващите се лица. Сам по себе си факта относно предписаното
деклариране респ. заличаване на данни,
не е обуславящ за преценка на осигурителния статус на осигуреното лице, още
повече че задължителните предписания, на които се основава оспореното решение,
не съдържат каквито и да е констатации и установявания относно първичното
отношение, съставляващо основание за осигуряването на лицето и по тях то не е
адресат, те не му се връчват и няма как да защити правата си.
Съгласно разпоредбата на §1, ал.1, т.3 от
ДР на КСО, осигурено лице е физическо лице, което извършва трудова
дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за което са внесени или дължими осигурителни вноски.
Следователно дали лицето е "осигурено" по смисъла на вложеното от
осигурителното законодателство съдържание на това понятие и доколко
жалбоподателят е имал качество на подлежащо на осигуряване за безработица лице
на основание чл.4, ал.1, т.7 от КСО, следва да се преценя с оглед характера на изпълняваната от него
дейност по сключения между него и работодателя договор, т.е. осигурителният
статус на лицето се определя от вида и характера на изпълняваната дейност и от
съществуването и съдържанието на осигурително правоотношение.
В този смисъл дадените на осигурителя
Задължителни предписания нямат преюдициално значение в смисъл да не подлежат на
пререшаване при жалба от работника срещу касаещ лично него ИАА спрямо
релевантните за възникването и упражняването на правото му за обезщетение за
временна нетрудоспособност факти, при изясняването на осигурителния му статус,
свързан с преценката дали същият е полагал труд по сключения трудов договор за
определянето му като осигурено по чл. 4, ал. 1, т. 7
от КСО лице.
Доколкото тази преценка не е обусловена
нито от издаването, нито от влизането в сила на задължителните предписания и
преюдициално изясняване на коректността на декларираните от осигурителя данни,
не е налице материалноправната предпоставка по чл.54, ал.1, т.5
от АПК за спиране на образуваното административно производство по чл.117, ал.3 от КСО. Изясняването на осигурително-правния статус на жалбоподателя е
въпрос, свързан с наличието на законово регламентираните предпоставки и условия
за възникването и съществуването на правото на лицето за получаване на
осигурително плащане за временна нетрудоспособност. По този въпрос решаващият орган в производството
по чл.117, ал.3
от КСО следва да формира собствени правни изводи, спрямо които изводи,
задължителните предписания за деклариране на данни от осигурителя, нямат обуславящо
значение, тъй като нямат характер на приети за установени със сила на
пресъдено нещо правно релевантни факти, определящи наличието на осигурително
правоотношение и неговото съдържание и на факти, от значение за преценката на
осигурителния статус на жалбоподателя и изпълнение чл.40, ал.1 от КСО.
Поради изложените съображения съдът намира
оспореното решение постановено в противоречие с материалния закон, поради което
то следва да бъде отменено и преписката върната на компетентния орган.
Предвид изхода на спора основателно се
явява искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на
сторените по делото разноски с оглед представените доказателства за договорено
и заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на
процесуалния представител на ответника за липса на основание за заплащане на
адвокатско възнаграждение предвид липсата в Наредба № 1 / 2004г. на предвидено
възнаграждение за изготвяне на жалба до съда.
Разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК
предвижда възстановяване на направените от жалбоподателя разходи за възнаграждение
за един адвокат при отмяна на обжалвания административен акт. Това
възнаграждение и присъждането му не е обвързано от вида и броя на процесуалните
действия на адвоката, а единствено от отмяната на акта и надлежното
упълномощаване на процесуалния представител. Наредба № 1 / 2004г. определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и при липсата на нормативно
определен минимален размер съдът следва да се съобрази с договорения такъв. Още
повече, че в конкретния случай липсва възражение за прекомерност на
претендираното от ответника възнаграждение.
Предвид горното съдът:
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Решение № Ц1012-04-58#1 / 31.08.2020г. издадено от Директора на ТП на НОИ
Велико Търново
ВРЪЩА преписката на ТП на НОИ – Велико
Търново за продължаване на процесуалните действия.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на К.Д.П. *** сумата от 360лв / триста и шестдесет лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с
частна жалба пред Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването
му на страните, участвали в административното производство.
Съдия: