РЕШЕНИЕ
№ 730
гр. Пловдив, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20235300501067 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Постъпила е въззивна жалба от „Профи кредит
България“ ЕООД против Решение № 701/18.02.2023г., пост. по гр.д.№ 9363/2022,
ПдРС, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя против З. Р. Х.
искове за признаване за установено, че ответницата дължи на жалбоподателя сумата
над 223лв. до пълния предявен размер 870,62лв., съставляваща главница по Договор за
потребителски кредит № ***г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 30.03.2022г.; сумата от 205,21лв., договорна лихва за
периода от 10.02.2021г.–10.01.2022г.; сумата от 225,83лв., обезщетение за забава за
периода от 11.08.2020г. – 10.01.2022г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК № 2426/31.03.2022 г., по ч.гр.д. № 4576/2022г., ПдРС.
Жалбоподателят „Профи кредит България“ ЕООД сочи, че решението в
обжалваната му част е неправилно, т.к. изводът на съда за недействителност на
кредитното отношение между страните на осн. чл.22 във вр. с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК е неправилен. Оспорва доводът на съда, че
посоченият ГПР в договора не бил конкретизиран поради непосочване на методиката,
1
като счита че същият е разписан в закона. Сочи, че съдът не е обосновал защо счита, че
е използван различен от законовия метод на определяне на ГПР. Поддържа, че
процесния договор за потребителски кредит има минимално необходимото
съдържание, изисквано от ЗПК за действителност, като в закона не е разписано
изискване за детайлно посочване на механизма на изчисление на ГПР в
потребителските договори. Счита и че посоченият ГПР не надвишава максимално
допустимия размер - петкратния размер на законната лихва. Поддържа и
неоснователност на извода, че посоченият ГПР не съответства на действителния такъв
по договора. Посочва, че допълнителните разходи по кредита следва да бъдат
включване в общия размер на разходите само в случай, че тези допълнителни разходи
са задължително условие за сключване на договора за кредит. Когато допълнителните
услуги са заявени като възможност за потребителя и не съставляват условие за
отпускане на кредита, то тези разходи не попадат в легалната дефиниция на §1, т.1 от
ДР на ЗПК и не следва да бъдат включвани в ГПР. Позовава се и на съдебна практика.
Отделно от това сочи и че въпросът дали предвидените в договора допълнителни
разходи следва да се включат в ГПР е въпрос касаещ действителността на тези клаузи,
а не на договора за кредит като цяло – чл.19, ал.5 от ЗПК. Счита и за неправилен
извода на съда, че е налице заблуждаваща и нелоялна търговска практика при
посочване на по-нисък от действителния процент на ГПР. Нелоялна търговска
практика би била налице когато търговецът съзнателно бездейства към момента на
предоставяне на информацията, това поведение въвежда в заблуждение средния
потребител и го мотивира да вземе решение, което без това въздействие не би взел.
Освен това за преценка за нелоялна търговска практика е необходимо да се съобрази
поведението на средния потребител, който е относително осведомен, наблюдателен и
съборазителен в разумни граници. В случая се твърди, че не е налице подобна
практика, т.к. търговецът е предоставил различни възможности за безплатно
информиране и консултации на потребителите. По тези съображения счита, че
обявяването за нищожни на определени клаузи за предоставяне на допълнителни
услуги не влече нищожност на целия договор. Прави оплакване и че съдът неправилно
е определил изплатената сума по договора, като поддържа, че това е сумата от
972,20лв., а не както е посочено в решението 977лв. Тази разлика се дължи на факта,
че не е отчетено, че са заплатени суми към банки, кеш терминал и др. посредници.
Моли съда да отмени обжалваната част на решението и да постанови ново такова, с
което уважи предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на претендираните разноски от въззиваемия. Не прави нови
доказателствени искания.
Въззиваемата страна З. Р. Х. оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване
на решението. Не излага доводи. Претендира разноски. Не прави нови доказателствени
искания.
2
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ищец по делото, останал недоволен от обжалваната част на съдебното решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на
изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
Предявен е иск пр. осн. чл.422 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 и ал.2, чл.79, ал.1
и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.9 от ЗПК, от „Профи кредит България“ ЕООД
против З. Х. за установяване в отношенията помежду им, че ответницата дължи на
жалбоподателя сумата 870,62лв., съставляваща главница по Договор за потребителски
кредит № ***г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 30.03.2022г.; сумата от 205,21лв., договорна лихва за периода от
10.02.2021г.–10.01.2022г.; сумата от 225,83лв., обезщетение за забава за периода от
11.08.2020г. – 10.01.2022г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК № 2426/31.03.2022 г., по ч.гр.д. № 4576/2022г., ПдРС. Приложено е и
заповедното производство, от което се установява, че е постъпило възражение от
длъжника и в дадения месечен срок заявителят е предявил настоящия иск, т.е.
установява се допустимостта на производството по чл.422 от ГПК.
От фактическа страна по делото се установява от писмените доказателства, че на
13.07.2020г. между ищцовото дружество, като кредитодател, и ответницата, в
качеството й на кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит №
***., съгласно който ищецът е предоставил на ответницата сумата от 1200 лв. за срок
от 18 месеца, при посочени в договора годишен лихвен процент 41,00%, годишен
процент на разходите - 48,76%, дължима сума по кредита е 1613,79 лв. и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги фаст – право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит на стойност 360лв. и флекси –
право на промяна на погасителния план на стойност от 576лв., които суми се прибавят
към месечните погасителни вноски. Приложен е и погасителния план към договора, в
който помесечно е посочена дължимата сума за погасяване на главница, лихва, размер
на вноска за допълнителна услуга и обща месечна вноска. Общо дължимата сума става
2549,79лв., съгл. посочването в договора. Приложено е и платежно нареждане от
3
14.07.2020г., от което се установява , че заемната сума е предадена. Приложено е и
извлечение от сметка за извършени плащания по договора /л.18 от делото/, които,
обаче не кореспондират с представеният документ за плащане на сумата от общо
977лв., който документ не е оспорен от жалбоподателя. Поради това и следва да се
приеме, че кредитополучателят е заплатил именно сумата от 977лв. От така
представеният документ не могат да се установят и докажат твърденията на
жалбоподателя, че в тези суми са включени и такси и комисионни за преводи.
При така установеното от фактическа страна се правят следните правни изводи :
Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради
което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. Нормата на чл.7, ал.3 от ГПК
предвижда изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съгласно задължителната практика - ТР№1/2022г. по т.д. №1/2020, ОСГТК, ВКС съдът
е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки
или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор и без
да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Ето защо съдът е длъжен
и служебно да изследва въпросът за евентуалното наличие на неравноправни клаузи в
потребителските договори и за нищожност на сделки, ако същата произтича пряко от
самата сделка или от доказателствата по делото. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва. Доколкото потребителя е по-слабата икономически страна,
уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем / каквото се
явява уговорената възнаградителна лихва/, противоречи на принципа на
добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите
нрави, съгл. чл.26 от ЗЗД, е нищожна. В тази насока е и ориентирана трайната съдебна
практика, съгласно която, максималният размер на лихвата (възнаградителна или
такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави /виж Р № 906/
30.12.2004г. ,гр. д. № 1106/2003, IIг.о., Р № 378/ 18.05.2006г., гр. д. № 315/ 2005 г.,
IIг.о., Р№ 1270/ 09.01.2009г.,гр. д. № 5093/ 2007 г. , IIг.о., О № 901/10.07.2015г.,гр. д. №
6295/2014г., IVг.о. Тази практика е възприета от съдилищата, като се застъпва тезата,
че допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване
на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са основополагащи
принципи в уредбата на гражданските правоотношения. Възнаградителната лихва е
4
само една от съставните части на общите разходи по кредита, към които се включват
още и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид и
т.н. С този текст законодателят цели ограничаване не на възнаградителната лихва, а на
общите разходи по кредита, които могат многократно да надвишават договорената
лихва. Така, с ограничението в ЗПК относно ГПР, не се въвежда нов, различен от
общоприетия лимит на договорната лихва, чийто обществено приемлив размер е до
трикратния размер на законната. Така, уговореният в процесния договор размер на
тази лихва над 30% , а именно – 41,% , се явява противоречащ на добрите нрави.
По отношение на посочения ГПР, съдът констатира, че в договора действително
е посочен размер под нормативно установения минимум. Настоящата инстанция не
споделя извода на първоинстанционния съд, че е задължително да се посочат и
компонентите, които образуват ГПР, доколкото нямо такова нормативно изискване. В
действителност, обаче ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Това
е очевидно в случая и без наличието на специални знания. Така при отпуснат кредит
от 1200лв., кредитополучателят дължи връщане на 2549,88лв., т.е. дължимата обща
сума надвишава със 100% заетата такава. Това се дължи предимно на договорените
допълнителни услуги, за които се дължи заплащане от общо 936лв. Тези пакети от
услуги са част от договора за кредит, при което дължимото по него възнаграждение
следва да е включено в ГПР, за да може потребителят да прецени икономическата
изгода от кредита. На осн. чл.19, ал.5 от ЗПК подобни клаузи са нищожни.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че договорът би бил сключен
и без тези допълнителни пакети и че сключването им е изключително по желание на
кредитополучателя. На първо място уговорките за тях са част от съдържанието на
самия договор. Също в самия договор е посочен общ размер на задължението по него,
като са включени и тези пакети, като е посочен и размер на вноската, включваща
именно заплащането на същите допълнителни услуги.
Съгл. чл.22 от ЗПК при неспазване на конкретно посочени норми от ЗПК , сред
които са и тези на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на годишния процент на
разходите по кредита, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая е
посочен ГПР, което формално отговаря на законовите изисквания. Размерът на
посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгл. чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
5
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за два
пакета допълнителни услуги / приоритетно разглеждане и изплащане на кредита;
промяна на погасителния план/. Това възнаграждение се начислява и заплаща заедно с
месечните вноски по кредита. Очевидно е че посоченият ГПК не включва и тези
разходи, т.к. с тях общия размер на сумата, която следва да се заплати надвишава със
100% заемната сума. Тези разходите за свързани с договора за кредит и съобразно
чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при
изчисляването му. В резултат на нетопч„ното посочване на прилагания ГПР
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на кредита, което
съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа
посочване на ГПР, поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК,поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен. В този смисъл е
налице и съдебна практика - О № 50685/30.09.2022г., гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ВКС.
Съгл. чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Предвид горното ищецът има право да претендира от
ответницата връщане само на предоставената главница по кредита, която е в размер на
1200 лв. Установява се по делото, че тя е заплатила сумата от 977лв., поради което
дължи връщане само на сумата от 223лв. Предявените искове за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество претендираните суми за
главница, договорна лихва и обезшщетение за забава са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
До същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд,
поради което и решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно следва
да бъде потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати разноските на
въззиваемата страна в размер на 407,60лв., за заплатено адвокатско възнаграждение,
намалено поради уважаване на възражението за прекомерност , предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 701/18.02.2023г., пост. по гр.д.№ 9363/2022, ПдРС,
6
в частта, в която са отхвърлени предявените от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
********* против З. Р. Х., ЕГН **********, искове за признаване за установено, че
ответницата дължи на жалбоподателя сумата над 223лв. до пълния предявен размер
870,62лв., съставляваща главница по Договор за потребителски кредит № ***г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
30.03.2022г.; сумата от 205,21лв., договорна лихва за периода от 10.02.2021г.–
10.01.2022г.; сумата от 225,83лв., обезщетение за забава за периода от 11.08.2020г. –
10.01.2022г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
2426/31.03.2022 г., по ч.гр.д. № 4576/2022г., ПдРС.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на З. Р.
Х., ЕГН **********, сумата от 407,60лв., за заплатено адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7