Р Е
Ш Е Н И Е № 2242
гр. Пловдив, 04.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение,
III граждански състав, в публично заседание на тринадесети май две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 11079 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с
установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, предявен от С.М.В. срещу „ЕОС
Матрикс” ЕООД, за признаване за установено в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 14800 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредит за
текущо потребление и поръчителство от ***., ведно със законната лихва от
09.11.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, за принудителното
събиране на която е образувано изп.дело № *** по описа на ЧСИ ***.
Ищецът твърди, че с изпълнителен лист, издаден на
16.11.2010 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 11227/11.11.2010
г. по ч.гр.д. № 18128/2010 г. по описа на Районен съд - Пловдив, XV състав, бил
осъден да заплати солидарно с Т.А.С., на кредитора „Банка ДСК" ЕАД,
следните суми: - 14 800,31 лв. - главница, дължима по Договор за кредит за
текущо потребление и поръчителство от ***., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 09.11.2010 г. до изплащане на вземането; - 5477,57 лв. -
лихва, дължима за периода 10.01.2009 г. - 09.11.2010 г.; - 1058,33 лв. -
разноски по делото. За събиране на сумите по изпълнителния лист на 01.08.2011
г. кредиторът „Банка ДСК" ЕАД образувал изпълнително дело ***. по описа на
ЧСИ ***. След образуване на делото, на ***бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца в .............. След налагането на този запор по
изпълнителното дело не били искани и не били извършвани други изпълнителни
действия срещу ищеца. Междувременно, на 06.11.2012 г. постъпила молба от
ответника „ОТП Факторинг България" ЕАД, съгласно която се заявявало, че
бил сключен договор за цесия между ответника и ............. за прехвърляне на
процесното вземане. С постановление от 04.09.2013 г. ответникът бил
конституиран като взискател по делото по отношение на ищеца. Вследствие на
договор за цесия от 30.10.2017 г., вземанията по процесния изпълнителен лист
били прехвърлени на ответното дружество „ЕОС Матрикс” ЕООД, което е поискало да
бъде конституирано като взискател по изпълнителното дело. Твърди, че след
извършени от главния длъжник Т.С.плащания били погасени задълженията по
изпълнителния лист за договорна лихва и разноски, като към 16.05.2018 г.
задължението по делото възлизало на сумата от 14800 лв. – главница, ведно със
законната лихва от 09.11.2010 г. до окончателното изплащане на вземането.
Твърди, че не дължи на ответника процесната сума в размер на 14800 лв., тъй
като нямал никакви облигационни отношения с ответното дружество, липсвали
доказателства процесното вземане да е прехвърлено на ответното дружество.
Възразява да е уведомен за извършената цесия по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД и
счита, че същата не е произвела действие по отношение на него. В условията на
евентуалност навежда твърдения, че процесните вземания били погасени по давност
след образуването на изпълнителното дело, като излага твърдения за дати на
последните изпълнителните действия, които били прекъснали давността. Моли за
уважаване на предявения иск и присъждане на разноски в производството.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
от ответника „ЕОС Матрикс” ЕООД – гр. София, със становище за допустимост, но
неоснователност на предявения иск. Твърди, че на 30.10.2017 г. бил сключен
договор за цесия между „ОТП Факторинг България” ЕАД и „ЕОС Матрикс” ЕООД, по
силата на който „ОТП Факторинг България” ЕАД, в качеството му на цедент
прехвърлил на „ЕОС Матрикс” ЕООД в качеството на цесионер, вземанията по
процесния договор за цесия, като счита, че от датата на сключване на договора –
30.10.2017 г. бил частен правоприемник на цедента. Посочва, че бил упълномощен
от предишния кредитор за уведоми длъжника за извършването на цесията на
основание чл.99, ал.3 ЗЗД. Поддържа, че е кредитор на лицата по изпълнителния
лист от датата на сключване на договора за цесия, като не било необходимо
уведомяване на длъжниците за това. С писмения отговор прилага уведомление за
извършената цесия, което счита, че следва да се цени с оглед разпоредбата на
чл.235, ал.3 ГПК. Оспорва процесните вземания да са погасени по давност.
Поддържа, че с образуването на изпълнителното дело ***. давността за вземанията
се считала прекъсната по силата на чл.116, б. „в” ЗЗД, като на основание ППВС №
3/1980 г. е спряла да тече по време на цялото изпълнително производство по
силата на чл.115, ал.1, б. „ж” ЗЗД. Моли за отхвърляне на предявения иск.
Счита, че постановките на т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират
приложение за в бъдеще, т.е. след приемането на тълкувателния акт. Претендира
разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
ищеца.
Следва за яснота досежно предмета и страните на
делото, да се отбележи следното. Първоначално ищецът е предявил иска си срещу
ответника „ОТП Факторинг България” ЕАД, чрез депозирането на исковата молба вх.
№ 41441/ 03.07.2018 г. в съда. В откритото съдебно заседание, проведено на
21.01.2019 г. ищецът е изменил иска си чрез замяна на страна по реда на чл.228 ГПК, чрез отказ от иска срещу първоначалния ответник, като вместо него е насочил
исковата си претенция срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД, като е депозирал искова молба
срещу новия ответник. С протоколно определение от 21.01.2019 г. съдът е
допуснал направеното изменение, прекратил е производството по делото по
отношение на първоначалния ответник „ОТП Факторинг България” ЕАД, а на негово
място е конституирал „ЕОС Матрикс” ЕООД. Доколкото липсва изрично съгласие на
новия ответник да встъпи в делото, то съгласно разпоредбата на чл.228, ал.3 ГПК, искът срещу него се счита предявен от деня, в който исковата молба срещу
него е постъпила в съда, т.е. от
21.01.2019 г. В заключение, предмет на разглеждане в настоящото
производство е предявеният на 21.01.2019 г. установителен иск с правно
основание чл.439 ГПК от С.М.В. срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД за признаване за
установено недължимостта на процесната
сума на сочените от ищеца основания.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
С предявяването на иска по чл.439 ГПК
длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се
основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и
има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство
ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи,
правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното
основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за
настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече
е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по
издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за
защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази
срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно
чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче
възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила
– арг. чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със
стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето
му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението
да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и
иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.).
Последният предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, при наличие на изрично посочените основания: новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото,
които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за подаване на
възражение или с които не би могъл да се снабди в същия срок. Това производство
има характеристиките на извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК.
То обаче не изключва възможността за предявяване на иска по чл.439 ГПК, чрез
който се оспорва изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на
изпълнението, съответно на вземането са различни.
От изложеното следва, че оспорването от длъжника, основано на факти и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва
да се извърши с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и
доказателства са основание за оспорване на вземането по реда на и в сроковете
по чл.424 ГПК. На новонастъпили,
след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът може да се
позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание
новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил
вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са изтекли.
Изложените от ищеца фактически твърдения за новонастъпили обстоятелства, след
стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават правна квалификация –
чл.439 ГПК.
Не съществува спор между
страните и е отделено за ненуждаещо се от доказване с доклада по делото, че за
процесните суми е издаден изпълнителен лист от 16.11.2010 г., въз основа на
заповед за незабавно изпълнение № 11227/ 11.11.2010 г. по ч.гр.д. № 18128 по
описа за 2010 г. на Районен съд Пловдив, XV
граждански състав, както и че за принудителното удовлетворяване на кредитора е
образувано изпълнително дело № .... по описа за 2011 г. на ЧСИ ***. По делото
няма данни, а и твърдения от страните срещу издадената заповед за незабавно
изпълнение да е депозирано възражение по реда на чл.414 ГПК, поради което след
връчването й на длъжника, тя се е стабилизирала и е реализирала описаното
по-горе правно действие. След този момент, длъжникът би могъл да се брани срещу
принудителното изпълнение чрез предявяването на иск по реда на чл.439 ГПК,
който може да се основава само на факти,
настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за
реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока
за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
С оглед наведените от
ищеца твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира на първо място,
около това дали прехвърлянето на процесните вземания на ответника е произвело
действие по отношение на длъжника, т.е. уведомен ли е последният за цесията
съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, и на второ място, погасени ли са по давност
процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за тяхното събиране.
По наведеното основание за недължимост поради неуведомяване на длъжника
за цесията:
От ангажираните по делото писмени доказателства се
установява, че процесното вземане по договор за кредит за текущо потребление и
поръчителство от ***., сключен между ............, в качеството на кредитор, и
Т.А.С. и С.М.К., в качеството им на солидарни длъжници, е прехвърлено по силата
на договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.04.2012 г. на „ОТП
Факторинг България” ЕАД. До длъжника С.М.К. е изпратено съобщение от новия
кредитор по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за уведомяването му за извършеното
прехвърляне на вземането. Видно от пълномощно (л.52 от делото), ............ е
упълномощила „ОТП Факторинг България” ЕАД да уведоми от нейно име всички длъжници
по вземанията за кредити, които са прехвърлени по силата на договори за цесия,
в това число и процесния договор от 25.04.2012 г. С договор за покупко-продажба
на вземания (цесия) от 30.10.2017 г. „ОТП Факторинг България” ЕАД прехвърля на
„ЕОС Матрикс” ЕООД вземанията по процесния договор за цесия, като с пълномощно
от 31.10.2017 г. (л. 162 от делото) старият кредитор упълномощава новия
кредитор да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне. По делото, към
писмения отговор е приложено уведомление до ищеца за извършената втора по ред
цесия, но няма данни същото да е връчено.
С прехвърлянето на
вземането на цесионера то преминава върху него с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, ако не е уговорено друго. За да има действие
договорът за цесия по отношение на длъжника, прехвърлянето следва да му бъде
съобщено – чл.99, ал.3 ЗЗД. Уведомяването за цесията трябва да изхожда от
стария, а не от новия кредитор, поради което съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
цедентът няма правото да упълномощи цесионера да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. В този смисъл е решение №137/02.06.2015
г., постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д. № 5759 по описа за 2014 г. на
ВКС, III г.о. и др. Въпреки представените по делото пълномощни от прехвърлителя
на вземанията, по делото не се ангажираха доказателства цесионерите по двете
поредни цесии да са уведомили ищеца – длъжник за промяната в кредитора, преди
образуването на настоящото дело.
Уведомяването за
цесията обаче е настъпило в хода на исковия процес. Като приложение към
отговора на исковата молба, както на първоначалния ответник „ОТП Факторинг
България” ЕАД, така и на настоящия ответник – „ЕОС Матрикс” ЕООД, е именно
уведомлението за извършената цесия, адресирано до ищеца. С получаването на
препис от писмените отговори, ищецът като приложение към тях е получил и
уведомленията за двете извършени цесии. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението за цесията, макар и като приложение към писмения отговор на
цесионера, следва да се бъде съобразено при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Изходящото от упълномощения да
уведоми длъжника цесионер уведомление, приложено към отговора на исковата молба
и достигнало до длъжника по договора за кредит, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Ето защо, съдът
приема, че ищецът е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането по двете
поредни цесии, в това число и тази от 30.10.2017 г., поради което те са
породили действие по отношение на длъжника и надлежен кредитор е именно
ответникът.
Предвид така
изложените съображения, първото наведеното от ищеца основание за недължимост на
вземането е неоснователно. Поради това следва да се разгледа и доводът за
недължимост, основан на погасителна давност.
По наведеното основание за недължимост поради погасяване по давност на
вземането:
Преди
разглеждането на обстоятелствата, годни да прекъснат течението на давността,
следва да се изясни, че в настоящия случай релевантна е общата петгодишна
погасителна давност. При договорите за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на
заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи,
а представлява частични плащания по договора. Приложим в случая е общият
петгодишен давностен срок. В този смисъл е последователната съдебна практика,
напр. решение №28/05.04.2012 г., постановено по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 261/12.07.2011 г., постановено по
гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др.
Относно
твърденията на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на
образувания срещу него изпълнителен процес следва да се съобразят
задължителните указания, дадени с ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания, дадени с
ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес
давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не
действа” (да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на
давността се прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
по принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма
нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от
него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на
определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на
давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В
този смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен
съд - решение № 32 от 09.01.2017
г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд – Пловдив,
решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV състав на
Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната
практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на преценката дали
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на кредитора е погасено
по давност е без значение дали искането от взискателя за предприемане на определен
изпълнителен способ е последвано от
извършването на валидни изпълнителни действия, както и дали те са били
успешни. От значение е кредиторовата
пасивност, респективно активност. В случай на процесуална активност на
кредитора, ако той е поддържал висящността на изпълнителния процес с регулярни
искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не следва да бъде
санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на вземането му за
погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния изпълнител или
безуспешност на посочения изпълнителен способ.
От приетото по делото
изпълнително дело ***. по описа на ЧСИ ***, се установяват последователно
предприетите по отношение на длъжника изпълнителни действия. С молбата за
образуване, депозирана от взискателя на 01.08.2011 г. са възложени на частния
съдебен изпълнител предприемането на всички предвидени в ЗЧСИ мерки за събиране
на вземането на взискателя. Наложен е запор на трудовото възнаграждение на
длъжника С.М.В., като запорното съобщение е получено от работодателя на
19.10.2011 г. (л.229 от делото). На същата дата е връчена и поканата за
доброволно изпълнение на длъжника. С молба от 21.08.2013 г. „ОТП Факторинг
България” ЕАД прави искане за конституиране като взискателя в изпълнителното
производство на основание чл. 429, ал.1 ГПК, предвид извършеното прехвърляне на
вземанията от взискателя ............. След конституирането на новия взискател
по делото са постъпвали доброволни плащания, но те са били извършвани от
съдлъжника Т.А.С., видно от основанието за плащане на сумите на взискателя. С
молба от 19.04.2018 г. „ЕОС Матрикс” ЕООД прави искане да бъде конституирано
като взискател по изпълнителното дело предвид извършено в негова полза
прехвърляне на вземанията, предмет на изпълнителното дело. С постановление от
14.05.2018 г. на частния съдебен изпълнение, като взискател по делото е
конституирано дружеството цесионер, но само
по отношение на длъжника Т.А.С.. С постановление от 04.11.2018 г. е
постановено прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
От така изброените в хронологичен ред изпълнителни
действия, предприети по отношение на ищеца, течението на погасителната давност
е било прекъснато от налагането на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника с получаването на запорното съобщение от третото задължено лице
работодателя на 19.10.2011 г. От
този момент е започнал да тече нов давностен срок, който е бил прекъснат с
депозирането на молба за конституиране на новия взискател „ОТП Факторинг
България” ЕАД на 21.08.2013 г. От
тази дата, давността е прекъсната и на основание чл.117, ал.1 и ал.2 ЗЗД е
започнала да тече нова давност, чиято продължителност е пет години. От този
момент се брои и двугодишният срок, регламентиран в разпоредбата на чл.433,
ал.1, т.8 ГПК, с изтичането на който изпълнителното дело се „перимира. Този
срок (двугодишният) е изтекъл на 21.08.2015
г. За периода от 21.08.2013 г. до 21.08.2015 г. по изпълнителното дело не
са извършвани други изпълнителни действия, годни да прекъснат течението на
срока. Извършваните плащания по изпълнителното дело не са от характер да
прекъснат течението на давността, още повече, че са осъществявани от другия
длъжник, а не от ищеца. Така установената пасивност в поведението на взискателя
е довела до настъпване на „перемпция” на изпълнителното дело на 21.08.2015 г. –
прекратяване по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, без да е
необходим нарочен акт на съдебния изпълнител, както се прие в ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Именно поради това с изтичането на две години от последното
валидно изпълнително действие на 21.08.2015 г. изпълнителното производство по
делото се е прекратило по право. Осъществяваните от взискателя изпълнителни
действия след датата на прекратяване ex lege
на изпълнителното производство са правно ирелевантни и непротивопоставими по отношение на длъжника. Всички предприети
по делото изпълнителни действия след неговото прекратяване (с изключение на
тези, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на
извършени от трети лица плащания) се обезсилват по право. Затова и подадената
от ответника „ЕОС Матрикс” ЕООД молба от 19.04.2018 г. за конституирането му
като частен правоприемник по силата на договор за цесия, не би могло да е
валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността по делото, доколкото
е извършено, след като изпълнителното дело вече е било прекратено. Съдът не
споделя доводите на ответната страна, че постановките на ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС намират приложение досежно изчисляването на давностните срокове
след неговото постановяване. Това е така, доколкото тълкуването на една правна
норма не може да се ограничи във времево отношение; тя се тълкува във всеки
един момент от нейното приложение. Задължителните указания на Върховния
касационен съд по тълкуването на нормата също следва да се съобразяват към
момента на нейното приложение, т.е. когато съдът решава правния спор и прилага
нормата спрямо него. Към момента на постановяване на настоящото решение съдът е
обвързан от задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС и е длъжен да ги съобрази. Те от своя страна са в смисъл, че постановки на
ППВС № 3/1980 г. са изгубили своето действие.
Като се има предвид, че петгодишният давностен срок
за погасяване на вземането на ответника по давност е започнал да тече от
последното валидно изпълнителното
действие, за каквото се прие подаването на молба за конституиране на взискател
на 21.08.2013 г., то същият е
изтекъл на 21.08.2018 г. – както
преди депозирана на исковата молба срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД в съда (на
21.01.2019 г.), така и към момента на приключване на съдебното дирене пред
настоящата съдебна инстанция.
Така изложените съображения водят до извода за
недължимост на процесните суми поради погасяването им по давност. Затова
предявеният отрицателен установителен иск ще се уважи.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на
основание чл.78, ал.1 ГПК. По делото се доказа да са сторени разноски за
заплатена държавна такса в размер на 592 лв., както и за адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лв. съгласно договор за правна защита и
съдействие № 11/15.06.2018 г. (л.336 от делото). Съдът намира за неоснователно
възражението на ответната страна на основание чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца, доколкото то е
съизмеримо с фактическата и правна сложност на делото и се доближава до
предвидения минимален размер в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявения
иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, че С.М.В., ЕГН: **********, адрес:
***, не дължи на „ЕОС Матрикс” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша,
кв. Малинова долина, ул. „Рачо Петров – Казанджията” № 6, сграда Матрикс Тауър,
етаж 4-6, сумата в размер на 14800 лв.,
представляваща главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление и
поръчителство от ***., ведно със законната лихва от 09.11.2010 г. до окончателното
изплащане на вземането, за принудителното събиране на която е образувано
изп.дело № *** по описа на ЧСИ ***.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК
„ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на С.М.В., ЕГН: ********** сумата
от 1592 лв. (хиляда петстотин
деветдесет и два лева) – разноски по делото.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ В. К.
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА.
К.К.