№ 5312
гр. София, 25.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20231110148900 по описа за 2023 година
Ищецът С. И. твърди, че е страна по договор за потребителски кредит, сключен на
5.5.2023г. с *** като предявява установителен иск за признаване договор за нищожен,
съединен при условията на евентуалност, с установителен иск за признаване на
недължимост на сумата от 2547,36 лева – възнаграждение на ответното дружество за
допълнителни услуги, поради нищожност на разпоредбата, предвиждаща заплащане на
възнаграждението.
Ответното дружество, получило препис от исковата молба, не е подало отговор в
срока по чл.131 ГПК. Подадена е молба преди о.с.з. на 14.3.2024г., в която искът се оспорва,
прави се искане за спиране на производството, поради изготвеното от СРС преюдициално
запитване, по което е образувано дело С – 741/2022г..
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното: Предявен е главен
установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД –
противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, противоречие със закона -
чл.143,ал.1 и ал.2, т.12 ЗЗП, съединен, при условията на евентуалното му отхвърляне, с
установителен иск с правно основание чл.124 ГПК.
Видно от представения СЕФ, с подпис на потребителя, във връзка с главницата
3000лева, предоставена на ищцата, за срок 12 месеца, епредвидена вноска 308,12 лева,
посочен е общ размер на кредита 3697,44 лева, фиксиран лихвен процент 40,47 %, и ГПР
48,90 %. Представен е договор за допълнителни услуги към заем № 9032-
1
00141650/5.5.2023г., в който е посочено, че ищцата закупува „пакет комфорт“ за срок 12
месеца, при вноска 212,28 лева, платима на 10- то число, като пакетът включва : посещение
вкъщи или на удобно място за събиране на вноската, безплатно внасяне на вноски от името
или за сметка на клиента по банкова сметка на ответника, безплатно предоговаряне или
разсрочване на кредита, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на
участие в промоции. Видно от приложения график на плащанията, към договора за кредит,
падежът на вноската по договора за допълнителни услуги съвпада с падежа на вноската по
договора за кредит.
Договорът за заем е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма
доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска
или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по
смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
По доводите за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното.
Не са налице сочените нарушения на разпоредбите на чл.11 ЗПК, поради следното.
Разпоредбата на т.9 от цитираната разпоредба е спазена, защото е посочен общ размер на
възнаградителната лихва и процент. Посочен е размер на вноската за лихва за всеки месец.
Не е налице соченото нарушение на чл.11,ал.2 ЗПК, тъй като ответникът не се позовава на
общи условия. Разпоредбата на чл.11,ал1, т..20 ЗПК, макар и нарушена, не нарушава правата
на потребителя за информираност каква сума следва да плати, с плащането на месечна
вноска, каква част от главницата и каква от лихвата се погасява. Неоснователно е
позоваването в исковата молба на разпоредбите на чл.11,ал.1,т.1- подвеждащ размер на
възнаградителна лихва – същата е определена. Неоснователно е твърдението,че клаузата за
възнаградителна лихва нарушава добрите нрави - ВКС е разгледал въпроса за наличието на
противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като постановките са приложими
и при разглеждането на отделните разпоредби на един двустранен договор. Така например,
с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява:
„Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо
установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че
значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните
договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени
като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на
договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при
преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са
накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните,
защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да
установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки,
да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в
частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на
действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от
закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва
2
да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т. е.
удовлетворяване на значим допустим от закона интерес“.
Размерът на възнаградителна лихва е в сравнително нисък за този тип кредити
размер. Същата не надвишава 5 пъти размерът на законната лихва, тоест 50 %. Тук
неприложими са изложените доводи в исковата молба, тъй като има изрична разпоредба на
чл.19,ал.5 ЗПК.
Относно твърдението на ищеца, че фиксираният лихвен процент, посочен в
договора, не отговаря на действително приложения, не са искани никакви доказателства,
което твърдение е недоказано.
Не така стои въпросът за споразумението за допълнителни услуги. Видно от
заявлението за предоставяне на допълнителна услуга и съдържанието на самия договор за
допълнителна услуга, кредиторът е обвързал предоставянето й с договора за заем – тоест,
допълнителната услуга не може да се предостави на лице, което не е сключило договор за
заем. Разпоредбата на чл.10а ЗПК предвижда възможност на кредитора да събира такса и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но при
две условия – първо – да не се изискват такси за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита / чл.10а,ал.2/ и второ, за едно и също действие да не се събира
такса повече от веднъж. /ал.3, същата разпоредба/ Законът въвежда правилото видът,
размерът /***на таксата/ и действието, за което тя ще се събира, да бъдат ясно и точно
определени в договора.
При систематическото тълкуване на разпоредбите, се налага извод, че таксата е
дължима, само ако е уговорено по ясен и разбираем начин за какъв вид действие ще се
събира тя, какъв е нейният размер. Същевременно, дори ясно да е посочено горното,
кредиторът не може да събира такса, ако същата е свързана с усвояването или управлението
на кредита.
Видно от вписването в договора за допълнителни услуги, длъжникът следва да
заплати вноска от по 212,28 лева, за възможността да ползва сочените услуги: посещение
вкъщи или на удобно място за събиране на вноската, безплатно внасяне на вноски от името
или за сметка на клиента по банкова сметка на ответника, безплатно предоговаряне или
разсрочване на кредита, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на
участие в промоции. Услугите съставляват услуги по управление на кредита, поради което и
за тях кредиторът няма право да начислява такса. На собствено основание, в договора не е
предвиден размер, който ищцата дължи / посочен е размер на вноската/, а дори да се
приеме, че размерът е определяем, при извършване на аритметична операция 212,28 лева
вноска умножена по 12 месечни вноски, то не е посочено за коя услуга каква сума се
дължи, каквото е изискването на ал.3 на чл.10аЗПК. Разпоредбата на чл.10а ЗПК, е
императивна, тъй като въвежда изискване, което не може да се променя по волята на
страните.
Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, чрез сключване
3
на споразумение за допълнителни услуги се заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК
препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с
потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова вреда; 2.не отговаря на
изискванията за добросъвестност и 3.води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата, въпреки че не е включена в
договора, е типизирана, следователно не може да се приеме, че е била индивидуално
уговорена с ответника. Със споразумението за допълнителни услуги, свързани изцяло с
управлението на кредита, се заобикаля забраната на чл.19,ал.5 ЗПК. При аритметично
събиране на сумата от 2547,3 лева/възнаграждението за допълнителни услуги/ с
предвидения в договора ГПР от 48,90 % е ясно, че се надвишава 50 %. Следователно,
заобикаля се императивна разпоредба на закона.
ВКС е разгледал въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при
сключване на договор, като постановките са приложими и при разглеждането на отделните
разпоредби на един двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г.
по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е
налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила
на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с
добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне,
предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от
императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на
двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва
съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД
го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на
страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и
целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална
сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя
най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните.
Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при
съобразяване на преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим
допустим от закона интерес“.
До нищожност на целия договор се стига, тъй като, освен че ГПР не е посочен в
договора .
С решение от 21.3.2024г. по дело С – 714/2022г. , постановено по преюдициално
запитване, отправено по гр.д.№ 24262/2022г. на СРС, се прие, огтносимо към настоящия
спор, че : „ т. 46 С оглед на тези съображения на първия въпрос следва да се отговори, че
член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
4
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.“
„ Т.56член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница“
Т.68 „С оглед на изложените съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори,
че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не
спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно
подлежат на преценка за неравноправност.“
Видно от посоченото дотук, разпоредбите на договора за допълнителни услуги не
спадат към основния предмет на договора, и подлежат на преценка за неравноправност, а на
основание т.56 от решението, при условие, че в договора не е посочен ГПР, в който и тези
разходи, като част от „Общ разход по кредита“ е включен, то и приложима е разпоредбата
на чл.22 ЗПК.
Поради изложеното искът за признаване нищожността на договора за кредит е основателен,
като следва да се остави без разглеждане предявения евентуален иск, защото не се е
сбъднало вътрешно- процесуалното условие за разглеждането му.
По разноските. Ищецът претендира заплащането на разноски от 249,79лева
5
държавна такса и определяне на адвокатско възнаграждение, по реда на чл.38 ЗАдв, което
следва да се определи, въз основа чл.7,ал.2, т.2 НМРАВ, на сумата от 925 лева.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че договор за заем № 9032-00141650/5.5.2023г., сключен
между С. Н. И. ЕГН ********** с адрес *** и „ *** ЕИК *** със седалище и адрес на
управление *** е недействителен, на основание чл.22 във връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения при евентуалност иск за признаване
недължимост на сумата 2547,36 лева – възнаграждение за допълнителни услуги, дължимо
съгласно договор за допълнителни услуги, сключен заедно с договора за потребителски
кредит между С. Н. И. ЕГН ********** с адрес *** и „ *** ЕИК ***
ОСЪЖДА *** ЕИК *** със седалище и адрес на управление *** да заплати на С. Н.
И. ЕГН ********** с адрес *** сторените по делото разноски от 249,79 лева за държавна
такса.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца по делото от 925 лева.
ОСЪЖДА *** ЕИК *** със седалище и адрес на управление *** да заплати на
адвокат П. И. П., член на Хасковска адвокатска колегия с личен номер ***, сумата 925 лева
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6