Решение по адм. дело №310/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 268 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е жалба от Е. О. А. против решение № 83/11.04.2025 г. на в.и.д. директор на ТД на НАП - Варна, с което е оставена без уважение жалба с вх. № Ж-03-78/02.04.2025 г. по регистъра на ТД на НАП - Варна, офис Русе, подадена от жалбоподателката срещу разпореждане с изх. № [рег. номер]-125-0077683/06.03.2025 г., издадено от главен публичен изпълнител при ТД на НАП - Варна, офис Русе, с което е разпределено плащането в размер на 701,74 лева, постъпило на 06.03.2025 г. от извършените действия в изпълнителното производство срещу длъжника Е. О. А. по сметката за принудително изпълнение на НАП.

В жалбата са развити подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане поради неправилно приложение на материалния закон, конкретно на чл.169, ал.8 и чл.219 от ДОПК. Иска се тяхната отмяна и връщане на преписката на публичния изпълнител за извършване на ново разпределение със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът по жалбата – директор на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор с вх. №3260/03.07.2025 г., изразаява становище за неоснователност на жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, в законоустановения срок, срещу акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност, при изчерпана процедура за административно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ДОПК.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

От данните по административната преписка безспорно се установява, че в ТД на НАП - Варна, офис Русе срещу жалбоподателката е образувано изпълнително дело № *********/2017 г.

На 06.03.2025 г. от жалбоподателката е постъпило плащане в размер на 701,74 лева по образуваното изпълнително дело. С разпореждане изх. № [рег. номер]-125-0077683 от 06.03.2025 г., публичният изпълнител извършил разпределение на постъпилата сума за погасяване на публични вземания както следва:

1.ДОО за 2019г. по ревизионен акт №Р-03001821006748-091-001/04.04.2022г. - лихва в размер на 68,59 лв.;

2.ДОО за 2020г. по ревизионен акт №Р-03001821006748-091-001/04.О4.2022г. - главница в размер на 248,65 лв.;

3.ДДФЛ за 2016г. по годишна данъчна декларация №184391700613480/30.08.201 г. лихва в размер на 186,38 лв.;

4.ЗО за 2019 г. по ревизионен акт №Р-03001821006748-091 -001/04.04.2022г. – лихва в размер на 18,54 лв.;

5.ЗО за 2020г. по ревизионен акт №Р-03001821006748-091-001/04.04.2022 г. - главница в размер на 72,39 лв.;

6.УПФ за 2019г. по ревизионен акт №Р-03001821006748-091-001/04.04.2022г. - лихва в размер на 23,18 лв.;

7.УПФ за 2020г. по ревизионен акт №Р-03001821006748-091 -001/04.04.2022г. - главница в размер на 84,01 лв.

На 02.04.2025 г. до директора на ТД на НАП - Варна е подадена жалба от Е. А. против разпореждане с изх. № [рег. номер]-125-0077683/06.03.2025 г. за разпределение на суми с искане същото да бъде отменено (л. 6 от преписката по делото). Оплакванията в жалбата са идентични с тези, изложени в жалбата, сезирала настоящия съд.

С решение № 83 от 11.04.2025 г. на в.и.д. директор на ТД на НАП Варна жалбата на Е. А. е оставена без уважение (л.1 - л.3 от преписката). В мотивите на решението е посочено, че съгласно чл. 219, ал. 1 от ДОПК, първо се погасяват главниците на задълженията от по т. 1 от чл. 219, ал. 1 от ДОПК (данъчни, митнически, осигурителни задължения), след което лихвите за тях, после се пристъпва към погасяване на главниците на задълженията от втора група по т. 2 (имуществени санкции, глоби, такси и др.), след което лихвите за тях и накрая се погасяват главниците на останалите задължения от трета група по т. 3 (напр. вземанията на чужди държави по механизма за взаимопомощ за данъци съгласно Директива 2010/24/ЕС), след което лихвите за тях.

В мотивите на решението е отбелязано, че след извършеното разпределение с Разпореждане с изх. № [рег. номер]-125-0077683/06.03.2025 г. в данъчноосигурителната сметка на жалбоподателката са останали задължения за лихви за ДОО, 3О и УПФ и главници и лихви на задължения по наказателни постановления и изпълнителен лист, които се явяват задължения от втора група по т. 2 от чл. 219, ал. 1 от ДОПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът стига до следните правни изводи:

Заповедта е издадена от компетентен материално и териториално орган – от заместник-директор на ТД на НАП – Варна, С. Д. К. – В. в условията на заместване на директора на ТД на НАП - Варна, видно от представената на л.5 от преписката Заповед ЗЦУ-ОПР-60/17.08.2023 г. на изпълнителния директор на НАП, Заповед № ЗКС-30-718/04.04.2025 г., издадена от главния секретар на ТД на НАП – Варна за командироване на директора на ТД на НАП - Варна за периода от 08.04.2025 г. до 11.04.2025 г. на л.23 от делото и Заповед № ЗКС-03-298/03.04.2025, издадена от директора на ТД на НАП - Варна за командироване на заместник-директора на ТД на НАП – Варна, С. К. А. - И. за периода от 08.04.2025 г. до 11.04.2025 г. на л.21 от делото.

Решението е в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни основания за издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените правила.

Между страните няма спор относно фактите по отношение вида и размера на задълженията, техния произход, изпълнителните основания и периодите, за които се дължат. Спорът е правен и касае реда за погасяване на публичните вземания.

От една страна, в сезиращата жалба се поддържа тезата, че в нарушение правилото на чл. 169, ал. 8 от ДОПК публичният изпълнител е разпределил сума за погасяване на лихви, въпреки че към момента на разпределението е имало непогасени главници по публични задължения. От друга страна, административният орган е изложил аргументи, че в конкретния случай сумите са разпределени в съответствие с правилото на чл. 219, ал. 1 от ДОПК – съразмерно, спрямо общия размер на задължението в съответните подгрупи, формирани от главници и акцесорните вземания за лихви.

Съгласно нормата на чл. 169, ал. 8 от ДОПК след образуване на изпълнителното дело ал.3, 3а, 3б, 4, 5 и 6 от същия текст не се прилагат, като публичните вземания се погасяват в следната последователност: разноски, главница, лихви.

Разпоредбата на чл. 219, ал. 1 ДОПК предвижда, че когато производството е за събиране на разнородни публични вземания и имуществото на длъжника не е достатъчно за тяхното погасяване независимо от прилаганите способи или от реда, по който се събират тези вземания, постъпленията до изчерпването им се разпределят по следния ред: 1) за данъчните и митническите задължения и задълженията за задължителни осигурителни вноски - съразмерно; 2) за други публични задължения, които постъпват направо в държавния и/или местния бюджет - съразмерно; 3) за други публични вземания - съразмерно.

В конкретния случай предмет на разпределение на постъпилите суми по изпълнителното дело, образувано против жалбоподателката, са задължения от първата група – за данъчни задължения и такива за задължителни осигурителни вноски. Нормата на чл. 219, ал. 1, т. 1 от ДОПК предвижда, че горепосочените задължения се погасяват съразмерно.

Двете разпоредби - чл. 169, ал. 8 от ДОПК и чл. 219, ал. 1 ДОПК не са в конкуренция и приложението на едната, не изключва приложението на другата. Следва да се направи разграничение между смисъла, вложен от законодателя в нормите на чл. 169 и в чл. 219 от ДОПК. Първата норма урежда реда за погасяване на публичните вземания в зависимост от това дали те са главни или акцесорни (вземания за разноски и лихви). От друга страна, разпоредбата на чл.219 от ДОПК регламентира поредността на погасяване само на главните вземания, когато те са разнородни, т. е. когато правопораждащият ги фактически състав е различен, основаващ се на различни нормативни актове.

В този смисъл съдът намира, че правилното процедиране при разпределението в конкретния случай предполага, на основание чл. 169, ал. 8 от ДОПК, първо да се вземат предвид за погасяване изчислените по съразмерност главници, като след това, ако остане неразпределена сума след погасяване на всички главници, да се погасяват по съразмерност лихвите върху публичните вземания, които се погасяват последни съгласно правилото на чл. 169, ал. 8 от ДОПК. В този смисъл е и съдебната практика на ВАС, обективирана в решение № 1338 от 30.01.2018 г. по адм. д. № 6190/2017 г., в което се приема изрично, че разнородността на публичните вземания е ирелевантна за поредността на погасяване по чл. 169, ал. 1 от ДОПК, като значим е източникът на задълженията - дали се отнася за задължения за главници, лихви или разноски. В същото е прието още, че нормата на чл. 169, ал. 6 от ДОПК надхвърля по своето съдържание ограничението на препращането към ал. 5 от същата разпоредба. Тази разпоредба изрично предвижда, че към погасяване на лихви се пристъпва след погасяване на всички главници на задълженията. Тя не е ограничена при своето приложение в рамките на дадена група по чл. 219, ал. 1, т.1 - т. 3 от ДОПК, както неправилно е приел административният орган, а още по-малко в рамките на т. нар. подгрупи. Напротив, при извършването на разпределение от публичния изпълнител към погасяване на задълженията за лихви следва да се пристъпва едва след пълното погасяване на вземанията за главници, ако такива са налице, във всички хипотези по чл. 219, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ДОПК. Самото погасяване на главниците в рамките на една група следва да се извършва съразмерно, както изрично е предвидено в закона. В този смисъл е и преобладаващата практика на административните съдилища.

Постъпилата сума от 701,74 лева следва да бъде отнесена за погасяване на всички главници, налични към датата на плащането, независимо от групата по чл.219, ал.1 от ДОПК, в която попадат те и едва след тяхното пълно погасяване следва да се пристъпва към отнасянето на остатъка от нея за погасяване на лихвите по посочените вземания.

В тази връзка с разпределение на постъпилата сума в размер на 701,74 лв. по задължения за лихви при все, че са съществували непогасени задължения върху други главници, се запазва основа, върху която ще продължат да се начисляват лихви. Това положение неминуемо утежнява правната сфера на длъжника, тъй като се запазва лихвоносната част на задължението му. Приложеното от решаващия орган тълкуване и приложение на чл. 219 и чл. 169, ал. 8 от ДОПК противоречи изцяло на целта на закона да осигури такъв начин за погасяване на вземанията на длъжника, че да е сведена до минимум възможността за увеличаване на задълженията му в процеса на погасяването. Точно по тази причина във всички случаи както преди, така и след образуване на изпълнително производство, ДОПК е регламентирал, че винаги първо се погасяват главниците и след това лихвите.

По делото не е спорно, че към момента на извършване на процесното разпределение по изпълнителното дело, по което длъжник е жалбоподателката, са налице дължими главници за данъци над погасените с това разпределение, което обстоятелство е видно и от справка за задълженията към 03.07.2025 г. на Е. О. А. (л. 29 – л. 30 от делото).

Публичният изпълнител е следвало да разпредели постъпилата сума като съразмерно погаси с нея всички налични към датата на плащането главници от следващите групи по чл.219, ал.1, т.2 и т.3 от ДОПК, а едва след пълното им погасяване, ако от постъпилата сума е налице остатък, да пристъпи към погасяване и на начислените върху тези главници лихви, прилагайки същата последователност. Като не е сторил това, публичният изпълнител е издал разпореждане, противоречащо на материалния закон и неговата цел.

По изложените съображения съдът счита, че издаденото разпореждане за разпределение на плащането е постановено при липса на предпоставките, които законът изисква и горестоящият административен орган – директор на ТД на НАП - Варна е следвало да го отмени. След като последният орган е достигнал до обратния резултат, това решение следва да бъде отменено, както и потвърденото с него разпореждане на публичния изпълнител.

Доколкото естеството на акта не позволява решаването на делото по същество чрез извършване на разпределението от съда, след отмяната на решението на директора на ТД на НАП - Варна и на посоченото разпореждане, преписката, на основание чл. 160, ал. 3 вр. чл. 144, ал. 2 от ДОПК, следва да бъде върната на публичния изпълнител със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

С жалбата е направено искане за присъждане на разноски.

Съобразно чл. 161, ал. 1 и 2 от ДОПК на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата. При прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата, препращащ към текстовете на Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. Разноските в производството за заплатено адвокатско възнаграждение са в размер на 1250 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в представения договор за правна защита и съдействие от 23.04.2025 г. (на л. 9 от делото).

С оглед задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и доколкото спорът не е такъв с фактическа и правна сложност, то на сочените основания в полза на жалбоподателката следва да се присъдят 10 лева заплатена държавна такса и 700 лева – адвокатско възнаграждение.

Деловодни разноски, на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, следва да бъдат възложени в тежест на НАП, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП.

Така мотивиран и на основание чл. 160, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 144, ал. 2 от ДОПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на Е. О. А., с [ЕГН], решение № 83/11.04.2025 г. на в. и. д. директор на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата ѝ срещу разпореждане за разпределение с изх. № [рег. номер]-125-0077683/06.03.2025 г., издадено от главен публичен изпълнител в при ТД на НАП - Варна, офис Русе и вместо това постановява:

ОТМЕНЯ разпореждане за разпределение с изх. № [рег. номер]-125-0077683/06.03.2025 г., издадено от главен публичен изпълнител в при ТД на НАП - Варна, офис Русе.

ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител в ТД на НАП Варна, за извършване на ново разпределение на постъпилата на 06.03.2025 г. сума в размер на 701,74 лева, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националната агенция по приходите да заплати на Е. О. А., с [ЕГН], сумата от 710 лева – деловодни разноски.

Решението не подлежи на обжалване.