№ 1145
гр. Бургас, 16.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500670 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 274 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК-********* чрез юк. Цв.Петкова против Разпореждане № 3930/31.03.2022г. по ч.гр.д. №
1953/2022г. на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявление по чл.410 от ГПК на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Д. Г. К.
с ЕГН-********** в частта досежно сумата от 544,28 лева – възнаградителна лихва за
периода 10.08.2020 г. – 10.10.2021г. на основание договор за потребителски кредит и сумата
от 266,16лв. – обезщетение за забава за периода 11.08.2020г. до датата на подаване на
заявлението в съда.
Разпореждането се обжалва като неправилно. Твърди, че неправилно съдът се е
позовал на неравноправни клаузи, с възражението, че договорът за поръчителство няма
характер на потребителски договор, тъй като е сключен между две търговски дружества-
кредитодател и поръчител. Посочва, че както договорът за поръчителство, така и договорът
за предоставяне на поръчителство/сключен с кредитополучателя/ са акцесорни по
отношение договора за потребителски кредит. Твърди се, че клаузата, с която е договорено
възнаграждение за поръчителя в сключения между кредитополучателя и поръчителя договор
не е неравноправна, нито накърнява добрите нрави и отговаря на изискванията за
добросъвестност. Сочи се, че съгласно договора за поръчителство поръчителят има право на
възнаграждение, поради което то и се претендира. Твърди се, че длъжникът не е бил
задължаван да сключва договор за предоставяне на поръчителство, а това е била само една
от възможностите наред с предоставяне на банкова гаранция. Оспорва се и извода, че
подобна клауза е неравноправна, като поддържа, че поръчителството няма характера и
белезите на потребителски договор.
Моли, да се отмени обжалваното разпореждане и да се уважи цялото искане, така
както е сторено със заявлението. Претендира разноски.
На длъжника не е връчен препис от частната жалба, съобразно разпоредбата на чл.
413, ал. 2 ГПК.
Съдът като взе предвид изложените възражения намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и се запозна с
1
доказателствата по делото, прие следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл.275 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт. Изхожда от надлежна страна, за която обжалваното определение поражда
неблагоприятни правни последици. Поради това, частната жалба е процесуално допустима.
Разгледана по съществото на спора подадената частна жалба, се явява основателна.
Съображенията за това са следните:
Заповедното производство е образувано по заявление от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против длъжника Д.К.
за парично вземане както следва: 1950,18лв.-главница, ведно със законната лихва върху
сумата, начиная от датата на депозиране на заявлението пред съда, възоснова на договор за
потребителски кредит № 2252245/30.06.2020г., сключен между длъжника и „Кредисимо“
ЕАД; сумата от 544,28 лева – възнаградителна лихва за периода 10.08.2020 г. – 10.10.2021г.
„във връзка с договор за потребителски кредит“ и сумата от 266,16лв. – обезщетение за
забава за периода 11.08.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда, вземането по
който е прехвърлено по силата на подписано на 10.10.2019г. Приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.03.2019г. на заявителя.
Посочено е в т.9в от заявлението, че вземането произтича от задължение по договор
за предоставяне на поръчителство сключен с „Ай Тръст“ ЕООД което е било прехвърлено.
Представен е договор за потребителски кредит № 2252245/30.06.2020г., сключен
между длъжника и „Кредисимо“ ЕАД и приложение № 1 към него за отпуснат кредит в
размер на 1950,18лв. при 15 броя месечни погасителни вноски от по 167,32лв., ГПР-48,21%,
ГЛП – 40% и обща дължима сума за плащане от 2509лв..
Представени са и два договора за поръчителство от същата дата/30.06.2020г./– един
сключен между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който „Ай Тръс“
ЕООД се е задължил да отговаря пред „Кредисимо“ ЕАД солидарно с потребителя за всички
задължения на последния във връзка с горния договор за потребителски кредит. Вторият
договор е за предоставяне на поръчителство и е сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и
потребителя Д.К., по силата на който „Ай Тръст“ ЕООД се задължава да сключи договор за
поръчителство с кредитодателя на потребителя, като обезпечи вземането на последния
срещу възнаграждение от 40,39лв. на месец за срока на договора на кредит или общо
605,85лв..
Твърди се, че вземането по договора за кредит е изплатено от поръчителя, поради
което последният е встъпил в правата на кредитор, след което е цедирал вземането си на
настоящия заявител „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение №
1/23.08.2021г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.08.2021г..
С определение РС Бургас е намерил, че договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл.22 и чл. 23 ЗПК и на основание чл. 413 вр. чл. 411, ал. 2, и т. 3
ГПК заявлението е отхвърлено за договорната лихва и обезщетението за забава, тъй като в
договора за поръчителство е сключен като условие за бързото отпускане на кредита, двата
договора са свързани, възнаграждението за поръчителя е част от възнаграждението за
предоставяне на кредит, целенасочено уговорено като отделно вземане с оглед заобикаляне
на ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, макар размерът му да е изначално ясен, посочен в
погасителен план за възнаграждението на поръчителя, който напълно съвпада с
погасителния план на договора за кредит, като вноските съвпадат напълно и по брой.
При тези мотиви е издадена заповед по чл.410 ГПК относно главницата от 1950,18лв.,
ведно със законната лихва върху нея, като заявлението е отхвърлено досежно исканата
възнаградителна и мораторна лихва.
Правилно районният съд е приел, че спрямо договора за паричен заем, във връзка с
който са възникнали процесните вземания и обект на заявлението по чл.410 ГПК, е
приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Защитата на потребителя цели отнапред
да въведе ясни рамки за връщане на дадената сума, да осигури защита чрез създаване на
2
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.
Доколкото съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави,
както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са
оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява
валидността на договора за кредит. С оглед изискванията на закона в чл. 411, ал. 2 от ГПК
такава служебна проверка е нужна с цел проследяване дали са спазени императивните
законови изисквания, поради което въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка,
заповедния съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се
явява неоснователно.
С оглед изложението на твърденията и възраженията в жалбата, настоящият съдебен
състав намира, че неяснотите на отразеното от заявителя по т.9 и т.12 от заявлението са
отстранени и приема, че заявителят претендира възнаграждение по договора за
поръчителство, сключен във връзка с договора за кредит. Както бе посочено по-горе това
възнаграждение е договорено в размер на 40,39лв. на месец за срока на договора на кредит,
който е 15 месеца, или възнаграждението на поръчителя е в размер на уговорено в размер от
605,85лв., ведно с претендираната върху него мораторна лихва.
Неоснователно е твърдението на частният жалбоподател, че потребителят по
собствена воля избрал да обезпечи задължението си по потребителския кредит чрез
поръчителство, поради което не била налице констатираната от първоинстанционния съд
неравноправност за потребителя клауза. Алтернативното обезпечение, изисквано от
потребителя е банкова гаранция, а житейски нелогично е потребител имащ нужда от
парични средства, да обезпечи получаването им със затваряне на парични средства в
банкова сметка под формата на банкова гаранция. В този случай потребителя просто би
използвал наличните си парични средства и не би се обърнал към кредитодател.
При внимателен прочит на всички текстове на чл.4, ал.1-3 от същия процесен договор
следва, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от
заемодателя „Кредисимо“ юридическо лице-поръчител, то заявлението му за сключване на
договора за кредит се разглежда в рамките на 48 часа от подаване на заявлението, като
срокът за одобрение на заявлението за отпускане на кредит в този случай е 24 часа. При
непосочване обаче на посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за
кредит, се разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Тоест, налице е неравноправно
третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед на срока на разглеждане на заявлението
в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на ЮЛ -
поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя.
Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на
обезпечение, дори напротив: от формулировката им става ясно, че потребителят, за да
ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се нуждае,
следва да подпише т.н. „договор за предоставяне на поръчителство“ с посочено от кредитора
юридическо лице- поръчител. Освен всичко изложено се налага и извода, че в конкретния
случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга- да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя
като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни
3
хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. В конкретният случай ситуацията е точно такава. Потребителят, с
оглед голямото различие в сроковете за разглеждане на обезпечени и необезпечени
кредити, е житейски оправдано и нормално да предпочете обезпечения кредит, който обаче
се предлага с поръчителство от одобрено от кредитодателя ЮЛ-поръчител-т.е. в случая се
установява наличие на клауза, която е съставена предварително и върху съдържанието на
която потребителя не би могъл да влияе. В тази връзка, макар всеки един от договорите,
представени на съда със заявлението по чл.410 ГПК, а именно: договорът за кредит и
договорът за поръчителство, формално да представляват самостоятелни договори, при
внимателния им анализ се установява договорна обвързаност между кредитора и
поръчителя, което е видно както от уговорката за сключване на договор за поръчителство на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя ЮЛ - поръчител, сключването на договора
за поръчителство в същия ден, така и с изричната уговорка за приоритетно изплащане на
възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита,
изрично посочено в чл. 8, ал. 5 от Договор за предоставяне на поръчителство.
Дългът по кредитното правоотношение с така уговорените акцесорни плащания
следва да се разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че задължението към поръчителя
е неделим от основното задължение по кредитното правоотношение и затова следва да се
включи в общия размер на разходите по кредита. По този начин, според настоящия състав,
се постига именно онова скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и би довело до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на
дължимите от кредитополучателите разходи по кредита.
При тези съображения настоящият състав намира, че обжалваното разпореждане
следва да бъде потвърдено.
Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК настоящото определение не подлежи на обжалване, поради което е
окончателно.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 3930/31.03.2022г. по ч.гр.д. № 1953/2022г. на РС-
Бургас, с което е отхвърлено заявление по чл.410 от ГПК на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Д. Г. К. с ЕГН-
********** в обжалваната част.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5