Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 06.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шести април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13375 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.04.2020
год., постановено по гр.дело №69584/2018 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу С.П.И.
искове за признаване за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 3 143.72 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.август 2014 год. до м.април 2017 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №70663/2017 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в – 04.10.2017 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 455.12 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху горепосочената главница за периода от
17.10.2014 год. до 26.09.2017 год., сумата от 16.84 лв. – главница,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№70663/2017 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в – 04.10.2017 год. до окончателното
й изплащане и сумата от 1.77 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху горепосочената главница за периода от 17.10.2014 год. до 26.09.2017
год.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“
ЕАД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респективно, че не е собственик на процесния
имот. На облигационния ползвател на топлоснабден имот също било придадено
качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди, без да е необходимо
ползването да се осъществява въз основа на надлежно учредено вещно право.
Според клаузата на чл. 64, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2008 год.,
купувач на топлинна енергия за битови нужди можело да бъде и наемател на имот,
собственост на юридическо лице, като в този случай партидата се откривала на
името на наемателя. От друга страна заплащането от страна на наемателя на
консумативните разходи за ползването на имота, в т.ч. сумата за топлинна
енергия, произтичало от нормата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Следователно ответницата имала качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период. Видно било от
представената по делото настанителна заповед №РДН от 12.04.2017 год., че
ответницата била настанена в процесния имот. По делото били представени и писмо
от СО – район „Надежда“ и заявление за откриване на партида, които преценени в
съвкупност обуславяли извода, че ответницата е потребител на топлинна енергия.
Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата по
жалбата С.П.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че правилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните не е налице
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Общите условия на ищеца, при промяна на
собствеността новият и старият собственик следвало да подадат заявление за
откриване, съответно за промяна или закриване на партида. Видно било от
представената по делото заповед за настаняване №7/1203/1998 год., че в
процесния имот били настанени П. И.П.и членовете на семейството му – жена му Ц.П.и
дъщеря му С.И.. Според заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза титуляр на откритата при ищеца партида бил П. П.. Липсвали каквито и
да било доказателства, че партидата за процесния имот е открита на името на ответницата.
Не бил представен и споразумителен протокол по чл. 61, ал. 4 от Общите условия.
При това положение новият
собственик/ползвател се задължавал с всички дължими суми за топлинна енергия,
възникнали след датата на смяната на собствеността, т.е. сумата от 835.85 лв. –
дължима според обща фактура от 31.07.2017 год., трябвало да бъде извадена от
общо заявените суми, тъй като следвало да бъде претендирана не от ответницата,
а от новия ползвател на имотаЛ.Г.П..
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният във
въззивното производство въпрос е свързан с това дали ответницата е задължено
лице за заплащането на стойността на доставената топлинна енергия за сградна
инстлация и на услугата дялово разпределение.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1
ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо се лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по
смисъла на т. 2а от § 1 ДР ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и
приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато
съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично известни общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този
правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му
битови нужди.
Съгласно чл. 64
от действащите през исковия период Общи условия на ищеца за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, клиент по смисъла на общите условия може да
бъде друго лице – ползвател на имота, различно от собственика на имота, при
условие че последния е представил писмено съгласие в нотариална заверена форма
за това /ал. 1/, като при промяна в наемното правоотношение новият и предишният
наемател са длъжни да подадат до продавача в срока по чл. 12, т. 2 заявление за
откриване или закриване на партида по образец, към което са приложени копия от
документи, удостоверяващи наличието или липсата на наемно правоотношение и
декларация на собственика по ал. 1 /ал. 2/.
В разглеждания
случай по делото е установено, че със Заповед №7/1203 от 1998 год. на кмета на
СО – район „Надежда“, на основание чл. 43 ЗОС в процесния имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“********са били настанени П. И.П.и членовете на семейството му Ц.П.–
съпруга и С.П. – дъщеря. Впоследствие със Заповед №РНД17-РД66 от 12.04.2017
год. на кмета на СО-район „Надежда“ /която е приета като доказателство по
делото /л. 109 от първоинстанционното дело/ ответницата е била пренастанена в
следния имот, частна общинска собственост – апартамент №19, находящ се в
гр.София, ж.к.“********, като през м.април 2017 год. Столична община е подала
молба до ищеца за прехвърляне на партидата на посочения имот на името на
ответницата.
Настоящият
съдебен състав приема, че дори и през исковия период ответницата да е била
наемател на процесния имот, респективно да го е ползвала, то това обстоятелство
само по себе си не обуславя извод за съществуването на договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди между страните, при липсата на каквито и да
било данни за откриване на индивидуална партида, за дадено съгласие на
собственика по смисъла на горепосочената клауза от Общите условия и др. В този
смисъл при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че
ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно,
че между страните не е възникнало твърдяното облигационно правоотношение. Тези
обстоятелства са правопораждащи, тъй като обуславят спорните по делото права и
доказването им е следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у
съда в истинността на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за
предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест, съгласно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Следователно
ответницата не дължи на ищцовото дружество претендираните главници. А щом няма
главни вземания, не може да има и задължения за обезщетения за забава. Релевираните
претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.04.2020
год., постановено по гр.дело №69584/2018 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/