№ 160
гр. Разград, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Валентина П. Димитрова
Членове:Ирина М. Ганева
СветлА. К. Чолакова
при участието на секретаря Мариан В. Найденов
като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно гражданско дело
№ 20233300500231 по описа за 2023 година
Постъпила е въззивна жалба от Л. П. Т. против решение № 133/14.06.2023г.,
постановено по гр.д. № 111/2022г. по описа на РС Исперих в частта, с която по предявен
положителен установителен иск е прието за установено по отношение на ответника, че А. Х.
Х. е собственик въз основа на наследствено правоприемство и съдебна делба на имот с
идентификатор *** по КККР на с.***, с площ 3602кв.м., с предназначение – земеделски
начин на трайно ползване на територията, както и е отменен частично досежно този имот
НА № 90/21.06.2018г. на нотариус с район на действие РС Исперих за собственост на
недвижим имот по давностно владение. Жалбоподателят се позовава на необоснованост и
незаконосъобразност на съдебния акт в обжалвА.та част и моли въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли предявения иск.
Не е постъпил писмен отговор от А. Х. Х.. В съдебно заседание се представлява от
упълномощен адвокат, който изразява становище за неоснователност на жалбата.
Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните,
констатира следната фактическа обстановка, съобразявайки предмета на въззивна проверка:
нива с проектна площ от 3.602 дка, трета категория, находяща се в местността „***“, с
проектен номер ***, представляваща част от имот № *** по плА. за земеразделяне в
землището на с.***, е поставена в дял на ищцата А. Х. по силата на решение № 96/7.07.2012
г., постановено в производство по съдебна делба по гр.д. № 118/2011 г. на РС Исперих,
влязло в сила на 17.08.2012 г.
1
Установява се от представената скица № 15-36151-17.01.2022 г. на СКГГ гр.Разград,
че към настоящия момент имотът се индивидуализира като поземлен имот с идентификатор
№ *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на с.***, одобрен със Заповед №
РД-18- 1444/07.08.2018г. на изп.директор на АГКК, местност: ***, с площ на имота от 3602
кв.м., с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване –
нива, номер по предходен план ***, при граници и съседи: имот № ***, № ***, № ***, №
*** и № ***.
С нотариален акт за собственост на недвижим имот № 90, том ІІІ, рег.№ 3209,
нот.дело № 291/21.06.2018г. по описа на нотариус с рег.№ *** на Нотариалната камара, с
район на действие РС Исперих, ответникът Л. Т. е признат за собственик по давностно
владение на два недвижими имота, един от които е гореописаният имот.
Твърдението на ответника във връзка със снабдяването му с посочения нотариален
акт е, че през 2007г. е провел разговор със св.И. Х. – брат на ищцата, който му е предложил
да изкупи наследствените от неговия баща земеделски имоти, находящи се в землището на
с.***. Ответникът се съгласил и заплатил на свидетеля цена за неговите ниви, а на майка му
– цена за дяловете от наследството на нея и на нейната дъщеря – ищцата в съдебното
производство. В с.з. от 7.03.2023г. Л. Т. заявява по реда на чл.176 ГПК, че не познава и
никога не е виждал А. Х.. Ответникът отговаря още, че няма пълномощно от ищцата да
владее нивите и да се снабди с НА за собственост. Признава, че е имал доверие на св.Х. и на
неговата майка, които са го уверили, че няма да има проблеми с дяловете на ищцата.
Горните твърдения се подкрепят безпротиворечиво от събраните по делото
св.показания, които в съвкупност – в зависимост от различните обстоятелства, възприети от
всеки от свидетелите, изграждат фактическата обстановка, изложена както от ищцата, така и
от ответника в различните времеви периоди. Така от гласните доказателства се установява,
че ищцата е заминала да живее в Турция през 1989г. и е предоставила на своята майка
грижите върху управлението на наследствените им имоти. Преди три години трето
неучастващо в делото лице се свързало с нея с намерение да купи нейните ниви, но същата е
отказала да ги продаде. Върнала се е в България за първи път след напускането на стрА.та
през 2021г., когато е поискала да се разпореди с имотите си след извършената съдебна делба,
но тогава е установила, че за процесната нива ответникът се е снабдил с НА за собственост
по давностно владение. От друга стрА., Т. е започнал да обработва земеделската земя още
през деветдесетте години на 20 век като наемател. В периода 2005г.-2007г. заплатил на св.Х.
цена за неговия дял от наследствените ниви /същите не са предмет на настоящия съдебен
процес/. За друга част от земеделските земи, между които и процесният недвижим имот,
ответникът се договорил с майката на ищцата и на св.Х..
По-нататък, от показанията на разпитаните свидетели се установява, че през 2012г.,
след приключване на съдебното производство за делба на наследствените имоти, за което
било образувано гр.д. № 118/2011 г. на РС Исперих, ответникът бил уведомен за изхода му
от св.Х., който именно тогава му продал формално имот, поставен в негов дял при делбата, с
договор за покупко-продажба, обективиран в приложения на л.28 от първоинстанционното
2
дело нотариален акт. По отношение на остА.лите земеделски имоти, поставени в дял на
ищцата и нейната майка, не бил сключен договор за продажба в изискуемата се от закона
форма за действителност. Майката на ищцата уверила ответника, че няма да има проблеми
от стрА. на А. Х.. Тъй като обаче липсвало съставено от ищцата пълномощно за
прехвърляне на поставените в неин дял ниви, майката поръчала на св.Х. да каже на
ответника да предприеме необходимите действия, за да се снабди с документ за собственост.
Горната фактическа обстановка, установена от гласните и писмените доказателства,
не се оспорва от страните, същата е възпроизведена и във въззивната жалба. Спорът е
относно правната стрА. в два аспекта: дали ищцата се е противопоставила на владението на
ответника върху процесния имот, т.е. дали последният е осъществил владението
необезпокоявано, и дали ищцата въобще е знаела, че нивата се владее от ответника с
намерение за своене, т.е. че владението е осъществено явно, а не по скрит за ищцата начин.
Във връзка с горното въззивният съд приема следното:
По първия спорен въпрос районният съд е направил извод, че с образуваното гр.д. №
118/2011 г. на РС Исперих за съдебна делба ищцата е манифестирала пред ответника
намерението си да свои имота, като с това действие е прекъснато неговото владение с
начален момент 2007г. Въззивният съд не приема този правен извод. Разпоредбата на чл.116
б."б" ЗЗД, тълкувА. свързано в конкретния случай с чл.84 ЗС, се прилага само в случаите на
предявен от собственика установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот,
срещу лицето, което се позовава на придобивна давност, тъй като последиците на
погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото. В този смисъл е и
константната съдебна практика, израз на която са напр. решение № 170 от 11.04.2012 г. по
гр. д. № 961/11 г. на ВКС, I ГО, решение № 705 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на
ВКС, І г. о., решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на ВКС, І г.о. и др., която
напълно се споделя и от настоящия съдебен състав. В разглеждания случай, образуваното
гр.д. № 118/2011г. на РС Исперих е било с предмет съдебна делба на наследствени имоти и
освен това в него ответникът не е имал никакво участие. Ето защо давността не е била
прекъсната с действията, предприети от А. Х. и остА.лите съсобственици по извършване на
съдебната делба.
По втория спорен въпрос следва да се отбележи, че със свидетелските показания,
събрани пред районния съд, се установява единствено и само, че след 2007г. ответникът е
упражнявал фактическа власт, но не може да се установи, че тази фактическа власт покрива
характеристиките на владението по смисъла на чл.68 ал.1 ЗС. В практиката на ВКС се прави
разграничение между фактическата власт, представляваща владение по чл.68 ал.1 ЗС, и
фактическата власт, представляваща държане по смисъла на чл.68 ал.2 ЗС. Държането,
основано на някакъв вид договорни отношения, не може да доведе до придобиване на имота
по давност, освен ако не е демонстрирА. спрямо собственика промяна на намерението и
завладяване на вещта – така решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г.,
I г. о., решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., решение № 291
от 9.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о. и др. В настоящия случай се
3
установява, че след напускането на стрА.та през 1989г., ищцата се е върнала за първи път в
България през 2021г., когато е и установила, че ответникът се е снабдил с констативен НА за
собственост по давностно владение в своя полза. Недоказани са остА.ли твърденията на Л.
Т. за договорена продажба през 2007г. и на нейната част от наследствените имоти,
разделени впоследствие през 2012г. между наследниците. Дори и да е получил уверение от
майката, че ищцата няма да възрази на продажбата, в съдебния процес не е установено
въобще знанието на А. Х., че П. владее нейните имоти. В тази насока самият ответник
признава, че няма пълномощно от нея за осъществяване на владение върху тях и че се е
доверил на нейната майка и на брат й. При това положение не може да се приеме, че
владението на ответника е било явно по отношение на ищцата, напротив, тя не е узнала този
факт в периода от 2007г. до 2018г., когато се е снабдил с констативния нотариален акт.
За да е налице придобивна давност по смисъла на чл.79 ал.1 ЗС, владението следва да
е продължило непрекъснато, необезпокоявано и явно в период от 10 години. В случая
владението на Л. Т. над процесния недвижим имот е било непрекъснато и необезпокоявано,
но не е било явно по отношение на ищцата. След като не е налице една от изброените по-
горе кумулативно изискуеми предпоставки на периода, относим към давността за
придобиване на владението, възражението на ответника за изтекла в негова полза
придобивна давност е неоснователно.
Предявеният иск с правна квалификация чл.124 ал.1 ГПК е основателен и доказан по
отношение на поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и
кадастралните регистри на с.***, такова се явява и искането по чл.537 ал.2 ГПК досежно
същия имот. Като е достигнал до същия краен резултат, макар и въз основа на по-различни
изводи, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
В остА.лата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Страните претендират съдебни разноски във въззивното производство. С оглед
изхода от правния спор такива се дължат на ищцата – сега въззиваема. Същата е заплатила
адв.възнаграждение на представляващия я адвокат в размер 500лв. и жалбоподателят следва
да бъде осъден да й заплати тази сума.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Потвърждава решение № 133/14.06.2023г., постановено по гр.д. № 111/2022г. по
описа на РС Исперих в частта, с която по предявен положителен установителен иск е прието
за установено по отношение на ответника, че А. Х. Х. е собственик въз основа на
наследствено правоприемство и съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по
КККР на с.***, с площ 3602кв.м., с предназначение – земеделски начин на трайно ползване
на територията, както и е отменен частично досежно този имот НА № 90/21.06.2018г. на
нотариус с район на действие РС Исперих за собственост на недвижим имот по давностно
4
владение.
Осъжда Л. П. Т. да заплати на А. Х. Х. сумата 500лв. за направени деловодни
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
На основание чл.115 ал.2 ЗС дава на ищеца шестмесечен срок от влизането на
решението на РС Исперих в сила за извършване на отбелязването му в Службата по
вписванията при РС Исперих.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5