Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3063 01.08.2018г.
Гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН
СЪД, XI-ти гр. състав в открито
съдебно заседание на пети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ АСПАРУХОВА
ГЕОРГИЕВА - ТОЧЕВСКА
при участието на секретаря Величка Грабчева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 20675
по описа на ПРС за 2017г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правна квалификация чл.229, ал. 1, т. 9 вр. с чл. 212, ал.
5, т. 2, пр. второ от ЗМВР/отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 211, ал.
5, т. 2, пр. второ от ЗМВР /отм./ вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът К.Х.И., с ЕГН **********,***,
чрез п. си адв. Н.П., със съд. адрес: ***, *** е предявил срещу Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията” при Министерство на правосъдието, с адм. адрес: гр.
София 1309, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, представлявана от Г. д. С. Ц.
обективно и съединени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 5400 лева (пет хиляди и четиристотин лева), представляваща сбор от
обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск за общо
864 часа (по 96 часа годишно или по 24 часа на отчетно тримесечие) положен
извънреден труд над 50-те часа за всяко тримесечие в периода от 25.02.2003 г. –
31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху цялата главница от завеждане на
исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че е работил като *** служител в *** на ответната дирекция
от 08.06.1997 г. до 24.08.2015 г., като последната изпълнявана от него длъжност
от 2013 г. до прекратяване на служебното му правоотношение била „***“, с
местоизпълнение на служебните задължения – територията на Затвора – П..
Твърди се, че през времетраене на служебното му правоотношение е изпълнявал
служебните си задължения на 8, 12 и 24 часови смени, като работните му смени
били изпълнявани по предварително утвърден от Н. на Затвора гр. П. месечен
график, а работното му време се изчислявало сумирано за отчетен период, който в
исковия период бил тримесечен.
Работното време на ищеца, като служител, работещ в условията на сумирано
изчисляване на работно време /СИРВ/, се изчислявало в часове на отчетни
тримесечия по следния начин: всички изработени часове от ищеца в отчетното
тримесечие /месец/, се сумират и в случаите, когато надвишават нормата работно
време за съответния отчетен период, часовете над установеното работно време
представляват за служителя положен от него извънреден труд, който съгласно
относимите разпоредби на ЗМВР, в периода 25.02.2003 г. – 31.12.2011 г. е
следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден
труд за часовете до 50 часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за
часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие.
Сочи, че нормата работно време за служителите, работещи при СИРВ, измерваща
се в работни часове, е с различна продължителност като същия варира от 480 часа
/при месец с 19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа /при месец с 23
работни дни в отчетното тримесечие/.
Изчислението на отработените часове за отчетен период, става в края на
периода или началото на следващия такъв и едва тогова може да се установи дали
съответния служител е изработил нормативно установената за него норма, или
общият брой изработени часове надвишават индивидуалната му норма за периода,
като във втората хипотеза часовете труд над установената нормална
продължителност на норматива часове, представлява за съответния служител –
извънреден труд.
Ищецът твърди, че през времетраенето на служебното му правоотношение с
ответната дирекция, работодателят не е изчислявал правилно работното му време,
което довело до ощетяването му, тъй като през цялото време е полагал труд над
установената норма работно време, който нито е бил отчитан от работодателя му
правилно, нито е бил заплащан по съответния ред, или пък компенсиран с
допълнителен платен отпуск, който да може да ползва.
Твърди се, че в исковия период от началото на 2003 г. до 31.12.2011 г.
ищецът е работил по предварителен месечен график, изготвящ се ежемесечно в
затвора, като е давал всеки месец 24 или 12 часови смени. Допълнително към тях
ищецът е давал и по 1 или 2 бр. 12-часови допълнителни смени месечно на ***, по
време на който са охранявани *** по време на болнично лечение в болница на
територията на гр. П..
Ищецът твърдн, че заради характера на изпълняваната от него постова
дейност, не са му били предоставяни и не е могъл да ползва същинска почивка за
хранене през работннте смени, защото не е могъл да напуска поста си, без
разрешение на *** ***. А в случайте, когато му е осигурявано време за хранене,
е бил длъжен да остава на територията на Затвора, продьлжавал е да е под
ръководството и на разположенне на н. си и е бил длъжен да изпълнява неговнте
нареждания по всяко време, в това число и такива за прекъсване на храненето н
изпълнение на конкретни задачи.
Поради естеството на изпълняваната от него работа по време на дежурствата,
ищецът твърди, че през цялото времетраене на смяната фактически е изпълнявал
специфичиите за длъжността му служебни задължения без възможност да се
отклонява от тях и нито е била предоставяна почивка за хранене и отдих по време
на смяната, нито е могло изобщо да ползва такава, поради самото естество на
надзорно-охранителната дейност в ГДИН. През цялото време на смяната, същият е
бил длъжен да се намира на територията на Затвора П., без да може да напуска
територията на сыция; в специфичното работно облекло и оборудване; под
ръководството на *** си *** и със задължението да изпълнява неговите заповеди
във всяка една минута. Въпреки посоченото обаче, ответната ГДИН не е отчитала
пълната продължителност на положения от него труд по време на работните му
смени, като не включвала към работното му време, времето, което ищецът е
ползвал, за да се нахрани по време на смяната, което ответникът квалифицирал
като „почивка за хранене", а такава ищеца не е могъл да ползва поради
спецификата на изпълняваната от него дейност и непрекъсваемостта на работния
процес н изискването за постоянна бойна готовност. По описания начин, ищеца
твърди, че за всяко 8-часово дежурство от работните му часове били приспадани
като „почивки за хранене", които не са му осигурявани и не е могъл да
ползва по 30 минуги, при 12-часовото - по 45 минути, а при 24-часовото - 90
минути.
Твърди се, че в периода от началото на 2008 г., поради влизане в сила на
заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на М. на правосьдието, при сумиране на
работното му време, от работните му часове за тримесечията са били изваждани по
4 часа от 24-часовите смени, под предлог, че сыците часове съставлявали
„почивка за отдих", защото съответния служител не била на самия пост.
Ищецът твърди, че през тези часове от всяко дежурство, същият е продьлжавал да
„носи службата" си като имал задължението и е бил на разположенне на *** си
*** и в постоянна готовност да изпълнява специфичиите си задължения при
необходимос и по иегова писмена или устна заповед.
Освен това, ответната ГДИН, не включвала в изработените от ищеца часове -
времето за инструктаж, развод, приемане, сдаване, развод и освобождаване от
дежурство, което било част от работното му време и служебни задължения и
безспорно представлявали „действия при изпълнение на служебните
задължения" по смнсъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. Ищецът твърди, че тези
минути и часове представляват за него работното време, което следва да бъде
сумирано с останалите отработени часове за тримесечието. До 2006 г. по заповед
на съответния н., ищецът бил задължен да
идва на работа 25 мннути преди всяка смяна по график за извършване на
инструктаж и приемане на смяната и да остава още 30 мннути след приключване на
смяната за сдаване на дежурството. Това прави продължителността на всяко негово
дежурство по 12 часа и 55 минути - за 12 часовите смени, съответно по 24 часа и
55 минути - за 24-часовите и по 8 часа и 55 мннути за 8 часовите. След 2006 г.
ищецът е бил длъжен да идва на работа 15 минути преди започване на всяка смяна.
По време на инструктажа – ищецът заедно с другите застьпващи на смяна н. били
запознавани с оперативната обстановка, с разпределението на постовете, със
станалите произшествия през изминалата смяна, особеностите на съответните
постове, текущите задачи; при развода, и отвода, същите били развеждани до
съответния пост, на който е следвало да застъпят на смяна и съответно отвеждани
от него от по-горестоящия им р.; при приемането и сдаването на поста -
приемащия и сдаващия дежурството служители са се запознавали с особеностите на
конкретния пост; попълвали са постова книга, докладвали са за резултатите от
дежурството, особености, инцидента и т.н.
Също така, през посочения период, ищецът твърди, че ответната ГДИН, не е
отчитала като част от работното му време извършваните от него претърсвания и
обиски и т.нар. служебни занятия, които били извършвани през дните, които са и
се полагали за междудневна почивка и за които в периода до 2010г., ответната
ГДИН не е водила нарочна документация. Претьрсванията и/или обиските били с
минимална продължителност от 2-3 часа на отчетен период, а служебните занятия
за повишаване квалификацията на ищеца са се провеждали ежемесечно на
територията на Затвора П., като тяхната продължителност била минимум по 3 часа
на месец. След 2010г. тези допълнителни дейности на *** състав на Затвора П.
започват да се водят в нарочни книги, като конкретната им продължителност може
да бъде установена от тях, но същите не били по-малко от 2-3 часа на тримесечие
за претърсвания/обиски и минимум 3 часа месечно за служебните занятия.
Ищецът твърди, че ответната ГДИН незаконосъобразно, без да е налице изрична
разпоредба в ЗИНЗС, ППЗИНЗС или ЗМВР, която да изключва или забранява общата
разпоредба в КТ, до влизане в сила на последния ЗМВР / т.е. до 01.07.2014г./ не
е отчитала полагания от ищеца нощен труд по време на нощните му смени, като не
е превръшала нощните часове в дневни такива, каквото е било задължението и при
сумирано изчисляване на работното време. По време на всяка 24-часова смяна и
при 12-часовите нощни смени, ищеца полагал 8 часа нощен труд, които следвало да
му бъдат отчитани като 9 часа и 14 минута /8 часа + 1.143 /число което изразява
съотношението му нормалната продължителност на дневния /8 часа/ и нормалната
продължителност на нощния труд /7 часа/ т.е. 8/7 = 1.1428 или 1.143.
Сочи се, че през целия исков период от началото на 2003 г. до 31.12.2011
г., ответната ГДИН, не е отчитала в пълнота всички положени от ищеца часове
труд през отчетните тримесечия, което довело до системно ощетяване на ищеца,
предвид невьзможността му да ползва предвидените компенсации за положен от него
извънреден труд, а същия претендира, че през цялото време е работал в условията
на такъв труд.
Спорните обстоятелства между ищеца и ответната ГДИН в исковия период от
началото на 2003 г., когато бил в сила ЗМВР от 1997г. до 31.12.2011г. се
свеждат до непризнаване, съответно неотчитане като работното време на: времето
през времетраенето на неговите смени, използвано от ищеца за хранене /през
всички дежурства/ и за отдих /през 24-часовите дежурства/, т.нар. „неактивна
част от дежурството"; непризнаване и неотчитане като част от работното му
време на минутите и часовете, които съпътстват основната нарядна дейност,
предхождат и следват самото дежурство; неотчитането на претърсванията, обиските
и служебните занятия като част от работното време; и непризнаване и неотчитане
на нощните часове труд, които /съгласно трудовото законодателство, приложимо за
всички работници и служители, работещи при сумарно изчисляване на работното
време в режим на смени, включващи и полагане на труд през нощта/, следва да
бъдат превръщани в дневни такива с коифициент, равняващ се на отношението между
нормалната продължителност на работния ден /приета от КТ, ЗДСл, и различните
ЗМВР в сила към исковия период - за 8 часа/, към нормалната продължителност за
работа през ношта - /приета в КТ за 7 часа/ - 8/7 = 0.143 и сумирани към
останалите изроботени през отчетните периоди часове труд.
Посоченото непризнаване на изброените категории работни часове за такива, и
съответно изключването им от изработеното от ищеца работното време за отчетен
период, счита, че не намира законова опора в нито един от специалните закони и
подзаконови нормативни актове, приложими за ищеца през исковия период - ЗИН,
ЗИНЗС, ППЗИН от 1990г. и ППЗИНЗС от 2010г., ЗМВР от 1997г, ЗМВР от 2006г. и НА
по прилагането им. Никъде в изброените спецнални за ищеца правни норми в
нормативните актове не съществуват такива, които да уреждат изрично по различен
начин спорните факти, или да забраняват или ограннчават приложеннето на общи
правни норми от трудовото законодателство /КТ и ЗДСл и подзаконовите актове по
приложеннето им/, даващи право на ищеца да претендира, че оспорваните часове и
минути за него като служител работещ в режим на смени при СИРВ представлявят
работни такива и са част от работното му време. В ППЗМВР от 1998г., съществувала правна норма - чл. 148, ал. 3,
която предвиждала че: „3) (Изм. -ДВ, бр. 39 от 2003г.) Времето за почивка на ***
служители, включително на работещите на смени, когато им е осигурена такава, не
се включва в продължителността на работното време.". Видно от самото
съдържание на цитираната разпоредба - невключването в работното време на
минутите, часовете, предоставени за „почивка" не се изключват по общо
правило за всички служители на МВР, в това число и за тези, работеши на смени,
а по изключение - доколкото и ако им е осигурявана такава.
Ищецът твърди, че на практика в нито едно от положените от него дежурства
през годините не е ползвал „почивка” за хранене или за отдих по време на
дежурство, че *** му р. не е издавал нарочна заповед - кога през времетраене на
дежурството да почива и не го е освобождавал от носенето на службата; нито пък
е имал възможност за реално ползване на каквито и да е същински почивки с пълно
откъсване от служебните задължения и прякото рьководство на *** н., поради
самото естество на извършваната от него надзорно-охранителна дейност. По време
на т.нар. „почивки" по време на смените си, ищецът не се е откъсвал
напълно от изпълнението на служебните си задължения; бил с работно облекло с
пълно бойно снаряжение и на място, указано му от *** му н. на територията на
Затвора П., като дори, когато не е бил ангажиран пряко с осъществяване на
специфичните си правомошия, последният нито е могъл да напуска района на
Затвора П., нито е могъл да съблече униформата си, и да свали снаряжението си,
нито да изключи станцията си, нито пък да прекара определеното му за
„почивка" време на определено от него самия място и както намери за добре.
През цялото времетраене на дежурството, в това число и през минутите, които
евентуално са му били предоставяни за хранене/отдих, същият е оставал на
разположение на *** си н., и „почивката" и в най-добрия случай, се е
изразявала в „хапване” по време на смяната в самото поделение на Затвора П.,
ако има възможност за това и оперативната обстановка го позволява.
Посоченият ППЗМВР се с прилагал до 09.06.2006г., когато бива отменен с ППЗМВР
от 2006г. в сила от 09.06.2006г., в който на подзаконово нормативно ниво няма
нито една разпоредба, касаеща работното време на служителите от МВР, неговото
отчитане и компенсиране. През целия исков период организацията на работното
време, неговото отчитане и компенсиране е ставало с вътрешноведомствени актове
на МП и ГДИН, Н. на затвори, които не са били обнародвани и чиито конкретни
разпоредби не са известни на ищеца.
Относно работното време и конкретно възможността при непрекъсваем работен
процес да бъдат ползвани същински „почивки" сочи, че съществува нормативен
акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното
време. Директивата се прилага във всички области на дейност в частната и
публичната сфера с изключение на транспорта. Същата е приложима за страната ни
като държава членка на ЕС и с подписването на договора за присъединяване на
България в сила от 01.01.2007г. - България е поела задължението да
синхронизира, инкорпорира в националното си законодателство правото на
Европейския съюз /ПЕС/, в това число и посочената Директива. При анализа на
българското трудово законодателство, се установява, че същото - КТ, ЗДСл е в
пълен синхрон с посочената Директива и трудовото законодателство на ЕС, още
преди присъединяването ни към ЕС. Разпоредбите в КТ, регламентиращи „времето за
хранене" като част от работното време при непрекъсваем работен процес /чл.
155, ал. 3 от КТ/ и легалното определение на понятието „работно време" в
ДР на КТ съществуват в кодекса на трудовото законодателство още преди
присъединяване на РБ към ЕС. Съгласно чл.155, ал. 3 от КТ (Изм. - ДВ, бр. 100
от 1992 г., изм.-ДВ, бр. 25 от 2001 г. в сила от 31.03.2001 г.) В производства
с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи
непрекъснато, работодателят осигурява на работника или служителя време за
хранене през работното време". Сочи се, че специалното законодателство -
ЗМВР от 1997 и от 2006г. съшо не правят изключение и са в пълен синхрон с
обшото национално и обшностно законодателство, в лицето на КТ, ЗДСл, Директива
№ 2003/88/ЕО.
Съгласно чл. 2 от посочената по-горе Директива 2003/88/ЕО на ЕС, „работно
време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на
разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а
"почивка" означава всеки период, който не е работно време”. Въпросът
дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на
разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време,
трябва да се считат изцяло за работно време, е била предмет на разглеждане в
решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по различни дела. С тези решения
постановени по преюдициални запитвания, които са задължителни и за държавите
членки като България, които не са отправили директни запитвания до ЕС, се дава
тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството
работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено
от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства
физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за
работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време
е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от
дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ съшо
представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически
на място, определено от работодателя.
Синхронизация на нормативно ниво с общото трудово законодателство и
общностното такова, в силовите ведомства, работещи по ЗМВР, се извършва едва
през края на 2012г., когато бива приета първата обнародвана Инструкция на ЗМВР
/в сила от 14,12.2012 г/, в която се изброяват дейностите, които се включват в
работното време и сред тях са времето за хренене, времето за отдих при
непрекъсваем работен процес; за инструктажи, приемане, сдаване, отвод, развод
по време на дежурство.
Твърди се, че времето, при което ищеца е на инструктаж, приема и сдава
дежурството си, както и освобождаването му от дежурство от Н. на Затвора гр. П.
съдържа всички характерни признаци на понятието за работно време, чиято легална
дефиниця се намира в т. 11 от &1 от ДР на КТ, а именно: „Работното време е
всеки период от време, при което работникът е длъжен да изпълнява работата, за
която се договорил„ и безспорно представлява действия при изпълнение на
служебните задължения, съгл, §1, т. 6 от ДР на ЗМВР, съгласно който: 6.
"Действия при изпълнение на служебни задължения" са такива действия
или бездействия, които съставляват изпълнение на задължения, произтичащи
непосредствено от заеманата длъжност." Конкретно при *** служители, с
оглед спецификата на служебното правоотношение, като възникващо не по
договоряне на страните, а с административен властнически акт от органа по
назначаването, не може да става и дума за договаряне на работното време, същото
се определя едностранно от органа по назначаване, а служителят само се
съгласява с него, подписвайки се в актовете за назначаване и встъпване в
длъжност. В този смисъл, при определяне на това, кое време е част от работното
време за *** служители, като ищеца, следва да се изхожда от критерия
„длъжен". Конкретно в силовите ведомства, при които принципите за
централизъм, подчиненост и строга йерархичност са в основата на самото
съществуване на тези системи, задълженията на *** служител, в частност на ищеца
се определят от една страна в длъжностната му характеристика, а от друга от н.
му /чиито заповеди по силата на самите нормативни разпоредби има задължение да
спазва/.
Конкретно, задължението на ищеца да бъде инструктиран преди започване на
постовата му дейност на конкретен пост, бива регламентарано на подзаконово ниво
с ППЗИН и ППЗИНЗС. В чл. 305, 306, 307 и чл. 308 от последния НА изрично биват
регламентирани задълженията на инструктираните и инструктиращите служители,
което еднозначно сочи за задължителния характер на този вид съпътстваща
постовата дейност задачи. Сочи, че съгл. разпоредбата на чл. 305 в
първоначалната и редакция при обнародването на ППЗИНЗС от 02.02.2010г., която е
била в сила до края на исковия период, служителите от *** състав са били длъжни
да се явят на работа 15 минути преди започване на инструктажа. Твърди се, че
такова е било положението и преди началото на 2010г. от самото начало на
исковня период. По Заповед на Н. на затвора, ищецът е следвало да се явява на
работа 15 минути преди инструктажа, или общо 30 минути преди самото застьпване
на смяната и на конкретния предварително определен пост.
На последно място, ищеца твърди, че ответната ГДИН не е изпълнила свое
императивно задължение да преобразува нощните часове в дневни такива, което
следва да бъде извърщено при всички случаи на отчитане на работното време при
режим на смени - СИРВ. Задължението му, да преобразува всички нощни часове /от
22 ч. до 06.00 часа/ в дневни такива за целите на СИРВ, произтича от
императивните разпоредби за нормална продължителност на работното време през
деня и на това през нощта и е израз на особената закрила, която се дава на
служителите, полагащи труд през нощта, с оглед неговото отрицателно отражение
върху човешкото здраве. Цитирани са разпоредби на КТ, според които нормалната
продължителност на работното време през деня е до 8 часа, а през нощта при
5-дневна работна седмида – до 7 часа.
Сочи се, че и при двата ЗМВР, които са били в сила през исковия период от
началото на 2003г. до 31.12.2011г., както и актуалния ЗМВР в сила от
01.07.2014г. възприемат изрично за нормална продължителност на дневния работния
ден в МВР - максималната установена такава в КТ - а именно - 8 часа, а по
отношение на нормалната продължителност на ношния труд - нито в ЗМВР от 1997г.,
от 2006г., и от ЗМВР от 2014г., нито в ПП на същите, няма изрична разпоредба
уреждаща нормалната продължителност на този вид труд за *** на МВР, която да
дерогира общата такава /до 7 часа/. При мълчание на специалния закон, ищецът
счита, че бившият му работодател е нямал никакво основание да не се съобрази с
установеното в общия закон и да приложи общия правен принцип на прилагане на
закона по аналогия, като предвид обстоятелството, че ЗМВР не определя колко до
максимум 7 часа е конкретната нормална продължителност в МВР на нощния труд,
той счита, че в този случай, следва за нормална продължителност на ношния труд
да се приеме максималната такава, която предвижда КТ чл. 140, ал. 1 - а именно
- 7 часа /тъй като тя е най-неблагоприятната за работника /служителя/ и
съответно възможно най-благоприятна за ответника като работодател, т.е. нощните
7 часа трябва да се приравнят към дневни 8 часа. По този начин се получава
коифицента от 0.143, изразяващ отношението на нормална продължителност на нощен
към дневен труд (8/7), с който трябва да бъдат умножени всички нощни часове при
сумирано изчисляване на работното време и така трансформирани да се сумират с
общия брой на изработените часове за отчетния период, за да се получи реалната
продължителност на положения от ищеца труд за периода при СИРВ.
С оглед гореизложените аргументи, ищеца претендира, че през цялото време от
началото на 2003г. до 01.07.2014г. / когато с влизане в сила на последния ЗМВР
нощните часове труд започват да се преобразуват на дневни с посочения коифицент
0.143/, ответната ГДИН, допълнително го е ощетявала, като нито е организирала
нощните му дежурства /при 24-часовите и 12-часовите нощни/ така, че нощните
часове труд да са не 8 /от 22 часа до 06.00 часа/, а най-много 7 часа на
денонощие, нито като не е изпьлнявала практически последното, е извършвала за
нуждите на СИРВ преобразуване на всички часове нощен труд от смените с нощни
часове в дневен такъв. Неизпълнението на задължението да се приравнят на дневни
нощните часове труд за нуждите на СИРВ, е поставило ищеца в неравностойно положение
спрямо другите работници и служители в държавата, работещи в условията на
сумирано изчисляване на работното време, и то без да има забраняваща
съответното право правна норма в специален закон, или такава предвиждаща нещо
различно от общото правило /7 нощни = 8 дневни/.
Нормата работно време за ищеца през отчетните периоди, които са били
тримесечни през целия исков период се е образувала като се сумират броя на
работните дни от трите месеца от тримесечието и се умножат по нормалната
продължителност на работния ден - по 8 часа. Полученото число представлява
нормата работно време за ищеца през съответния отчетен период, като за исковите
периоди същият може да варира от 480 до 520 часа, в зависимост от броя работни
дни през съответните календарни месеци. Аналогично - при едномесечен отчетен
период - нормата на ищеца варира от 144 ч. / при 18 р.дни/ до 184 ч. /при 23
р.дни/. Върху индивидуалната норма работно време се отразява ползването на
платен годишен отпуск, както и ползването на т.нар. болнични - на отпуски за
временна неработоспособност, като 1 ден платен отпуск се равнява на 8 часа,
които се приспадат от индивидуалната норма работно време на ищеца при
ползването на платени отпуски през периода.
За да се установи налице ли е или не неизплатен извънреден труд, следва
всички часове положен труд от ищеца, които за него са част от работното му
време /наряди по график, и такива извън него, съпътстващите дежурствата трудови
дейности - инструктажи, приемане, сдаване, отводи, разводи/, извършените
непланирани други дейности, които са част от работното му време - да се
сумират. Към тези часове ищецът твърди, че следва да му бъдат прибавени
часовете, които същия е полагала труд извън графика под формата на
претьрсвания/ обиски и служебни занятия, защото същите са част от служебните му
задължения.
След това към получената сума следва да се добави стойност, която се
образува от умножението на сбора на всички нощни часове труд от нощните му
смени/наряди/дежурства в периода /работните часове в часовня диапазон от 22.00 до
06.00 часа/ с коифициент - 0.143 за преобазуване на нощните часове в дневни
такива.
В случайте, когато така получения сбор от работни часове за отчетен период
надвишават индивидуалната норма на работното време за ищеца, както и ако
последните са повече от признатия и заплатен от ответника извънреден труд за
отчетния период, е налице извънреден труд, който до 50 часа на отчетен период е
следвало да му бъде заплатен с увеличение от 50 процента върху основното
трудово възнаграждение, получавано през отчетния период. За нуждите на
изчисляването на изв.труд следва установените часове над нормата работно време
да се умножат по часовата ставка за извънреден труд, образувана от нормалната
часова ставка за 1 час труд, умножена с 1.5. За часовете над 50 часа на отчетен
период от 25.02.2003г. до 31.12.2011 г., ищецът е следвало да бъде компенсиран
с допълнителен платен отпуск съгл. предвиденото в чл. 212, ал. 5, т. 2,
пр.второ от ЗМВР от 1997г. и чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 2006г.
По гореописания начин, чрез неотчитане на всички часове труд, положени от
ишеца през исковия период - 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. ишецът претендира,
че за него е възникнало правото да иска осъждане на ответната ГДИН да му
заплати обезщетение за неизползваните по 12 дни допълнителен платен годишен
отпуск годишно, които са му се полагали като компенсация за положения от него
извънреден труд над 50 часа за отчетно тримесечие за периода от 25.02.2003г. до
31.12.2011 г., и на което е имал право на основание чл. 229, ал. 1, т. 9 /предишна
т. 8/, във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997г /отм./ и на
основание чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, пр.второ от ЗМВР
2006 г. /отм./.
Ищецът твърди, че в резултат на непълното му отчитане на работното време,
същият през всеки отчетен период от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. винаги е
полагал труд повече от 50 часа за отчетен период, като горницата над 50 часа на
тримесечие е следвало да му бъде компенсирано с часове допълнителен платен
отпуск, съгласно чл. 212, ал. 5, т. 2, пр.второ от ЗМВР /1997г./ и чл.211,
ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР /1997г./, които обаче не са му били предоставяни.
Предвид това, че до прекратяване на служебното му правоотношение, същият не е
използвал предоставения му по закон допълнителен отпуск за извънреден труд над
50 часа на отчетно тримесечие, за ищеца е налице единствено възможността да
иска паричната равностойност на непредоставения му допълнителен отпуск, под
формата на обезщетение за неизползван платен отпуск. Паричната компенсация на
допълнителния отпуск за положен извънреден труд е била забранена при висящо
служебно правоотношение, съгл. чл.229, ал.4 от ЗМВР 1997г. и чл.212, ал.4 от
2006г. По аргумент за противното, както и предвид изричната разпоредба на чл.
277. (1) от ППЗМВР от 2006г. - „при прекратяване на служебното правоотношение
на държавните служители се изплаща обезщетение за неизползвания отпуск по чл.
212. ал. 1. т. 1 - 3 ЗМВР.
Сочи, че в ЗМВР от 1997г. и в ЗМВР от 2006г. липсват специални правила
относно определяне на размера на обезщетението за неползван допълнителен
отпуск, предвид, което при определянето му следва да намерят приложение общите
правила по чл.224, ал.2, във вр. с чл.177 от КТ, а именно за база за
изчисляването му следва да се използва среднодневното брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ, този, през който е било прекратено
трудовото правоотношение на ишеца и са били отработени най-малко 10 работни
дни.
Предвид горното, ищеца претендира, че за всяко отчетно тримесечие в периода
от 2003г. до 2011 г. вкл., е полагал по минимум 74 часа извънреден труд на
тримесечие, като за 24-те часа над 50-те часа на тримесечие, е следвало да
получи и ползва допълнителен платен отпуск в размер на 3 дни като компенсация
за положения извънреден труд над 50 часа на тримесечие и конто не са му били
предоставени за ползване от работодателя и през времетраенето на служебното му
правоотношение, поради причината, че последният отрича изобщо полагането на
извънреден труд в твърдените от нас размери. Поради последното, ищецът
претендира, че има право да получи по 150 лева за неизползвания 3 дни
допълнителен отпуск, на който е имал право за всяко отчетно тримесечие от
исковия период, като общия сбор на всички претендирани от него обезщетения за
неизползван допълнителен отпуск по отчетни периоди възлиза на сумата от 5 400
лева за общо по 12-те дни годишно допълнителен отпуск, на който е имал право за
всички 9 календарни години в исковия период от 2003 г. до 2011 г. вкл.
С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В предоставения му срок
за отговор ответникът ГД “Изпълнение на наказанията” при Министерството на
Правосъдието е депозирал отговор на исковата молба, чрез п. си ю. Т. Ч., счита искът
за допустим, но неоснователен.
Сочи се, че служителите
в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и в териториалните й служби са
държавни служители /чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС/. Техните правоотношения се
уреждат от този закон и правилника за прилагането му. Едва ако липсват
разпоредби уреждащи държавната служба в ГДИН субсидиарно приложение намират
разпоредбите относно държавната служба в закона за МВР /чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС/.
Не оспорва факта, че за
процесния период 25.02.2003 г. – 31.12.2011 г. ищецът е изпълнявал длъжността „***“
в Затвора гр. П., като работното време е било уговорено при сумарно отчитане за
тримесечен период. Не се оспорва обстоятелството, че трудът е полаган на смени
по график, т.нар. 8, 12 и 24-часови дежурства.
Твърди, че при
прекратяване на служебното правоотношение ищецът е бил компенсиран с парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата година и за
този, отложен по реда на чл. 176 от КТ, правото за който не е погасено по
давност.
В съдебно заседание от 05.07.2018г. е поискано
от ищеца с писмена молба и е допуснато от съда изменение на исковете, които
след изменението им са предявени в следните размери: Искът за заплащане на
обезщетение на допълнителен платен годишен отпуск е намален от 5400 лева (пет
хиляди и четиристотин лева), представляваща сбор от обезщетенията за
неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск за общо 864 часа
превишение, на 4944, 35 лева (четири
хиляди деветстотин четиридесет и четири лева и тридесет и пет стотинки – за
общо 108 дни. Представя писмена защита. Моли исковете да се уважат, претендира
разноски.
Ответникът в съдебно
заседание взема становище за погасяване на исковете по давност и прекомерност
на хонорара на п. на ищеца.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и с оглед доводите на страните, намира за
установено следното:
Не се спори между
страните, а и от представените доказателства – заповед за назначаване от
05.06.1997г., акт за встъпване от 10.06.1997г., заповед за преназначаване от
25.06.2002г., акт за встъпване от 01.07.2002г., Заповед за временно назначаване
като *** и акт за встъпване от 03.04.2008г., заповед от 31.10.2012г. за
назначаване като *** и акт за встъпване, заповед от 01.11.2013г. и акт за
встъпване от 13.11.2013г. в длъжност *** в Затвора П., заповед от 22.05.2015г.
и акт за встъпване от 01.06.2015г. в длъжност *** в *** към Затвора П., длъжностни
характеристики – ДХ, връчена на 18.02.2009г.,
ДХ, връчена на 28.09.2011г., ДХ, връчена на 17.04.2013г., ДХ, връчена на
13.11.2013г., ДХ, връчена на 01.06.2015г., заповед № Л-5026/2 от 14.08.2015г.
за прекратяване на служебното правоотношение поради придобиване право на пенсия
за ОСВ, и акт за напускане на длъжност от 24.08.2015г., се установява, че в
целия период 10.06.2017г. – 24.08.2015г. ищецът е работил в ответната дирекция
по служебно правоотношение, работел е в Затвора П., като е заемал различни
длъжности – до 2002г. е бил *** , впоследствие от 01.07.2002г. ***, временно от
03.04.2008г. е изпълнявал длъжността „***” в ***, на 03.12.2012г. е встъпил на
длъжност „***” в Затвора П., на 13.11.2013г. временно е встъпил на длъжност ‘***”
в *** към Затвора П., на 01.06.2015г. е встъпил за постоянно на тази длъжност,
като считано от 24.08.2015г. служебното му правоотношение е прекратено поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Ищецът твърди, че е
полагал труд над нормативно установената продължителност в периода 25.02.2003
г. – 31.12.2011 г., както и че за превишението над 50 часа на тримесечие не е
ползвал допълнителен отпуск и обезщетение за такъв не му е изплатено,.
В тази връзка по делото
са събрани писмени и гласни доказателства, както и експертни такива.
Приложен е фиш за
заплата за м. юли 2015г., справка за платения изв. труд в периода 2005-2011г.,
справка за ползвания отпуск от 2003 до 2011г., справка, че в този период ищецът
не е ползвал болнични въобще, заповед от 29.06.2017г. за внедряване на
утвърдената от П. на Държавна агенция „Архив” номенклатура, и самата
номенклатура.
Досежно реда и начина на
полаганите дежурства е разпитан свидетелят М. М. Й., к. на ищеца. От
показанията на същия се установява, че е бил негов к. и са работили заедно в
затвора П. от 1999г. до 2015г., също е работел като ***, преди пенсионирането
си, и е наясно с организацията на работа и полаганите дежурства в затвора П..
За периода от 2003 г. до 2014 г. ищецът давал два вида дежурства – 12-часови и
24-часови, полагани по точно определен ред.
Относно 24-часовите
дежурства свидетелят сочи, че се полагали по следния- начин – 24- часово
дежурство, три дни почивка и след това пак 24 часово дежурство, това била
самата математическа закономерност. От 2003 г. до 2014 г., се работело на този
режим. Броят на дежурствата бил в зависимост от броя дни в месеца, падали се 7
или 8 дни в месеца, или 8, 7, 8, така се падало за тримесечието. Минимално се
падали 23 броя по 24 часови дежурства в тримесечие, в отчетния период. По
ежедневната ведомост те се водили от 08,00 часа до 08,00 часа на следващия ден,
това се водели 24 часови дежурства, но реално нещата стоели по друг начин, тъй
като реалната продължителност на такова дежурство надвишавала 24-часовият
период. Реално трябвало да се явяват на работа 15 минути преди започване на
инструктажа, който започвал в 08,00 часа, т.е. в 07,45 часа те трябвало да
бъдат строени, снаряжени и готови за инструктаж, който трябвало да започне в
08,00 часа. Затова най-рано влизали в затвора в 07,35 – 07,40 часа, за да могат
да се снаряжат, облекат и да са строени в 07,45 часа за провеждане на инструктажа.
След като минавал самият инструктаж, който продължавал по 15-20 минути,
тръгвали по постовете, където били разпределени да служат, и трябвало да сменят
к. си от стария наряд. В момента, в който отивали на поста, този час се
записвал в постовата книга. Това обаче не бил часът, в който старите д. от
предходното 24-часово дежурство си тръгвали. На поста старите и новите д. имали
задължителни съвместни мероприятия за извършване по закон и правилник,
съвместно старият наряд и новият минавали проверка на технически съоръжения, проверявали
броя на *** от ***, изправността на СОТ техниката, след което старият, който
отстъпвал от д., бил свободен най-рано в 08,30 часа сутринта да си тръгне.
Минимално 24-часовото дежурство реално продължавало около 24 часа и 50 минути,
в най-бързия вариант за провеждане на инструктаж и смяна на д.. Те влизали около
07:30 часа в корпуса на затвора,
снаряжавали се, в 08:00 часа били инструктирани и отивали след това около 08:20
часа на поста. По тази причина на
следващия ден най-рано в 08,30 часа си тръгвали, като в най-краткия възможен
вариант 24 часа и 50 минути продължавало дежурството.
Относно 12-часовите
дежурства на територията на затвора сочи, че при тях организацията е същата, но
се застъпвало преди 08:00 часа, около 07:30 – 07:40 часа, респ. 19:30-19:40
часа, и се тръгвало най-рано в 20:30 часа, респ. 08:30 часа сутринта. Тези
дежурства продължавали по 12 часа и 50 минути средно.
През това време – на 12
и 24-часовото дежурство в затвора, нямали право да напускат затвора, били на
разположение на *** и на д.***. От влизането в затвора и започване на
дежурството до самия край на дежурството били на разположение, нямали право да
напускат затвора и трябвало да изпълняват заповедите на *** и ***. Освен
дежурства в корпуса на затвора, давали и дежурства на *** – т. нар „болнични
дежурства”, изразяващи се в охрана на ***, настанени на лечение в болнично
заведение извън Затвора, в болнични заведение на територията на гр. П.. Те също
се полагали по график. Тези дежурства се водели с продължителност 12 часа, но
реално продължавали 13 часа и повече. За застъпване на такова дежурство сутрин
в 07:30 най-късно, а вечер в 19:30 часа трябвало да са в корпуса на затвора,
където следвало да бъдат въоръжени и евентуално инструктирани от д. *** и *** за
настанения ***, има ли опасност да избяга, характерните особености на самия
временен пост и на какво да се наблегне, след което се качвали в служебните
автомобили и ги извозвали до лечебното заведение, където охранявали ***, който
бил настанен за лечение. Там имало приемане и сдаване със стария служител, т.е.
този, който отстъпва и този който застъпва, в рамките на 5-10 минути си
предавали предстоят ли някакви манипулации и през дежурството, когато е новият
к., какво трябва да се направи и на какво да се наблегне, след което отстъпващият
си тръгвал, качвал се на служебната кола, която го чакала на определено място и
се връщал в затвора, при което се разоръжавал, докладвал на д. за изтеклото
дежурство има ли произшествия и бил свободен да си ходи. Понякога, поради трафика в града и броят на
болничните заведения, където имало д., ако са повече от една болници,
застъпването ставало 5-10 минути по-късно от обявения час, т. е около
08:05-08:10 часа, респ. 20:05 – 20:10 часа. Понякога давали по едно такова
дежурство седмично, но минимумът бил веднъж месечно и три такива на тримесечие,
с реална продължителност поне 13 часа.
Освен тези дежурства
имало и дейности, на които трябвало да се явяват задължително, дейности като
така наречените занятия, на които било задължително присъствието на всички
служители, които протичали в рамките на около 1 час или така наречената
физическа подготовка, която била част от занятията. Те били теоретични и
физически, продължителността им била минимум един час. Задължително физическата
подготовка била по един час на седмица, в месеца четири пъти, в тримесечието 12
пъти, като часове, един час на занятие, значи 12 бр. били 12 часа на
тримесечие. Имало и така наречените мероприятия - стрелби и те били провеждани
като всички останали.
По време на болнични или
отпуска също имало някаква закономерност, например ако един служител е в
болнични десет дни, те се падат четири дежурства и той не е на работа, ако е
пет дена две дежурства не е на работа, по така казания математически график.
Като се върнел на работа, си влизал в графика на дежурствата, но не наваксвал –
не давал допълнителни дежурства. Ако е в отпуск 10 дни, пропускал максимум 4
дежурства.
При разпита на свидетеля
присъства в. лице М., която уточнява по показанията му, че в рамките на месеца
максималният брой дежурства е осем, а по време на отпуск десет дни се зачитат
по 8 часа на ден, за 80 часа.
Съдът възприема
показанията на свидетеля като логични, последователни и основани на преки
впечатления, макар същият да се явява заинтересован предвид изявлението му, че
води дела с ответната дирекция, за присъждане на обезщетение на същото
основание.
Ищецът твърди, че е
полагал труд над нормативно установената продължителност в периода 25.02.2003
г. до 31.12.2011 г. В разпоредбата на чл.19, ал.2 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ е посочено, че за *** служители се прилагат разпоредбите
относно държавната служба в Закона за Министерството на вътрешните работи,
доколкото в този закон не е предвидено друго. Предвид липсата на изрична уредба
относно продължителността на служебното време, уредбата на същото, както и на
извънредния труд намират разрешение в Закона за МВР. Съгласно разпоредбата на
чл. 211, ал.1 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/отм./ нормалната
продължителност на работното време на *** в МВР е 8 часа дневно и 40 часа
седмично при 5-дневна работна седмица. Ал.3 на същия текст пък предвижда, че
работното време на *** служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период.
Съгласно ал.5, т.2 на чл.211 от ЗМВР/отм./ работата извън редовното работно
време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50
часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50
часа.
По делото са изслушани
две заключения – основно и допълнително такова, основано на събраните
свидетелски показания, предвид обстоятелството, че за голяма част от процесния
период документацията на работодателя е унищожена, но нито по делото, нито на
в. лице протоколи за унищожаването й не се представят.
От заключението на допълнителната
съдебно – счетоводна експертиза на в. л. З.М. се установява, че при
гореизброената организация на работа ищецът е носил дежурства в процесния
период над нормативно установената продължителност на служебното време, като
надхвърлящите 50 часа, за които се полага допълнителен платен годишен отпуск,
възлизат на 1684, 50 часа, като полагаемият се отпуск е в размер на 108 дни.
Обезщетението за този отпуск възлиза на 4944, 35 лева – брутен размер. Съдът
възприема заключението на ССЕ като изготвено обективно, с необходимите знания и
опит в съответната област, както и съобразено с нормативната уредба – Закона за
Министерство на вътрешните работи /отм./, Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража, действали в процесния период, както и със свидетелските
показания, поради липса на съхранени ежедневни ведомости от работодателя.
С приемането на чл. 136а КТ,
обнародван в ДВ бр. 25 от 16.03.2001 г., в сила от 31.03.2001 г., законодателят
е уредил нормативно правните последици от удължаването на работното време в
трудовото право като цяло, признавайки възможността за компенсация на положения
извънреден труд с почивка. Ето защо, поради субсидиарното приложение на общото
правило на чл. 136а КТ,
до изричното уреждане на тази правна възможност с Наредба № I-107 от 15.05.2001
г. /в сила от 1.06.2001 г./ за определяне на реда за обезщетение на *** на МВР,
положили труд при превишаване продължителността на нормативно установеното
време, издадена на основание чл. 212, ал.
3 от ЗМВР от 1997 г. (отм.), ищецът е имал право на компенсация с
почивка и ако такава не му е била разрешена за ползване, тя би следвало да се
трансформира в парично обезщетение към датата на напускането му поради
пенсиониране. За периода от 24.02.2003 г. до 30.09.2003 г. е предвидено
ограничение до 12 работни дни относно размера на допълнителния платен годишен
отпуск като компенсация за превишаване на нормативното време над 50-ия час. Изрично
в разпоредбата на чл. 229, ал.
1, т. 9 от ЗМВР (отм.) в редакцията до 2006 г./, както и в тази на чл. 212, ал.
1, т. 3 от ЗМВР (отм.) (в редакцията му след 2006 г.), е предвидено
ограничение относно размера на полагаемия допълнителен годишен отпуск като
компенсация за превишението на нормативното време над 50-ия час, а именно - до
12 работни дни. Не може да се приеме, че тези 12 дни касаят всяко тримесечие,
защото това би означавало, че е съществувала възможност допълнителният платен
годишен отпуск за превишението над 50-тия час общо за годината да надхвърля
размера на редовния платен годишен отпуск, което очевидно не е била целта на
законодателя. Главният иск е за обезщетение за неизползван допълнителен платен
годишен отпуск за превишението над 50-ия час. Този отпуск е ограничен до 12
работни дни годишно. Върху претендираното обезщетение не се дължи мораторна
лихва. Според практиката на ВКС, изразена в решение № 60 от 29.04.2011
г. по т. д. № 381 от 2010 г. на ВКС II т. о., решение № 218 от 12.07.2011
г. по гр. д. № 804/2010 г. на I г. о. на ВКС и ТР № 3 от
19.03.96 г. по гр. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС правото на вземане за
обезщетението възниква при настъпване на определените в закона предпоставки,
като парично и безсрочно. Поначало то е дължимо от деня на напускането на
работника /"уволнението" или прекратяването на правоотношението,
както е в случая/, но предвид липсата на нормативно установен падеж на същото,
за поставяне на кредитора в забава,
съгласно чл. 84, ал. 2
от ЗЗД, е нужна покана до кредитора. От този момент могат да се
претендират лихви като обезщетение за закъснялото изпълнение на задължението.
При лежаща върху
ответника доказателствена тежест да установи, че е заплатил обезщетението след
прекратяване на правоотношението между страните, същият не е ангажирал
доказателства в тази насока.
С оглед изложеното съдът намира, че
предявените искове се явяват доказани по основание и размер, поради което
следва да се уважат изцяло. С оглед уважаване на главния иск следва да се уважи
и претенцията на присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата,
считано от датата на предявяване на исковете до окончателното им изплащане.
Неоснователно се явява възражението на ответника за погасяване на вземанията по
давност, тъй като претендираните обезщетения са предявени с искова молба,
изпратена по пощата на 22.12.2017 г./ видно от пощенското клеймо/. Служебното
правоотношение е било прекратено на 24.08.2015 г., поради което и тригодишният
давностен срок за предявяване на претенциите е спазен.
С оглед изхода на делото
и тъй като ищецът претендира заплащане на разноски съгласно разпоредбата на
чл.78, ал.1 от ГПК, то на същия следва да се присъдят такива, които се
констатираха в размер на 1100лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на разноските в тази част.
Съдът споделя наведеното от ответника възражение. Съразмерно на цената на
исковете, минималното за делото възнаграждение е в размер на 576, 10 лева.
Предвид провеждане на четири съдебни заседания, за последните две от които на
осн. чл. 7, ал. 8 от МРАВ се следват по
100 лева, минималният хонорар по делото възлиза на 776, 10 лева. Предвид
наличието на известна фактическа и правна сложност на делото, то възнаграждението
следва да се редуцира до 900лв.
Ответникът претендира
юрисконсултско възнаграждение, но предвид изхода на делото такова не следва да
му бъде присъдено.
Предвид изхода на делото
и на основание чл.78, ал.6 от ГПК върху ответника следва да се възложи и
държавна такса в размер на 197, 77 лева, както и разноски за ССЕ в размер на общо
300 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” при
Министерство на правосъдието, с адм. адрес: гр. София 1309, бул. „Ген. Н.
Столетов” № 21, представлявана от Г. д. С. Ц., чрез п. юрк. Т. Ч. да заплати на
К.Х.И., с ЕГН **********,***, чрез п. си адв. Н.П., със съд. адрес: ***, *** следните
суми: сумата от 4 944, 35 лева
(четири хиляди деветстотин четиридесет и четири лева и тридесет и пет
стотинки), представляваща обезщетение в
брутен размер за компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск, но
неизползван до прекратяване на служебното правоотношение между страните,
считано от 24.08.2015 г., положен извънреден труд в периода от 25.02.2003 г. до
31.12.2011 г. в размер над 50 часа за всеки отчетен тримесечен период, а именно
допълнителен платен отпуск от 108 дни, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 29.12.2017 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 900
лева (деветстотин лева) – разноски
по делото.
ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” при
Министерство на правосъдието, с адм. адрес: гр. София 1309, бул. „Ген. Н.
Столетов” № 21, представлявана от Г.д. С. Ц., чрез п. юрк. Т. Ч. да заплати в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивския
районен съд сумата от 197, 77 лева
(сто деветдесет и седем лева и седемдесет и седем стотинки), представляваща държавна такса върху уважените искове,
и сумата от 300 лева (триста лева) – разноски за съдебно-счетоводна
експертиза от бюджета на съда.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/
Вярно с оригинала!ВГ