Р Е Ш
Е Н И Е
№ 299
гр.Г.Оряховица, 01.07.2019г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Горнооряховският районен съд, втори състав в публично заседание на двадесет и четвърти
юни пред две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: Еманоел Вардаров
при участието на секретаря М.К. и в присъствието на
прокурора……………., като разгледа докладваното от съдията Вардаров
гр.дело №1273/2018г. по описа на Горнооряховския районен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Обективно съединени искове с правно
основание чл.288а ал.3 от КЗ(отм.) ввр. ввр. чл.288а ал.1 т.1 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.12 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.1
т.2 б.”б” от КЗ(отм.) , респ. чл.559 ал.3 от КЗ ввр.
чл.559 ал.1 т.1 от КЗ и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът “Гаранционен фонд” гр.София, представляван от юрисконсулт Р.В. и адв.Н.И. от ВТАК, твърди в исковата си молба, че на основание чл.288а, ал.1 т.1 от КЗ(отм.) във връзка с предявената на 05.06.2018г. претенция от Националното Бюро на Българските Автомобилни Застрахователи(НББАЗ) при спазване на законоустановения срок по щета №120269/13г. Гаранционен фонд възстанови на НББАЗ в качеството му на компенсационен орган сумата 13009.18лв. чрез банков превод на 19.06.2013г. като парична равностойност на 6651.49€ по курса за деня. На оснoвание чл.288а ал.2 от КЗ(отм.) на посочената дата ГФ възстанови в пълен размер всички суми, изплатени от компенсационните органи във връзка с претенцията на С.А.(италиански гражданин). Към датата на образуване в ГФ на щета№120269/13г. международното регулиране на претенцията на С.А. чрез изплащане на обезщетение в размер на 6651.49€ за щетите по л.а.“Volvo V60” с per.№***** е вече извършено от Националното бюро на Италия в качеството му на компенсационен орган по местонастъпване на вредите и НББАЗ като компенсационен орган в държавата на обичайно местопребиваване на увреждащото МПС с прилагането от българското бюро на чл.282 и сл. от КЗ(отм.). В производствата пред двата компенсационни органа за определяне и изплащане на обезщетението са били направени разноски от 1074.43€ и такси за банков превод в размер на 24.49€, които на основание чл.288а ал.2 от КЗ(отм.) ГФ задължително възстановява. Твърди се също, че Д.К.Н. е причинител на имуществените вреди, претърпени от С.А., като на 22.11.2012г. около 19h35min. в Р.Италия при управление на влекач с per.№*****, извършва маневра надясно за престрояване в съседната лента, като поради нарушено внимание към пътната обстановка не забелязва спрелия на опашка л.а.“Volvo V60” с per.№*****, удря го и причинява ПТП с материални щети. В нарушение на чл. 249 ввр. с чл.259 от КЗ(отм.) – понастоящем чл.461 ввр. чл.483 от КЗ ответникът управлявал увреждащия автомобил без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” към датата на процесното ПТП. Въпреки поканите към ответника да възстанови платеното от Фонда, същият не бил погасил дори част от задължението си. Моли съда да осъди Д.К.Н. да заплати на Гаранционен фонд исковата сумата 13009.18лв., представляваща левовата равностойност по курса на БНБ за деня на плащането(19.06.2013г.) на сбора от обезщетение за имуществени вреди(6651.49€ на С.А. за щетите по л.а.“Volvo V60” с per.№***** от ПТП, настъпило на 22.11.2012г. около 19h35min. в Р.Италия; 1074.43€ - разходи за определяне и изплащане на обезщетението; 24.49€ - такса за банков превод), която обща сума е възстановена от ГФ чрез банков превод на 19.06.2013г. в полза на НББАЗ след извършване на международното регулиране на претенция на увреденото лице, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.06.2018г. до окончателното и изплащане. Претендират се направените по делото разноски.
Ответникът Д.К.Н.(чрез адв.Р.И. от ВТАК) оспорва предявените искове. Изначално оспорва изцяло изложените в исковата молба фактически твърдения относно участието си в процесното ПТП на 22.11.2012г., механизма на причиняването му и вината за неговото настъпване. ГФ не можел да встъпи в правата на увреденото лице С.А., тъй като Н. не бил виновен и не е участвал в процесното ПТП, при което да са причинени материални щети. ГФ не разполагал нито с регресен иск нито с регресно право, нито със суброгационно право спрямо Н.. За да се ангажирала регресната отговорност на ответника, следвало да е налице фактическият състав на чл.45 ал.1 от ЗЗД и наред с това възстановяване от страна на ГФ на изплатеното обезщетение на увреденото лице от страна на Компенсационния орган на държавата-членка, съгласно чл.559 ал.1 т.1 от КЗ. В производството по реимбурсиране на платените суми с участието на компенсационния орган — НББАЗ и ГФ не се изисквало да се извършва проверка по същество относно наличието на деликтна отговорност и размера на обезщетението а само на срока и реда на предявяване на претенцията(арг. чл.516 ал.7 от КЗ) и съгласно чл.48 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета на ЕО, както и чл.5 т.1, т.4 от Вътрешните правила за работа на националните бюра на застрахователите, относно ролята на органа при изплащане на обезщетения, която се състои в уреждане на претенцията за обезвреда, само в случаите,които могат да бъдат обективно установени, и дейността се ограничава до проверка на отправяне на претенцията по установения ред и срок(аналогични са и разпоредбите на чл.6а от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на ЕО от 16.05.2000г.) относно сближаване на законодателствата на Държавите членки,относно документите при процедурата по реимбурсация. Въпреки това, ГФ, следвало да изиска от органа, изплатил обезщетението, всички документи, установяващо осъществяването на деликта и съответно плащането. Прави възражение, в условията на евентуалност, за липса на материални щети и за липса на причинно следствена връзка между безвиновното деяние на водача и евентуално настъпилия вредоносен резултат. В приложения двустранен Констативен протокол не ставало ясно за механизма на ПТП и поведението на всеки един от водачите(приложеният превод бил непълен). Предоставеният Двустранен констативен протокол(ДКП) на практика не можел да служи за доказване вината на Н.. При превода липсва пълно и коректно отразяване на факти и обстоятелства при допуснатото ПТП. Съгласно одобрените и важащи за целия Европейски съюз единни указания за попълване на Двустранни констативни протоколи от участници в ПТП в сектор „А“ се вписват данните на виновния за настъпването на ПТП участник, а в сектор „Б“ се вписват данните на другия участник(в българското законодателство – Наредба№I-3-41/12.02.2009г. за документите и реда за съставянето им при ПТП и реда за информиране между МВР и КФН и информационния център към Гаранционен фонд). Двустранен констативен протокол при ПТП се попълва, когато: няма пострадали лица; в ПТП участват само две превозни средства; няма увредено друго имущество, освен двете превозни средства; между двамата участници има съгласие относно обстоятелствата и вината, свързани с ПТП; и двете участващи превозни средства са в състояние да се движат на собствен ход след произшествието; и двамата водачи не са употребили алкохол или упойващи вещества. Във всички останали случаи извън изброените се уведомяват органите на полицията, които са компетентни да издадат протокол за ПТП. Оспорения ДКП е неавтентичен тъй като материализираните в него изявления не са направени от лицето сочено като издател. Документът е и неверен, тъй като не отговаря на удостовереното с него фактическо положение - напр. относно щети и стойност. По същия начин и оспорва истинността и на всички останали и приложени документи. Твърди се, че никога Н. не бил нарушавал чл.249 ввр. чл.259 от КЗ(отм.), сега чл.461 ввр. чл.483 от КЗ. Съгласно чл.259 от КЗ(отм.) и действащ към датата на настъпване на въпросното ПТП, договор за застраховка ’’Гражданска отговорност“ на автомобилистите е длъжно да сключи всяко лице, което: -притежава МПС, което е регистрирано на територията на Р.България и не е било спряно от движение; -управлява МПС при влизане на територията на Р.България, когато няма валидна за територията на Р.България застраховка. Д.Н. нямал задължение да сключи договор за застраховка „Гражданска отговорност“, което задължение било единствено на собственика на превозното средство - Д. А.К.(управител на ,Димкор“ЕООД) или онзи водач съобразно разпоредбата на т.2 на цитирания КЗ, който влиза на територията на Р.България и няма валидна застраховка. Неясно била формираната претендираната сума, в т.ч. липсвало и експертно заключение от независимо вещо лице, както и доказателства за стойността на щетата и разноските по установяването и изплащането и. Оспорва начина на формулиране на обезщетението в този размер(стойността на извършения ремонт и услуги), както и самия размер на обезщетението и разходите по установяване и изплащане на щетата. По отношение на Н., не били предприемани никакви административни или наказателни процедури във връзка с реализираното ПТП, в т.ч. не бил търсен от българските или италиански власти във връзка с процесното ПТП. Узнал, че С.А. е изпратил до Централна италианска служба Милано писмо с искане за изплащане на обезщетение като в него изложил неверни обстоятелства относно механизма на настъпване на ПТП и виновния за това водач, в пълно противоречие с подписания от него самия ДКП. В условията на алтернативност, ответникът прави правопогасяващото си възражение по давност, че търсеното обезщетение е погасено по давност.
Съдът, след като събра необходимите доказателства за изясняване на делото от фактическа и правна страна и преценявайки ги в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От представените по делото в превод от италиански език и на български език Двустранния констативен протокол за ПТП(ксерокопие) и уведомление с изх.№23/19-0/02.12.2012г. на Отряд на карабинерите на Фриули – участък Фонтанафреда(ксерокопие), се установява, че на 22.11.2012г. около 19h35min. в Р.Италия Порча(Обл.Порденоне) на бул, „Лино Зануси“, на кръстовището с бул. „Венеция“, в посока Порденоне(Област Порденоне) възникнало ПТП с материални щети между автомобил л.а.“Volvo V60” с per.№*****, управляван от А.С.и МПС влекач с per.№*****, управлявано от Д.Н.. Изготвен бил и Двустранния констативен протокол за ПТП от страна на участниците в ПТП, за което „действащите военни лица от този въоръжен отряд само са помогнали при попълването на образеца на протокола“.
От представената по делото Справка от базата данни на Информационен център към Гаранционен фонд от 05.06.2013г./лист 12 от делото/ се установява, че към момента на настъпване на ПТП, управлявания от ответника МПС с per.№***** не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“.
От представената по делото кореспонденция между Националното бюро на Р.Италия и Национално бюро на българските автомобилни застрахователи/НББАЗ/ е видно, че по повод настъпилото на 22.11.2012г. ПТП в Р.Италия е била заведена щета с реф.№12/044542 MES BG за нанесените от процесното ПТП неимуществени вреди на лицето А.С.. Посоченото обезщетение е в размер на 5552.57€(без такси и разходи за обработка). С оглед предходното е изготвен доклад по щета №120269/05.06.2013г. за имуществени вреди от Гаранционен фонд за сумата 13009.18лв./левовата равностойност на 5552.57€/, които са одобрени и изплатени от ищеца на НББАЗ на 13.06.2013г./платежно нареждане на лист 20 от делото/.
Установява се, че е заявено искане-претенция(за възстановяване на изплатено обезщетение от НББЗ на „UCI“ по щета, причинена от незастраховано МПС с българска регистрация), придружено със съответните документи, за изплащане на сумата 6651.49€, от които: имуществени вреди-обезщетение(5552.57€) за А.С., сума по фактура(1074.43€), както и банкови такси(24.49€). Приложени са документ за банков превод от 13.06.2013г., извлечение за банкови такси, фактура№**********/20.05.2013г. за сумата 2101.40лв. с ДДС(такса за обработка по щета, раходи за превод на документи и външни разходи).
С регресна покана с изх.№ГФ-12-0269/05.06.2013г. Гаранционен фонд е поканил ответника Н. да му възстанови изплатеното от него обезщетение по щетата в размер на 16617.42 лева, получена на 17.03.2017г., видно от приложената обратна разписка/л.38 от делото/. Представени са Решения на Съвета на Гаранционен фонд, УС на Гаранционен фонд и КФН.
Направено е искане от страна на ищеца от 15.10.2018г.(с допълнена и уточнена молба от 24.10.2018г.) за събиране на доказателства(документи), които са на разположение на Италианска служба. С Разпореждане от 29.10.2018г. съдът, на основание чл.614 и сл. от ГПК, както и на основание Регламент /ЕО/№1206/2001г. на Съвета от 28.05.2001г. относно сътрудничество между съдилищата на държавите членки при събиране на доказателства по граждански или търговски дела, е допуснал непосредствено събиране на доказателства от компетентния орган на Република Италия, който е представителното бюро, участващо и съдействащо за функционирането на системата „Зелена карта“ и задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в държавите членки на ЕС и в държавите, подписали Многостранното споразумение - Централна Италианска служба с адрес: Република Италия, гр.Милано 20145, бул.„Семпионе“№39. Искането по същество е отправено към трето-неучастващо по делото лице(по реда на чл.192 от ГПК да представи в оригинал или заверен препис, намиращите се при него документи(1./Двустранен констативен протокол, изготвен на 22.11.2012г. в Порча, обл.Парденоне около 19h35min. с участник в ПТП - съчленено МПС с български ДК№*****, управлявано от Д.Н.; 2./Писмо с изх.№23/19-0/2012г., подписано от Главен карабинер Мазоти, издадено от Отряд на карабинерите на Фриули Венеция Джулия; 3./препоръчано писмо от 23.11.2012г. от А.С.до Централна Италианска служба; 4/.Писмо от 27.03.2013г. с референтен№12/044542 МЕС BG, изпратено от ЦИС до НББАЗ, както и всички други налични при тях документи, свързани с процесното ПТП и щета с референтен№12/044542 МЕС BG, който съответства на референтен№GF-13-116-I при НББАЗ. Според чл.18 от цитирания Регламент, поради защита на личните данни на участниците, на нас няма да ни бъдат представени документи в оригинал по щета с референтен№12/044542 МЕС BG, съответстващ на референтен№GF-13-116-I при НББАЗ и щета№120269/2013г по описа на Гаранционен фонд, които документи са относими към настъпилото на 22.11.2012г , пътнотранспортно произшествие с виновен участник Д.К.Н., управлявал влекач/съчленено МПС/ с ДК№*****, собствен на „Димкор“ЕООД гр.Г.Оряховица). Двукратно са изискани от Националното бюро на Италия(Централна Италианска служба) в качеството му на компенсационен орган по местонастъпване на вредите , на заверени преписи или оригиналите на изпратените документи на италиански език, с оглед последващ техен превод на български език – чл.4 ал.1 от ГПК.
При така установената фактическа обстановка съдът намира ищцовата претенция за основателна, поради което същата следва да бъде уважена, ведно с произтичащите от това законни последици.
Съгласно чл.288 ал.1
т.2 б.“а“ от КЗ(отм.), който е приложим закон за процесните правоотношения,
възникнали преди 01.01.2016г., Гаранционният фонд(юридическо лице със седалище
в гр.София - чл.287 от КЗ(отм.)),
изплаща обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите за имуществени и неимуществени вреди, вследствие на смърт или
телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, ако ПТП е настъпило на
територията на Р.България или на територията на друга държава членка или на
територията на трета държава, чието национално бюро на застрахователите е
страна по Многостранното споразумение, и е причинено от моторно превозно
средство, което обичайно се намира на територията на Р.България, и виновният
водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. Според чл.288 ал.12 изр.I
от КЗ(отм.), след изплащане на обезщетението по чл.288 ал.1 и ал.2 от КЗ(отм.),
фондът встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите
по чл.288 ал.8 от КЗ(отм.). Съгласно
чл.288а ал.2 от КЗ(отм.) Гаранционният фонд възстановява суми, изплатени от
компенсационен орган на държава членка, когато: 1.МПС на виновния водач
обичайно се намира на територията на Р.България и в двумесечен срок от
настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят;
2.застрахователното събитие е настъпило на територията на Р.България и не може
да се определи МПС; 3.застрахователното събитие е настъпило на територията на
Р.България и е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на
трета държава, и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие
не може да се определи застрахователят. Според чл.288а ал.2 от КЗ(отм.) сумите
по чл.288а ал.1 от КЗ(отм.) се възстановяват в пълен размер в срок 15 дни от
писменото заявление на съответния компенсационен орган. Съгласно чл.288а ал.3 от КЗ(отм.) след изплащането на обезщетение по чл.288а ал.1 от КЗ(oтм.)
се прилага чл.288 ал.12, ал.14 от КЗ(отм.). Съдът счита, че независимо дали обезщетението за причинени
имуществени вреди е изплатено от
Гаранционният фонд пряко на увреденото лице в хипотезата на чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ(отм.) или чрез компенсационен
орган на държава - членка на ЕС, какъвто е Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи/НББАЗ/ за Р.България по смисъла на чл.282 ал.4 от КЗ(отм.)
в хипотезата на чл.288 ал.1 т.1
от КЗ(отм.), то във всички случаи, ако за МПС с обичайно
местопребиваване на територията на Р.България, чиито водач виновно е причинил ПТП
в друга страна членка на ЕС, няма сключена или валидно е прекратена застраховка
„Гражданска отговорност“ за МПС или не е установен застраховател, след
изплащане на обезщетението на увреденото лице или възстановяване на стойността
му на компенсационния орган, за Гаранционния
фонд по силата на закона възниква регресно
право към причинителя на увреждането на основание чл.288 ал.12 от КЗ(отм.).
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.288а ал.3 от КЗ(отм.) ввр. ввр. чл.288а ал.1 т.1 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.12 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.1 т.2 б.”б” от КЗ(отм.) , респ. чл.559 ал.3 от КЗ ввр. чл.559 ал.1 т.1 от КЗ и чл.86 от ЗЗД и Споразумение между Компенсационните органи и Гаранционните фондове от 29.04.2002г.(на основата на чл.6 §.2 ввр. чл.7 от Директива 2000/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000г. относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на „Гражданската отговорност” във връзка с използването на МПС и за изменение на Директива 73/239/ЕИО и Директива 88/357/ЕИО на Съвета(четвърта директива за автомобилното застраховане).
В тежест на ищеца в производство е да докаже по делото правото си да встъпи в правата на увреденото лице до размер на заплатеното обезщетение и разходите за определяне и изплащане на обезщетението, респ. размера на платената сума, както и възникването на деликтна отговорност на ответника по отношение на увреденото лице, а именно: извършено вредоносно деяние от ответника, в резултат на което са настъпили вреди, вредоносното деяние да е противоправно, т.е. нарушава предписани от нормативните актове правила за поведение в страната, в която е осъществено, причинена е вреда, която е реално настъпила, липса на валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на управляваното от ответника МПС към момента на настъпване на увреждащото събитие, наличието на плащане от страна на Гаранционния фонд на дължимото обезщетение за вреди и разноските във връзка с определянето и изплащането му на компенсационен орган по смисъла на чл.282 ал.4 от КЗ(отм.) в претендирания размер.
При наличието на тези предпоставки Гаранционният фонд, като лице, изпълнило чужд дълг, разполага с регресен иск против прекия причинител на вредата и може да се суброгира в правата на увредения субект до размера на изплатеното обезщетение. Безспорните обстоятелства по делото са: възникването на застрахователно събитие - ПТП в държава-членка на ЕС с участието на водач на МПС, което обичайно се намира на територията на Р.България; липса на валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“; изплатено застрахователно обезщетение от Централна италианска служба(Национална застрахователна служба за МПС при движение в чужбина - компенсационен орган) и възстановяване на изплатените суми от българския Гаранционен фонд. Остава спорно: -виновното поведение на Д.К.Н.; -настъпилите вреди(в т.ч. вид, размер и начин на остойностяване); -начин на определяне на размера на обезщетението.
Въпросът за вината попада в обхвата на приложимото право по силата на чл.4 т.1 от Регламент(ЕО)№864/2007г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения(„Рим II”), съгласно който освен ако не е предвидено друго, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Доколкото в конкретния случай произшествието е настъпило на територията на Р.Италия, приложимо е италианското право относно всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, в това число относно вината и определяне размера на дължимото обезщетение. Институтът на непозволеното увреждане е регламентиран в чл.2040 и сл. от Италиански граждански кодекс/ИГК/ от 1942г.(Codice civile - Аrt.2043). В основния текст на чл.2043 от ИГК, който също гласи, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, липсва оборима презумпция за вина, каквато регламентира чл.45 ал.2 от ЗЗД при основен принцип на гражданското право - правото на всяко лице на уважение на презумпцията за невиновност. В същото време според чл.2729 от ИГК съдията може да базира решението си на „човешки“ презумпции, които се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото и житейския опит на съдията. Следователно, вината трябва да се докаже по общия ред с всички допустими от закона доказателства и доказателствени средства. Тъй като задължението на застрахователя да обезщети причинената вреда на пострадалото лице произтича от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице, приложимото към това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент /ЕО/№593/2008г. („Рим I”). Безспорно е установено, че автомобилът на италианския водач е бил застрахован от застрахователя “UCI”, на който Националното бюро на Р.Италия е изпратило този случай, за да бъде уреден от името на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи/НББАЗ/ и съответно - българския Гаранционен фонд, поради това, че автомобилът на ответника не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност”. Италианският застраховател е оценил щетите на пострадалия автомобил на 5552.57€. Заедно с допълнителните такси и разноски(1074.43€ и 24.49€) сумата възлиза на 6651.49€. Тази сума е претендирал италианският застраховател и тя е била платена от Гаранционния фонд на основание чл.6 §2 ввр. чл.7 от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000г. относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директива 73/239/ЕИО и Директива 88/357/ЕИО на Съвета(четвърта директива за автомобилното застраховане). На основание чл.288а ал.3 от КЗ(отм.) ввр. ввр. чл.288а ал.1 т.1 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.12 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.1 т.2 б.”б” от КЗ(отм.) , респ. чл.559 ал.3 от КЗ ввр. чл.559 ал.1 т.1 от КЗ, Гаранционният фонд се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор и е предявил иск против Д.К.Н., предпоставяйки, че е причинител на вредата. Съгласно чл.19 от Регламент „Рим II”, когато едно лице/”кредитор”/ предяви иск по извъндоговорно задължение срещу друго лице/”длъжник”/ и трето лице има задължение към кредитора, или действително е удовлетворило кредитора в изпълнение на това задължение, правото, което урежда задължението на третото лице към кредитора определя дали и до каква степен третото лице може да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника съгласно правото, уреждащо тяхното отношение. Съдът на Европейския съюз(СЕС) от 21.01.2016г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14(„ERGO Insurance” SE, чрез "ERGO Insurance" SE Lietuvis filialas, срещу „If P&C Insurance" AS, чрез "IF P&C Insurance" AS filialas и "Gjensidige Baltic" AAS, чрез "Gjensidige Baltic" AAS Lietuvos filialas срещу "PZU Lietuva" UAB DK) е отбелязал, че „...чл.19 от Регламент „Рим II” предвижда, че в тази хипотеза въпросът за евентуалната суброгация в правата на пострадалото лице се урежда от приложимото право към задължението на третото лице, а именно застрахователят на гражданската отговорност, да обезщети това лице. Така, тъй като задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтича от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията при които застрахователят може да упражни правата на пострадалото при ПТП лице срещу отговорните за произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо посочения договор за застраховка, определено в приложение на чл.7 от Регламент „Рим I”. Приложимото право при определянето на лицата, чиято отговорност може да бъде ангажирана, както и евентуалното разделяне на отговорността между тях и съответните им застрахователи, в съответствие с чл.19, обаче се уреждат от чл.4 и сл. от Регламент „Рим II““. Съотнесена към настоящия казус, нормата на чл.19 от Регламент „Рим II” следва да се тълкува в смисъл, че правото, което урежда задължението на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” към пострадалото лице, определя дали и до каква степен застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” може да упражни срещу Д.К.Н. правото, което пострадалият е имал срещу Д.К.Н., съгласно правото, уреждащо тяхното отношение. В настоящия случай, обаче, ответникът не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност”, поради което Гаранционният фонд е този, който е длъжен да обезщети пострадалото лице. Между Д.К.Н. и Гаранционния фонд няма договорна връзка, а отговорността на фонда е гаранционна, поради което в този случай разпоредбите на Регламент „Рим I” не могат да намерят приложение. Задължението за обезщетение на пострадалото лице е изпълнено от застрахователя на пострадалото лице, но от името и за сметка на българския Гаранционния фонд. Правото, което урежда задължението на Гаранционния фонд към италианския национален обезщетителен орган, е чл.6 §2 ввр. чл.7 от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000г., възпроизведен последователно в чл.288а от КЗ(отм.), респ. чл.559 от КЗ. Както се посочи в цитираното по-горе решение на Съда на Европейския съюз(СЕС) се приема, че приложимото право при определянето на лицата, чиято отговорност може да бъде ангажирана, в съответствие с чл.19 продължават да се уреждат от чл.4 и сл. от Регламент „Рим II”. Така, за да може да бъде ангажирана отговорността на едно лице, е необходимо безспорно да бъде доказана неговата вина за настъпване на застрахователното събитие. Съответно определянето на виновното лице следва да стане по правото на държавата-членка, на територията на която е настъпило произшествието. Съгласно чл.288а ал.1 т.1 от КЗ(отм.), респ. респ. чл.559 ал.1 т.1 от КЗ, Гаранционният фонд възстановява суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка, когато МПС на виновния водач обичайно се намира на територията на Р.България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят. Анализът на тази разпоредба сочи, че към момента на плащането е необходимо вината на водача, чието МПС обичайно се намира на територията на Р.България, да бъде безспорно установена. В случай, че има съмнение за това, Гаранционният фонд е длъжен да направи всички относими възражения, вкл. тези, с които е разполагало лицето, в чиито права Гаранционният фонд се е суброгирал. В настоящия случай Гаранционният фонд е платил, без да направи никакви възражения, поради което следва да се приеме, че той не е имал съмнения относно вината на ответника за причиняването на ПТП. С отговора на исковата молба, обаче пълномощникът на ответника е оспорил вината на Д.К.Н., причинно-следствената връзка между деянието на водача и евентуално настъпилия вредоносен резултат. Оспорва начина на формулиране на обезщетението в този размер, както и самия размер на обезщетението и разходите по установяване и изплащане на щетата. В отговора са оспорена истинността на Двустранен констативен протокол при ПТП, както и всички останали и приложени документи от италианска страна(някои от които и с превод на български език). На основание чл.154 ал.1 от ГПК, ищецът е бил длъжен да докаже твърденията, на които основава иска си, в това число и спорния въпрос за вината. Както беше посочено по-горе, по отношение на ПТП, настъпило на 22.11.2012г. на територията на Р.Италия е приложим италианският закон, поради което, непозволеното увреждане в настоящия казус следва да се разглежда съгласно регламентацията на този правен институт във ИГК, а за разлика от българския закон в него презумпция за вина липсва, поради което тежестта на доказване на този елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане лежи върху ищеца. От събраните по делото доказателства не може да бъде направено категорично заключение за това кой от водачите, участвали във възникналото на 22.11.2012г. ПТП в Р.Италия, е виновен за причиняването му, тъй като в стандартния формуляр, представляващ двустранен констативен протокол, попълнен от участниците в инцидента, констатация за вина липсва. Извод за вина не може да бъде направен и въз основа на отбелязванията и в схемата на двустранния протокол.
Националното бюро на българските автомобилни застрахователи/НББАЗ/ като български компенсационен орган е следвало да изиска необходимите документи от Италия, за което не са съществували никакви пречки, поради което са неприемливи твърденията на ищеца, че били достатъчни изпратените ксерокопия. Както се посочи, по искане от страна на ищеца от 15.10.2018г.(с допълнена и уточнена молба от 24.10.2018г.) за събиране на доказателства(документи), които са на разположение на Националното бюро на Италия(Централна Италианска служба), с Разпореждане от 29.10.2018г. съдът, на основание чл.614 и сл. от ГПК, както и на основание Регламент /ЕО/№1206/2001г. на Съвета от 28.05.2001г. относно сътрудничество между съдилищата на държавите членки при събиране на доказателства по граждански или търговски дела, е допуснал непосредствено събиране на доказателства от компетентния орган на Република Италия. Оспорена е истинността на всички представени от ищеца първични документи, съставени на италиански език, заявено е искане по чл.183 от ГПК, да се задължи ищецът да представи оригиналите на представените от него доказателства в копие. Съдът е задължил освен ищеца, на основание чл.183 от ГПК, и третото неучастващо лице Националното бюро на Италия(Централна Италианска служба) да представи оригиналите на писмените доказателства, на които се позовава – с разпореждания от 17.12.2018г. и 26.02.2019г. Тъй като оригиналите на документите, на които ищецът основава иска си, се намират в друга държава, той не е освободен от задължението си по чл.183 от ГПК, след като е представил заверени преписи от тези документи, при поискване да представи и оригиналите. За да бъде доказателство по делото, документът трябва да е представен в оригинал или официално заверен препис, или препис, заверен от страната, но в такъв случай, съгласно чл.183 от ГПК, при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото. В настоящия случай, след изискването на оригиналите на приложените от ищеца към исковата му молба доказателства в заверен препис, респ. оригиналите им не са били представени, независимо от това, че върху копията е имало поставен печат „Вярно с оригинала”. След като ищецът не е изпълнил задължението си да представи оригиналите на част от представените преписи, съд е изключил тези „документи”(двустранен констативен протокол за ПТП; писма; Претенция Бюро Италия) от доказателствения материал.
Предвид извършване процедурата на основание чл.614 и сл. от ГПК, събиране на доказателства по реда на чл.192 от ГПК - изискване от Националното бюро на Италия(Централна Италианска служба), да представи оригиналите/заверени преписи/ на документите, на основание на които е извършил плащане на процесните обезщетения, независимо от отлагането на делото за четири съдебни заседания, оригиналите/заверени преписи/ отново не са представени по делото. Съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в производството по делото, или в производство за обезпечаване на доказателства. Доказването е процес по установяване на истината относно фактите(чл.10 от ГПК), релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. На изключени преписи от документи, съгласно чл.183 предл.II oт ГПК, съдът не може да основе решението си. Установяването на спорните обстоятелства в процеса се извършва с помощта на описаните в закона доказателствени средства и способи, а доказателствата се приобщават към дело по установен с императивни процесуални норми ред. Безспорен извод за вина на който и да било от двамата водачи не може да бъде направен и от представените по делото писмени доказателства, тъй като те касаят установяване на вредите по автомобила на италианския водач и преписката между италианския застраховател и българския Гаранционен фонд. Причинно-следствена връзка между повредите на автомобила на италианския водач и вероятния механизъм на извършване на ПТП се базира отново на предположения, неподкрепени с доказателства(такива не въобще не са ангажирани по делото) и най-вече на предполагаемия механизъм на извършване на ПТП. При така събраните по делото доказателства, съдът счита, че не са ангажирани годни доказателства, които да установят настъпилото ПТП по твърдяния от ищеца начин, вината на ответника за това, вида и размера на вредите, настъпили в резултат на описаното ПТП от 22.11.2012г., както и за начина на определяне размерите на обезщетенията, които са платени от компенсаторния орган на Р.Италия за репарирането на тези вреди. Така съдът приема, че предявеният иск(както и акцесорният такъв за лихви) се явява неоснователен, тъй като не е налице част от елементите на фактическия състав на чл.288а ал.3 от КЗ(отм.) ввр. ввр. чл.288а ал.1 т.1 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.12 от КЗ(отм.) ввр. чл.288 ал.1 т.2 б.”б” от КЗ(отм.) , респ. чл.559 ал.3 от КЗ ввр. чл.559 ал.1 т.1 от КЗ, поради което следва да бъде отхвърлен.
Относно релевираното възражение за изтекла погасителна давност на ищцовата претенция, следва да се подчертае, че вземането на фонда е станало изискуемо от датата на изплащането на обезщетението на увредения или както е установено по делото на 19.06.2013г.(според т.14 от Постановление№7/77г. от 04.10.1978г. - Пленум на ВС - за регресните искове важи общата давност по чл.110 и сл. от ЗЗД, а щом основанието на регресните суброгационни искове които застрахователя предявява, възниква от друг спрямо застрахователното правоотношение фактически състав, в който като елемент се включва и изплащането на сумите на правоимащите лица, то за тези искове тече не само различна по продължителна давност спрямо специалната такава, но е различен и началния момент, който не е от настъпване на застрахователното събитие, което може би има предвид ответника в направеното възражение за изтекла давност, а от изплащане на застрахователното обезщетение). Това е така, защото основанието, на което Гаранционния фонд е изплатил процесното обезщетение не е застрахователно правоотношение,а фактът на изплащане на сумите на правоимащите лица по силата на даденото от закона право на регрес.Т.е. вземането на Гаранционния фонд възниква от възстановяване на сумата, изплатена от Националното Бюро на Българските Автомобилни Застрахователи/НББАЗ/ в качеството му на компенсационен орган на Националното бюро на Италия, съгласно чл.288а ал.3 от КЗ(отм.), респ. чл.559 ал.1, ал.3 от КЗ. Едва след изплащане на обезщетението Гаранционния фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение, както и за разходите за определянето и изплащането му. Преди да изплати обезщетението, Гаранционния фонд няма вземане за което да тече давност. По силата на чл.114 ал.1 от ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Следователно, парично вземане по регресното право на ищеца е станало изискуемо в момента на плащането на обезщетението на увреденото лице - 19.06.2013г. Настоящото производство е образувано на 20.06.2018г., като към този момент е била изтекла петгодишната давност на исковата претенция, поради което направеното възражение за погасяването и по давност се явява основателно.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, „Гаранционен фонд” гр.София следва да заплати на Д.К.Н. сумата 1500.00лв., представляваща направени разноски в производството по гр.дело№1273/2018г. на ГОРС/адвокатско възнаграждение/.
Водим от изложените съображения и на основание чл.258 и сл. от ГПК, чл.7 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените осъдителни искове от страна на Гаранционен фонд гр.София със
седалище и адрес на управление гр.София ул.”Граф Игнатиев”№2 ет.IV,
представляван от Изп.директор Б. Ив.М. и Изп.директор С.С., против Д.К.Н. с ЕГН**********, с адрес: ***,
за: сумата 13009.18лв., представляваща левовата равностойност по курса на БНБ за
деня на плащането(19.06.2013г.) на сбора от обезщетение за имуществени
вреди(6651,49€
на С.А. за щетите по л.а.“Volvo V60” с per.№***** от ПТП, настъпило на 22.11.2012г. около 19h35min. в Р.Италия; 1074.43€ - разходи за определяне и изплащане на
обезщетението; 24.49€ -
такса за банков превод), която обща сума е възстановена от ГФ чрез банков превод
на 19.06.2013г. в полза на НББАЗ след извършване на международното регулиране
на претенция на увреденото лице, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.06.2018г. до
окончателното и изплащане.
ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД гр.София със
седалище и адрес на управление гр.София ул.”Граф Игнатиев”№2 ет.IV,
представляван от Изп.директор Б. Ив.М. и Изп.директор С.С., ДА ЗАПЛАТИ на Д.К.Н. с ЕГН**********, с
адрес: ***, сумата 1500.00лв./хиляда и петстотин лева/, представляваща
направените по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на
получаване на съобщението, че е изготвено и обявено.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Районен съдия: