Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 17.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ІІ граждански състав в открито
заседание, на десети юли през две хиляди и деветнадесета година в състав
:
РАЙОНЕН СЪДИЯ :ДАНИЕЛА
ДИЛОВА
При секретаря
: Луиза И. като разгледа докладваното от съдия Дилова гражданско дело № 6683 по описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1, във
вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.
Пред ПлРС
е депозирана искова молба от „Ф.и.“ ЕАД, ЕИК ***, със съдебен адрес ***, чрез
юрк.***, против Р.М.П., ЕГН *********,***, за признаване по отношение на
ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че същата дължи на
ищеца сума в размер на 1245,07 лв главница, 175,67 лева договорна
възнаградителна лихва за периода 20,12,2014 г. – 20,08,2015 г., 270,76 лева лихва
за забава за периода 21,12,2014 г. – 13,04,2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 25.04.2018г., датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК в съда. Претендират се и разноските, направени в заповедното и
исковото производство. Сочи се, че на 24.03,2014 г. ответникът е сключил с „***“
ЕАД договор за потребителски паричен кредит с № ***, по силата на който му е
предоставена в наличност сумата от 1500 лева, която е следвало да бъде върната
на 12 месечни погасителни вноски, ведно с уговорена възнаградителна лихва. Сочи
се, че ответникът е преустановил плащанията, като падежът на първата неплатена
вноска е настъпил на 20.12.2014 г. Сочи се, че крайният срок за изпълнение на
договора е настъпил на 20.08.2015 г., когато и целият неплатен остатък е станал
изискуем. Твърди се, че на 10.01.2017 г. между „***“ ЕАД и ищеца е сключен
договор за прехвърляне на вземания, между които и това срещу ответника, като е
направен опит длъжника да бъде уведомен за извършената цесия, но пратката е
върната като непотърсена от адресата. Сочи се, че няма пречка уведомлението за
цесията да бъде направено в настоящото производство с ИМ. Твърди се, че е
образувано ч.гр.д.№ 2826/2018 г. на ПлРС и издадена заповед за изпълнение,
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Моли съда да признае за
установено по отношение на ответницата Р.П. сумите 1245,07 лева главница,
175,67 лева договорна възнаградителна лихва за периода 20.12.2014 г. – 20.08.2015
г., 270,76 лева лихва за забава за периода 21.12.2014 г. – 13.04.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2018 г. до изплащане на
вземането, както и да осъди ответника да заплати направените деловодни разноски
в заповедното и исково производство.
В срока по
чл.131 от ГПК ответникът чрез процесуалния си представител е депозирал писмен
отговор, в който оспорва че цесията има действие по отношение на ответник, тъй като уведомлението за цесия е
връчено на особения представител. Прави възражение за нищожност на клаузи от
сключения договор поради противоречие с добрите нрави, както и по чл. 33 от ЗПК, чл. 21. Ал.2 от ЗПК касаещи претенциите за такса разход за дейността на
служител, претенцията за неустойка и основен
лихвен процент. Прави възражение за изтекла давност.
Съдът като прецени събраните в хода на
производството доказателства и обсъди доводите на страните намира за установено
следното от фактическа страна :
От
приложеното ч.гр.д. № 2826/2018г. по описа на ПлРС се установява, че ищецът е
депозирал пред ПлРС заявление срещу за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК за процесните вземания. Заповедта за изпълнение не е връчена на
длъжника и съгласно разпоредбата на чл. 415 ал.1т.2 от ГПК с разпореждане на
съда е указано на заявителя да предяви
иск за установяване на вземането си. Установителния иск претенция е предявен в
законоустановения едномесечен срок, поради което е допустим.
По делото се
установява, че на 24.07.2014 г. между „ ***“ ЕАД като кредитор и Р.М.П. като кредитополучател е сключен
договор за потребителски кредит № ***, по силата на който му е предоставена в
наличност сумата от 1500 лева, която е следвало да бъде върната на 12 месечни
погасителни вноски, всяка от 157,86 лв.
Съгласно договора ответникът е получил сумата по кредита в пълен размер, като
се е задължил да погасява ежемесечно по банков път сумата от 157,86лв. на 12,дължими
към 20 число на месеца, с първа дължима вноска на 20.10.2014 г. и последна на 20.08.2015
г. Страните са договорили 32,69 % ГЛП и 40,35 % ГПР, като сучата която
ответникът дължи е в общ размер 1894,32лв. По делото не се спори, че парите са получени от ответника.
По делото е
представен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания сключен на 10.01.2017г.
между „***“ ЕАД и „Ф.и.“ ЕАД, че кредиторът е прехвърлил на ищеца „Ф.и.” ЕАД вземанията,
произтичащи от договори за кредит, сключени от продавача с физически лица,
ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежност които включват.
Представено е и потвърждение за
извършена цесия и пълномощно, с което ***
е упълномощила цесионера „Ф.и.“ ЕАД да
уведоми длъжниците, посочени в Приложение № 1 от договора. Представено е приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на
вземания, от което се установява, че вемането на „***“ ЕАД към Р.М.П. е прехвърлено на „***“. По делото е
представено уведомление за извършено прехвърлявне на вземания отправено до ответника. Върху последното няма
отбелязване дали е получено от длъжника. В исковата молба се твърди, че
писменото уведомление е изпратено на длъжника по пощата, но пратката е върната
като непотърсена, но такива доказателства по селото не са представени, поради което съдът приема че
уведомлението за прехвърляне на вземането не е връчено на ответника преди
образуване на заповеднто производство и е представено като приложение на
исковата молба.
Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4
от ЗЗД цесията има действие спрямо
длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор. Безспорно е,
че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а не и такова от
цесионера. Както приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а
длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице
като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор (в този
смисъл е Решение №137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г.
о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК).
По делото е представено уведомление до длъжника за извършената цесия, но
не са представени доказателства то да е получено от последния.
От заключението на ВЛ по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, което като неоспорено от страните съдът
кредитира като вярно, обективно и компетентно се установява, че остатъкът от задължението на ответника по
процесния договор за стоков кредит е 1245,07лв
главница, 175,67 лв договорна лихва за периода от 20.12.2014г.- 20.08.2015г.
Общият размер на лихвата за забава за периода 21.12.2014г.- 13.04.2018 е в размер на 270,76
лв. ВЛ е изчислило, че усвоената главница е 1500 лв, направените плащания разпределени
само за главница са в размер на 473,58 лв и остатъкът от главницата е в размер
на 1026,42 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предявен е
иск с правна квалификация по чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, - положителeн
установителен иск за установяване, че в полза на ищеца „Ф.и.” ЕАД съществува
вземане срещу ответника в размер на сумите 1245,07 лева главница, 175,67 лева
договорна възнаградителна лихва за периода 20.12.2014 г. – 20.08.2015 г.,
270,76 лева лихва за забава за периода 21.12.2014 г. – 13.04.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2018 г. до изплащане на
вземането, за които е издадена е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. 2826/2018г.
по описа на ПлРС.
С
подписването на договора за кредит ответникът е заявил, че е разбрал и безусловно приема Общите условия и
Погасителния план, инкорпориран в самия договор. Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже
възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочените материалноправни
норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на
иска е обусловено от наличието на установено от ищеца валидно сключен между
ответника и третото лице „***” ЕАД формален договор за кредит, по който
заемодателя е изпълнил задълженията си и е изрядна страна; размера и
основанието на всяко от паричните задължения, включени в прехвърленото вземане
на претендираната стойност; наличието на валиден договор за прехвърляне на
посоченото в издадената заповед по чл. 410 ГПК вземане и извършеното по реда на
чл. 99 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Респективно следва
ответника да не е провел успешно доказване за точно в количествено и времево
отношение изпълнение на задължението си за връщане на заетата сума по договора
или наличието на други правопогасяващи обстоятелства.
Установи се
безспорно в производството по делото, че между ответника и „ ***“ ЕАД е сключен
договор за стоков кредит по силата на който ответникът, в качеството на
заемател и „***“ ЕАД е предоставил на ответника сумата 1500 лв. Ответникът не е
ангажирал по делото доказателства, че е платил задълженията си по процесния
договор и че към момента не дължи претендираните сумите за главница и лихва.От
заключението на ВЛ се установява, че ответникът е платил сумата 473,58 лв и не
е заплатил вноски с падежи 19.12.2014г.- 20.08.2015г. в размер на 1420,74 лв.
Процесуалния
представител на ответникът оспорва надлежното уведомяване за придобиване на
вземането от ищеца. С договора уреден в чл. 99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно
вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл. 99,
ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В приетия по
делото договор за цесия, прехвърленото вземане, което преминава към новия
кредитор е конкретно определено, чрез подробно индивидуализиране с посочване
номера на договора за кредит, имената на длъжника и сумите, които се дължат по
него. Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на
ответника съобразно изискванията на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Според нормата на чл. 99
ал. 4 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР № 142-7 от 11.XI.1954
г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария кредитор/.
Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на задължението му на лице, което не е носител на вземането. Видно от
отбелязването върху съобщенията за доставяне е , че пратката не е потърсена и
получателят отсъства от адреса.С така направените отбелязвания съдът намира,
че до ответникът не са стигнали
процесните уведомления. Действително законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомяването на длъжника за
прехвърленото вземане от неговия кредитор на друго лице, поради което
получаването на същото в рамките на съдебното производство при предявен иск за
прехвърлено вземане не може да бъде игнорирано. Но в настоящия случай това
правило не би могло да се приеме, т.е. да се приеме, че длъжникът е уведомен с
получаването на исковата молба, тъй като, видно от доказателствата е, че същия
е призован при условията на чл.47, ал.6 от ГПК и на ответникът е бил назначен
особен представител, или ответникът не е получила лично препис от исковата
молба. Ето защо, в настоящия случай, както и по-горе вече бе посочено, видно от
известията за доставяне с получател ответникът по делото, писмото изходящо от
цесионера, съдържащо уведомлението за извършената цесия, не е стигнало до
знанието на длъжника. Според съда независимо от причината, поради която до
ответникът не е стигнало уведомлението, освен ако той със свои действия е да
станал пречка да му бъде връчено това уведомление, следва да се направи извод,
че същия не е била надлежно уведомена. Независимо от условията на договора за
потребителски заем съдът счита, че не могат да бъдат игнорирани и не се
изключва приложението на нормативно установената дейност по връчване на пратки
и едва след изчерпване на процедурата, би могло да се приеме, че е редовно
връчена пратката. В случая в тежест на ищеца беше да докаже надлежно връчване
/уведомяване/ на кредитополучателя за извършеното прехвърляне на конкретното
вземане. В този смисъл съдът намира, че изискването, поставено от законовата
норма на чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД, не е било спазено, поради което цесията е
породила действие между стария и новия кредитор, но не и в отношенията между
новия кредитор и длъжника. Ето защо, съдът приема че длъжникът не е бил
уведомен надлежно за извършената цесия и също така не може да бъде прието, че е
бил уведомен с исковата молба, тъй като са били налице условията на чл.47, ал.6
от ГПК и на ответникът е бил назначен особен представител. Връчването на
особен представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника
/поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. След като не е налице надлежно
връчване на уведомлението за извършената цесия, тя все още не е произвела
действието си спрямо ответника.
По възражението
за нищожност на клаузи от договора поради противоречие със ЗПК. Видно от
процесния договор е, че същия е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит от 2010г. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В ал.2 е предвидено, че ГПР се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, а в ал. 4 е определен максимума
на ГПР – петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Предвид така посочените относими норми, в процесния случай ГПР
включва 32,35 % лихва и други разходи /такси, комисионни, възнаграждения и пр./
От значение е единствено въпросът дали съглашението за плащане на лихва в
размер на 32,69 % годишно е действително. Законът не регламентира максимум на
възнаградителната лихва, дължима за ползването на чужд капитал – парична сума.
Този максимум се налага от добрите нрави, а критерий /ориентир/ дали тези
установени в обществото норми за поведение са накърнени е законната лихва,
чиито размери съгласно чл.86, ал.2 от ЗЗД се определят от МС. С Постановление №
426 от 18.12.2014 г. МС е определил годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила
от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Трайно
е прието в практиката, че противоречащи на добрите нрави са сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и
пр. Прието е още, подобно неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е
налице, когато по необезпечен заем /какъвто е процесният/ е уговорена
възнаградителна лихва, надвишаваща три пъти размера на законната лихва.
Според съда, преценката за съотношението между
възнаградителната лихва и законната лихва следва да бъде направена към момента
на сключване на договора. Към 24.07.2014
г. основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.01 %, което означава, че към
същия момент законната лихва е 10.01 %, а нейният трикратен размер – 30.03 %.
При това положение размера на процесната възнаградителна лихва – 32,69% годишно
надвишава трикратния размер на законната лихва и съответната клауза от процесния
договор е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Съдът намира, че в случая е налице и още едно основание за
нищожност на договора, видно от представения договор за потребителски кредит е че
последния е разпечатан на шрифт по-малък от 12, в противоречие на разпоредбата на чл. 10, ал. 1
от ЗПК, същия се явява нищожен само на това основание
Предвид изложеното по -горе, съдът счита че
предявеният установителен иск, с който се иска да се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите за които е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.2628/2018г. по описа на ПлРС е неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ”“Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***против Р.М.П., ЕГН **********,*** иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 124 от ГПК вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, и чл. 86 от ЗЗД с петитум да се признае за установено, че Р.М.П.,
ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на кредитора Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление ***, представлявано от ***, сумата от 1245,07 лева главница,
175,67 лева договорна възнаградителна лихва за периода 20.12.2014 г. – 20.08.2015
г., 270,76 лева лихва за забава за периода 21.12.2014 г. – 13.04.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2018 г. до изплащане на
вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. 2826/2018г. по
описа на ПлРС като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с въззивна жалба в двуседмичен
срок от днес.
районен съдия: