№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 9259 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 108869/08.05.2019г., постановено
по гр. д. № 13456/2018г., Софийски районен съд е отхвърлил изцяло предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.Й.Г. и К.Й.П.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разделно заплащане /по ½ част/ от ответниците на следните суми:
1244,13лв., представляваща продажна цена за потребена топлинна енергия за
периода м.05.2014г.-м.04.2016г.; 198,63лв. – обезщетение за забава върху
главницата за периода 15.09.2015г.-08.01.2018г.; 14,36лв. – главница за цена на
услугата дялово разпределение за периода м.05.2015г.-м.04.2016г.; 6,29лв. –
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение. В
жалбата се поддържа, че ответниците са клиенти на топлинна енергия съгласно
легалната дефиниция, дадена в ЗЕ, като фактическото ползване на топлоснабдения
имот е ирелевантно. Изтъква се, че без правно значение е и обстоятелството на
чие име се води партидата в дружеството, доколкото това е само за нуждите на
счетоводството. Посочва се, че по делото е доказано наличието на договорно
правоотношение с ответниците и доставката на топлинна енергия до процесния
имот, поради което предявените искове се явяват основателни. Ето защо се моли
за отмяна на обжалваното решение, уважаване на предявените искове и присъждане
на сторените разноски.
Ответникът – К.Й.П., е подал отговор на въззивната жалба, с който същата
се оспорва. Посочва се, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е
установил по безспорен начин наличието на договор за доставка на топлинна
енергия между страните по спора, като представеното доказателство е само
косвено. Също така се сочи, че претендираните вземания са погасени и по
давност. Съобразно изложеното се моли за потвърждаване на решението и
присъждане на разноски.
Ответникът – Б.Й.Г., чрез назначения му особен представител, е депозирал
отговор на въззивната жалба, в който се излагат съображения за правилност на
първоинстанционното решение. Посочва се, че ишецът не е доказал ответниците да
са собственици на процесния имот, както и да е доставил топлинна енергия до
имота. Също така се оспорва съществуването на договор за предоставяне на
услугата дялово разпределение, както и публикуването на месечните фактури на
интернет страницата на дружеството.
Третото лице – помагач не е изразило становище.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение
на императивни материалноправни норми.
За да отхвърли предявените искове,
районният съд е приел, че ищецът не е установил по безспорен начин, че
ответниците са собственици или носители на вещно право на ползване върху
процесния имот, тоест че са потребители на топлинна енергия и се намират в
продажбено правоотношение с ищеца.
Настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението на СРС е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите му.
Независимо от това, с оглед наведените оплаквания във въззивната жалба, е
необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Съгласно §1, т. 2а от ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от
17.07.2012г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно §1, т.
41б ДР ЗЕ „потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува
енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна
мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г., ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи чрез пълно и главно доказване факта, че насрещната страна е клиент на топлинна енергия, както му е указано с изготвения на основание чл. 146 ГПК доклад. По делото не са ангажирани категорични доказателства, че ответниците или техния наследодател са собственици на имота, или че на ответниците е учредено вещно право на ползване върху него, или са сключили изричен договор за продажба на топлинна енергия с ищеца за процесния имот. По делото е представена единствено молба (с неясна дата) на л. 8 за вписване на законна ипотека върху процесния имот за обезпечаване изплащането на отпуснат заем за жилищно строителство на Милкана Стоянова и Б.Й.Г.. Тази молба не представлява титул за собственост, поради което същата служи само като индиция, че наследодателят на ответниците е притежавал право на собственост върху процесния имот, но не е достатъчна, за да обуслови категоричен извод в тази насока. И доколкото това обстоятелство е спорно в отношенията между страните, то е необходимо пълното му доказване от страната, чиято е тежестта за това. Ето защо, правилно районният съд е приложил неблагоприятните последици при непровеждането на необходимото доказване, изразяващи се в отхвърляне на предявените искове.
Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, имат въззиваемите ответници. От въззиваемия К.П. е направено искане за присъждане на 450лв. адвокатско възнаграждение, като с представения договор за правна защита се доказва извършването на този разход. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно. С оглед фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и извършените пред въззивната инстанция процесуални действия, съдът приема, че същото следва да бъде намалено до минималния размер по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г., а именно 100лв. Въззиваемият Б. Георгов не е доказал извършването на разноски пред въззивната инстанция, поради което не следва да му се присъждат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
При тези мотиви, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 108869/08.05.2019г.,
постановено по гр. д. № 13456/2018г. по описа на СРС, III ГО, 113-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Й.П., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, сумата от 100 /сто/ лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.