Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.01.2020
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8533 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.05.2019 год.,
постановено по гр.дело №83526/2017 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК отА.В.Ч. – М.
срещу П.И.Д. иск с правно основание 535 ТЗ вр. с чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 44 ЗЗД, че ответницата дължи на ищцата сумата от 18 700 лв., представляваща задължение по запис на заповед, издаден
на 10.08.2012 год., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 22.12.2015 год. до окончателното й изплащане, за
която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
онова на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №80197/2015 год. по описа на СРС,
ГО, 140 с-в и ответницата е осъдена да заплати на ищцата на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото и в заповедното производство в общ размер
на 2 868 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата П.И.Д.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно СРС бил
приел, че предвид абстрактният характер на записа на заповед не подлежат на
доказване каузалните правоотношения между страните, предвид твърдението й, че
между страните не е налице каквото и да е правоотношение. Ищцата сочела, че записът
на заповед е бил съставен за обезпечаване на имуществените вреди, причинени в
резултат на виновното и противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в
неподаването на декларации в качеството й на счетоводител и неплащането на
месечните осигурителни вноски на ищцата. Според Тълкувателно решение № 4/2013
г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, при въведени от страните твърдения
или възражения, основани на каузално правоотношение, по повод или във връзка, с
което е издаден записът на заповед, на изследване подлежало и каузалното
правоотношение. В случая възражението на ищцата не било доказано. На
ответницата не било повдигано и твърдяното обвинение. От показанията на
разпитания свидетел било видно, че ежемесечно ответницата била попълвала
платежно нареждане за осигурителните вноски на ищцата и го предавала на нейния
съпруг. Освен това според договора за счетоводни услуги не била поемала
задължение да внася осигурителните вноски на ищцата. Невярно било и твърдението
на свидетеля Р.М., че в продължение на 52 месеца й е давал по 300-400 лв., за
да внася осигуровките на ищцата. Посоченият свидетел бил съпруг на ищцата и бил
заинтересован от изхода на спора. На следващо място, сочи, че допуснатите и
изслушани в първоинстанционното производство експертизи били противоречиви.
Вещото лице И. било категорично, че подписът в графа „издател“ на процесния
запис на заповед не е положен от ответницата. Вещото лице З.отказал да снеме
сравнителен материал от почерка на ответницата, което внасяло съмнения относно
неговата безпристрастност. Същият изготвил заключение, което противоречало на
заключението на първоначалната експертиза. Така се стигнало да назначаването на
тричленна експертиза, която обаче била приела, че и левият, и десният подпис в
графа „издател“ са положени от ответницата, а същевременно двата подписа били
съвършено различни. Освен това вещото лице Г.Т.бил съсед на магазина, който
държала ищцата, т.е. същият се познавал с нея и следвало да се отведе. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбатаА.В.Ч. – М. счита, че
решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че при редовен от външна
страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника,
ищецът не бил длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него и длъжника – издател на записа на заповед. Процесният
запис на заповед съдържал всички изискуеми реквизити по чл. 535 ТЗ. Ответницата
била оспорила авторството на записа на заповед и заявила, че между страните не
е налице каквото и да било правоотношение. В исковата молба било посочено
основание за възникване на паричното вземане по записа на заповед. Правилно СРС
бил приел, че ответницата е направила общо оспорване на вземането и че не е
необходимо ищцата да доказва съществуването на каузално правоотношение между
страните. Независимо от това с оглед твърденията на ищцата СРС бил изследвал и
обсъдил събраните по делото доказателства за наличието на правоотношение между
страните по договор за счетоводни услуги, във връзка с който бил издаден
процесния запис на заповед и неговото неизпълнение от ответницата. Показанията
на свидетеля М. следвало да бъдат ценени, тъй като той бил очевидец на
сключването на 01.01.2009 год. на договора за счетоводни услуги, така и на
предаването на суми на ответницата и на изготвянето на записа на заповед.
Отношенията между страните се установявали и от показанията на свидетелката Н. Д.,
която била дъщеря на ответницата. Във връзка с възражението на ответницата, че
не е автор на записа на заповед, по делото били допуснати експертизи, като от
заключението по тричленна съдебно-почеркова експертиза, което не било оспорено
и не противоречало на заключението по повторната експертиза, било установено,
че подписът за „издател“ е на ответницата. По делото липсвали каквито и да било
доказателства за наличието на основание за отвод на вещото лице Г.Т.,
установени в чл. 196, ал. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ГПК. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Предявен е за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Записът на заповед е разновидност на
менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица –
издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към
уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са
съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят
не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата,
а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й
в определен срок. От естеството на записа на заповед – обещание за плащане от
страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и
на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница.
Записът на заповед е абстрактна
сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова
не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на
заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са
налице всички елементи, предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на
посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи
на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед.
Съгласно т. 17 от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът–кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по
повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и
каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от
страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,
респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.
В мотивите на Тълкувателното решение
е прието, че ако страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна
книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с
които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този
въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в делото, съдът
разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване
на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателното решение, се
налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на
каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и
доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на
менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би
могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на длъжника – виж например Решение № 248 от
23.01.2015 г. на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК, Решение
№ 24/20.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2328/2013 год.,
І т. о., ТК, Решение
№ 17 от 16.02.2015 год. на ВКС по т. д. № 116/2014 год., II т. о., ТК, Решение №17 от 19.02.2015 год. на ВКС по т. д. №3385/2013 год., І т. о., ТК, Решение № 87 от
11.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1093/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 112 от
23.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1556/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 69 от
9.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 1185/2015 г., II т. о., ТК,
Решение № 66 от 28.07.2015 г. на ВКС по т. д. №
378/2014 г., II т. о., ТК.
В разглеждания случай ответницата е
релевирала абсолютно възражение – поддържа, че не подписвала процесния запис на
заповед, т.е. за нищожност на менителничния ефект. Също така е посочила, че между
страните не съществува каквото и да било каузално правоотношение и няма
задължение за заплащане на сумата по процесния запис на заповед – т.е. СГС
приема, че е налице общо оспорване на претендираното вземане.
С оглед спора по делото за
авторството на материализираното в записа на заповед изявление за задължаване с
претендираната сума, първоинстанционният съд е открил производство по реда на
чл. 193 ГПК. След обсъждане на приетите заключения по първоначалната и повторната
съдебно-почеркова експертизи и на заключението по тричленната съдебно-почеркова
експертиза, СРС е кредитирал последното /посочвайки, че констатациите на трите вещи
лица са идентични с тези, направени от вещото лице, изготвило повторната
еднолична експертиза/ и е приел, че подписът е положен от ответницата и
съответно е формирал положителен извод за авторството на документа, респ. неопровергана
истинност на записа на заповед по отношение на неговата автентичност.
Тежестта за доказване неистинността
на частен документ /какъвто е и записът на заповед/ носи страната, която го
оспорва, ако той е подписан от нея – правило, изведено от презумпцията за
истинност на подписания документ и регламентирано в чл. 193, ал. 3, изр. второ ГПК. Проверката за истинността /автентичността/ на документа съдът извършва
чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или вещи
лица – чл. 194, ал. 1 ГПК, без да е обвързан от заключението на почерковата
експертиза, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото,
дори и да не е оспорено от страните. Оценката на заключението на вещото лице
във всички случаи следва да се мотивира от съда. Същото се отнася и за
противоречивите експертизи, при които съдът трябва да обоснове защо възприема
или не всяка от тях /в този смисъл Решение № 108 от
16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 254
от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 569/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 60 от
25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 475/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 241
от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 57
от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7493/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 248
от 16.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1271/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 224
от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 612/2018 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд счита, че оспорването
от страна на ответницата на автентичността на подписа, положен от нейно име в
графа „издател“ в процесния запис на заповед е останало недоказано по делото.
При преценката по реда на чл. 202 ГПК на трите заключения по допуснатите
експертизи следва да бъде възприето заключението на вещите лица по тричленната
съдебно-почеркова експертиза /както е приел и СРС/, предвид неговата пълнота,
яснота и обоснованост. Същото е изготвено въз основа на по-голям обем безспорен
сравнителен материал, като изследването, в т.ч. и на сравнителния материал, е
било извършено от вещите лица визуално и с помощта на по-голям набор специални
технически средства и са изяснени в най-висока степен съвпаденията в общите и
частните графични признаци.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да се посочи, че не е налице нарушение на чл. 196, ал.
1 вр. с чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като ответницата не е поискала
отстраняването на вещото лице Г.Т.на това основание, не е оспорила заключението
по тричленната съдебно-почеркова експертиза, а и по делото липсват каквито и да
било данни за повлияване на експерта във връзка с твърдяното познанство с
ищцата.
На следващо място, настоящият
съдебен състав приема, че представеният по делото запис на заповед съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни
реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното
волеизявление. В него се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието,
така и в съдържанието им. Налице безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 18 700 лв.; падежът е
уговорен на определен ден –
31.12.2012 год., каквото е изискването, визирано в
нормата на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В записа на заповед като място на издаване и плащане е определен гр.София /като е посочен и конкретен адрес/, а като кредитор – ищцата по настоящото дело. Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху него е положен подписа на
издателя /ответницата/. Следователно записът на заповед е породил валидно менителнично задължение.
Както вече бе посочено, ответницата
е направила общо възражение за недължимост /отрекла е съществуването на каквото
и да е каузално правоотношение между страните, т.е. не е навела никакви лични
възражения/ и не е доказала, че е погасила вземането чрез плащане или друг
предвиден в закона способ, от което следва извода, че вземането съществува, а
предвид настъпилия падеж на записа на заповед – че същото е изискуемо и подлежи
на изпълнение. Следователно предявеният пряк менителничен иск,
при който и основанието и размера на претенцията се доказват със самия
менителничен ефект /без да е необходимо доказване на права по каузалната сделка от страна на ищеца, за
разлика от иска, основан на тези отношения – каузален иск/, се явява основателен и законосъобразно е бил уважен от първоинстанционния
съд, ведно със законната лихва считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на ищцата
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 500 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.05.2019 год., постановено по гр.дело №83526/2017
год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в.
ОСЪЖДА П.И.Д. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати наА.В.Ч. – М. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/