Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесети ноември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело № 935 по
описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета e за разглеждане въззивна жалба на
ЗК „ЛЕВ ИНС“АД срещу решение №1073/15.03.2019г., постановено по гр.д.14230/18г.
по описа на ВРС,41 с-в, САМО в ЧАСТТА, с която е уважен иск на П.Л.М. за сумата от 145.20лв, претендирана
като неплатена част от застрахователно обезщетение за увреждане на застраховано
имущество: предна броня и облицовка на л.а. Дачия Логан ДКН ***, причинени в резултат на събитие, покрито
като риск по застраховка „Каско“ за договор №
9300180041587 от 25.05.2018г, ведно със законната лихва върху тази разлика от
21.06.2018г до окончателно изплащане на сумата.
Въззивникът, чрез адв. Р., се
позовава на неправилно установени факти по делото поради пропуск при събирането на
доказателствата и настъпване на нови обстоятелства след подаване на въззивната
жалба. Сочи, че след завеждане на делото на 22.11.2018г застрахователят
определил и изплатил обезщетение на застрахования по банков път в размер на
145.20лв. Сумата била върната обратно с отбелязване на закриване на сметката на
клиента на 23.11.2018г, съответно на 03.12.2018г повторно била насочена към
сметката на ищеца, обявена по делото. Като счита, че с това плащане отчасти е
покрита отговорността на застрахователя, моли иска за присъждането на тази част
от сумата да се отхвърли.
В писмено изложение по същество пълномощника на въззивника поддържа бланкетно
доводите си и моли за отмяна на акта обжалваната част.
Насрещната въззиваема страна, чрез адв. А. излага становище за
неоснователност на жалбата, като също са позовава на нови факти. Признава
получения преводи, като възразява, че застрахованият е върнал отново частичното
плащане на 27.05.2019г. Позовава се на пропуск
на застрахователя своевременно да представи доказателства, с които е разполагал
в първата инстанция. По същество пледира за потвърждаване на правилен съдабен акт за уважаване на доказана претенция на
застраховано лице, неполучило в срока за произнасяне на застрахователя пълния
размер на обезщетението за доказани вреди от безспорно настъпило събитие.
Страните са предявили и насрещни претенции за определяне на разноски в
настоящото производство, конкретизирани в списъци по чл. 80 ГПК ( л. 36 и л.
42) като въззивникът е оспорил размер на заплатен адвокатски хонорар на пълномощник на въззиваемия
При разглеждане на предварителните въпроси въззивният съд е констатирал
противоречие в първоначалното съдържание на въззвината
жалба(оплаквания за неправилно установени факти относно застрахователно събитие
и причиняване на щетите) и посочения нов факт на доброволно изпълнение на
задължение за изплащане на обезщетение (при признание на породената от
събитието отговорност за покрит риск в размера, претендиран от ищеца). След
конкретизиране на твърденията на всяка от насрещните страни и изричното
оттегляне на първоначални оплаквания на жалбоподателя, с определение №
2768/24.07.2019г(влязло в сила след пропускане на срок за обжалване)
производството е било прекратено в тази част и съответно съдът е обявил на
страните като допустим предмет на въззивен контрол само частта от решението,
съответна на присъждане на сума, посочена от застрахователя като вече изплатена
на застрахования като признат размер на обезщетението. Останалата част от
съдебния акт, с който е била присъдена безспорно дължима горница до 399,40лв е влязла
в сила.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК
и е действително и съответства на предявения осъдителен иск на застраховано
лице претендиращо пряко обезщетяване на понесени щети от застрахователя,
отговарящ по имуществена застраховка „КАСКО“ на МПС. Произнасянето съответства
на търсената претенция за обезщетяване
на възстановителна стойност на увреждане по собствена на застрахования вещ при
покрит риск от повреда, причинена на паркирано МПС. В диспозитива е указана
точна индивидуализация на компенсираните вреди, чрез опис на увредените детайли. Съдът приема, че
произнасянето на осъдителната част от акта е изцяло съответно на основанието на
претенцията, правилно квалифицирана като пряк иск по чл. 405 КЗ.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно
чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
След
признанието на фактите и стабилизирането на частта от решението по безспорно
дължимата част от обезщетението съдът приема за безспорни между страните обстоятелствата,
установени от първата инстанция, относно сключената застраховка “каско” на лек
автомобил Дачия Логан ДКН ***,
собственост на въззиваемия М. по застрахователна
полица №№9300180041587/25.05.2018г., с покритие от 26.05.2018г. до 25.05.2019г.,
която според Общите условия на застрахователя(ОУ), покрива щети от механично
увреждане на паркиран автомобил. Между страните няма спор и относно
изправността на застрахованото лице, което е платило първа вноска от разсрочена
премия, както и по регистрирането на застрахователното събитие по уведомление
на застрахования, огледа на уврежданията и признанието им от застрахователя в
Опис - заключение № 0003-1301-18-451208/21.06.2018г. Не е спорен и размера на
разходите по възстановяване на описаните увреждания, определени от вещо лице в
размер на 393.04лв. Този размер се признава и от двете страни като адекватен на
цялото обезщетение.
Въззивникът оспорва дължимостта
само на част в размер на 145.20лв, като възразява че е заплатил такава сума по
банкова сметка ***. Представени са две платежни нареждания за извършени банкови
преводи на 22.11.2018г и на 23.11.2018г.
, от които е видно, че в срока за отговор по исковата молба ( връчена
26.10.2018г), застрахователят е можел да
се позове на тези факти и при положена
грижа да посочи тези документи( страната е наредител
по първя документ и не е можела да не знае за
неговото съществуване, а по вторият е получател на сумата, поради което е
можела да узнае при текущо извлечение от собствената си сметка). Тези документи
въззивният съд не би могъл да допусне и да основава изводите си върху тях.
Фактът на това плащане сам по себе си не би променил изводите за дължимост на
обезщетението, тъй като самия въззивник признава, че сумата му е върната, а
използваната от него банкова сметка ***тената към
този момент сметка на застрахованото лице в уточнителната молба пред съда от
05.10.2010г, връчена на застрахователя като част от книжата по сезиране на
съда.
Третото платежно нареждане обаче е с дата 03.12.18г, и по него
обслужващата банка е отразила успешен превод. Този документ страната също е
можела да представи в първата инстанция, тъй като съдебното дирене е приключило
на 18.02.19г. Същевременно обаче фактът
на получаване на превода не се оспорва от насрещната страна. Напротив,
застрахованото лице изрично признава, че е получило сума от 145.20 лв именно по сметката, която е посочило по делото като
начин за очаквано доброволно плащане. Затова, независимо от преклузията на
посочване на доказателството за този превод, въззивният съд приема за безспорно
това изпълнение на застрахователя.
Възражението на въззиваемия за отпадане на погасителния ефект поради
връщане на така получената част от обезщетението се основава на обратен превод,
извършен лично от застрахования на 27.05.2019г.
Този факт несъмнено е нов и съответно за нето няма настъпили преклузии, тъй като се е осъществил след размяната на
книжата по жалбата ( отговора е подаден на 20.05.2019г. Възстановяването на
сумата е оспорено, но след изрично възложено от съда задължение на въззивника
да представи притежаван от него писмен документ ( извлечение за движението по
собствената му банкова сметка) ***. На осн. чл. 161 ГПК въззивният съд намира, че с това бездействие въззивникът осуетява доказване
на твърдението на платеца, поради което и приема за настъпил ефекта на
получаване на обратното плащане от застрахователя най-късно на следващия работен ден чрез
заверка на сметката му с превод по система БИСЕРА.
При така установеният новонастъпил факт,
въззивният съд прави следните изводи относно остатъчната отговорност на
застрахователя.
На първо място, застрахователят не се е позовал на поведение на
застрахования при приемане на извънсъдебната претенция, което да е налагало
някакво допълнително съдействие по
определяне на размера на обезщетението, чрез представяне на допълнителни
документи, поради което съдът приема, че добросъвестното изпълнение е налагало
обезщетението да бъде определено и изплатено в срока по чл. 108 ал.1 КЗ до 15 работни дни от описа на
повредите. Съответно след 12.07.2018г застрахователят вече е изпаднал в забава.
Действията по плащането след завеждане на иска представляват късно и частично
изпълнение и съответно не могат изцяло да освободят длъжника от последиците на
забавата му. Поради установените неизгодни за въззивника факти, първото предложено
плащане не може да се счита за надлежно, тъй като изобщо не е достигнало до
кредитора ( служебно е възстановено поради закриване на сметката на
получателя). Второто плащане обаче е постъпило в сметка на кредитора с вальор 03.12.2018г и този неизгоден за получателя факт
несъмнено е признат.
Заверяването на сметката представлява надлежен начин на погасяване по
смисъла на чл. 75 ал.3 ЗЗД, с оглед специалното изискване на чл. 380 ал. 2 КЗ.
На второ място съдът отчита, че преведената сума не е било достатъчна за
пълно покритие на дълга. Въззиваемият не
е обосновал каквито и да е основателни причини за отпадане на интереса му от
предложено късно и частично изпълнение, като съдът отчита, че нито сумата е назначителна, нито задължението има по естеството си характер
на дълг който следва да се изпълни само еднократно. Напротив, касае се за
компенсаторно обезщетение, покриващо разходи за премахване на последици от вече
настъпило увреждане и момента на получаването му не се отразява върху
полезността на тази престация.
Само по себе си такова плащане следва да се счита частично, но не може
да обоснове добросъвестен отказ на кредитора да го приеме. Това е така, от една страна защото самия ищец
е предприел частично сезиране на съда с искова молба за присъждане на само 20 лв, а едва в последствие е увеличил размера до общо
393,40лв за цялата главница, а лихвата за забава е претендирал само от момента
на предявяване на иска, въпреки че е посочил че счита главницата за изискуема
от изтичане на срока за определяне на обезщетението. От друга страна самите правила относно
частичното изпълнение (чл. 66 и чл. 76 ЗЗД) принципно нямат за цел за
изключат изобщо всеки частичен опит да
се изпълни един паричен дълг( който е делим по естеството си), а само да
осуетят възможността на неточно изпълняващия длъжник да се позове на такова
плащане за да изключи последиците от забавата си в цялост.
В заключение, съдът приема, че застрахованият не можел добросъвестно да
отказва частичното изпълнение и получаването на сумата по банковата му сметка е
породило съразмерен погасителен ефект по отношение на отговорността на
застрахования. Затова и последващото поведение на
кредитора не може да преодолее това плащане. Като е насочил от своя страна към
застрахователя същата по размер сума, кредиторът е предприел транзакция която
няма основание в застрахователното правоотношение и съответно породените
имуществени последици от това ново разместване на ценности не следва да се
отчита в настоящия процес, ограничен до изпълнение на застрахователен договор.
Макар и да е посочил, че изплаща главница (застрахователно обезщетение
по номер на щета), длъжникът не може да принуди кредитора да приеме сумата
именно към тази част от дълга, без да предложи съответно и пълно обезщетение за
забавата до този момент ( арг. от чл. 79 ал.2 ЗЗД). Поведението
на кредитора може да се цени като само като манифестиране на изричното му
несъгласие да възприеме предложеното
прихващане на изпълнението като погасяване именно на посочената част в интерес
на длъжника.Съдът отчита, че при предявяване на иска застрахованият изрично е
признал интерес да получава само лихва върху главницата и обезщетение за забава
от 21.09.2018г до окончателно плащане, съответно и заплатения частично дълг
следва да се възприема като съставен от главница от 393.40лв и лихва върху нея
до момента на частичното плащане и постъпилото след иска плащане следва да се
съобрази с тези задължения (Решение № 86 от 14.08.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6766/2013 г., IV г. о., ГК). При използване на публично достъпен калкулатор
(Изчислителни системи АПИС) за размер на лихва, определяема по нормативно
установена методика(ПМС № 426/2014 г.) съдът установява, че обезщетението за
забава до частичното плащане възлиза на 8.09лв. и този размер следва да се
добави към безспорната главница от 393.40лв. В случая съдебни разноски не могат да се
отчитат като част от дълга, тъй като те се пораждат от стабилизирането на
съдебен акт, а към този момент решението още не е било дори постановено. Съответно прихващането на частичното изпълнение
изисква да се погаси първо натрупана лихва, след което да се намалява лихвоносна
главница (т.1 от ТРОСГТК 3/ 2017). Затова въззивният съд намира, че
само част от 137.11лв от главницата на дължимото обезщетение е била погасена,
макар и след предявяване на иска и претенцията на застрахования за присъждането
й вече не може да се уважи. За горницата до 145.20лв обаче като остатък над
признат от застрахователя неплатен дълг задължението не е погасено и искът на
застрахования е основателен. Този спорен остатък следва да се присъди, но само
със законна лихва от 04.12.2018г, тъй като забавата до този момент е покрита с
частичното плащане.
При така установеното съдът
прави извод за частична основателност на жалбата. В обжалваната част и съответно
обусловеното от нея произнасяне относно отговорността за забавено плащане
обжалваното решение не съответства на мотивите на въззивния състав и следва да
се отмени за недължим остатък от 137.11лв. Само за сумата от 8.09лв диспозитива
съответства и решението може да се потвърди с коригиране на акцесорното
присъждане на законна лихва.
Тъй като новия резултат от разглеждане на спора се основава на преценка
на новоустановени с признания пред настоящия съд и
новонастъпили факти, съдът преценява, че именно на ответника е причинил
производството пред първа инстанция с липсата на надлежно изпълнение до
предявяване на иска. Затова и промяната в резултата по същество не следва да се отразява на определените в
първа инстанция разноски.
По отношение на въззивното производство, обаче, спорът е очертан в равна
степен от поведението на насрещните страни. Това е така, защото, от една
страна, въпреки че е признал и заплатил частично дълга, въззвиникът е обжалвал
решението в цялост и е оттеглил жалбата си за признатия дълг едва след като
защитата на насрещната страна вече е била ангажирана. От друга страна обаче,
тази защита въззиваемият е упражнил недобросъвестно и като е поддържал
неоснователно оспорване на получено плащане, сам е провокирал съхраняването на
спора след оттегляне на жалбата по признатата част от правото му и то след като
вече е знаел за новия факт. Доколкото
отговорността за разноски се разпределя според причиняването им с процесуално
поведение на насрещните страни, съдът намира, че в случая всяка от страните
следва да понесе тежестта на своите разноски без да има право да претендира
компенсации от насрещна страна.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.271 ал.1 вр.
266 ал.2 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1073/15.03.2019г., постановено по
гр.д.14230/18г. по описа на ВРС,41 с-в, САМО в ЧАСТТА, с която е уважен иск на П.Л.М.
за сумата от 137.11лв, претендирана
като неплатена част от застрахователно обезщетение със съответна законна лихва и в частта, с която е присъдена законна
лихва върху остатък до 145.20лв, считано от предявяване на иска до 03.12.2018г и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявен от П.Л.М., ЕГН **********
срещу ЗК„ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК ********* иск за присъждане на сума в размер на 137.11лв
( сто тридесет и седем лева и единадесет стотинки) представляваща част дължимо
застрахователно обезщетение, по застрахователен договор № 9300180041587 от
25.05.2018г. за застраховка „Каско“ на лек автомобил Дачия Логан с ДКН ***, за увреждане, установено на 21.06.2018г., която част е била
изплатена на 03.12.2018г, ведно със законната
лихва върху тази част от датата на исковата молба – 21.09.2018г. до окончателно
изплащане на сумата, на основание чл.405, ал.1 КЗ, вр.
чл. 76 ал.2 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1073/15.03.2019г., постановено по гр.д.14230/18г.
по описа на ВРС,41 с-в, САМО в ОСТАНАЛА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която е уважен иск на
П.Л.М. за горница над 137.11лв до
145.20лв, претендирана като неплатен остатък от същото застрахователно
обезщетение, ведно със законната лихва върху този остатък, считано от дата на
частично изпълнение 04.12.2018г до окончателно пълно изплащане на дълга и са
определени разноските в полза на ищеца.
Разноски за настояща инстанция съдът не определя, като ги възлага в
тежест на страните, така, както са били направени от тях, на осн. чл. 81 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал.2 ГПК.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.