Решение по дело №315/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 35/31.03.2011 г., постановено по гр. д. № 366/2010 г. по описа на РС – М., същият съд е отхвърлил предявените от Р. Т. К. от гр. М. срещу Община М. искове за заплащане на сумата от 2041,20 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 70 работни дни през периода от 10.04.2008 г. до 05.10.2010 г., с правно основание чл. 61, ал.2 от ЗДСл и за сумата от 71,54 лв. - мораторна лихва за периода от 05.04.2010 г. до 14.07.2010 г., с правно основание чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху двете суми считано от 10.04.2008 г. до окончателното й заплащане. Ищецът е осъден и да заплати по сметка на районния съд направените по делото разноски в размер на общо 135 лева – държавна такса и възнаграждение на вещо лице. За да постанови този си съдебен акт, първата инстанция е приела, че обезщетение по чл. 61, ал.2 от ЗДСл не се дължи, тъй като в процесния период служебното правоотношение между Р. К. и Общината е било прекратено, макар и заповедта за това впоследствие да е била отменена по законоустановения ред и служителят да е бил възстановен на работа.

Недоволен от това решение е останал ищецът К., който го обжалва пред настоящата инстанция. Счита, че неправилно е приложен материалният закон, доколкото процесният период представлява служебен стаж и – като последица от това - за него се следва съответното право на отпуск. В подкрепа на изложените в жалбата съждения се сочат релевантна съдебна практика, както и указание на Министерството на труда и социалната политика във връзка с чл. 354, ал. 1 от КТ. От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение като неправилно, като бъде уважена предявената искова претенция. Прави се искане и за присъждане на разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на жалбата от въззиваемата страна, в която се развиват съображения за неоснователност на изложените от въззивника доводи.

В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбоподателят - лично и чрез процесуалния си представител – поддържа жалбата и доразвива изложените в нея доводи, като сочи и нарушение на правилата на подсъдността считайки, че спорът е следвало да бъде разгледан от административния съд по реда на АПК.

В същото заседание въззиваемата страна оспорва жалбата.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предвид изложените в това отношение доводи от жалбоподателя в съдебно заседание, се налага да бъде посочено следното:

Не е допуснато нарушение на правилата досежно подсъдността. Процесните искове са били предявени първоначално пред Административен съд – К., който е прекратил производството пред себе си по тези искове и го е изпратил по подсъдност на гражданския съд. Определението за това впрочем не е било обжалвано от ищеца. Следва да бъде споделено становището, че така предявената искова претенция подлежи на разглеждане от гражданските съдилища. Исканията, изложени в исковата молба, подлежат на разглеждане по общия исков ред, т. е. - от гражданските съдилища, на основание чл. 125 от ЗДСл, доколкото става дума за имуществен спор досежно служебно правоотношение по ЗДСл. Спорът не е подсъден на административния съд, тъй като разпоредбата на чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК не намира приложение в случая. Съгласно последната разпоредба на административните съдилища са подсъдни делата по искания за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Претенцията за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл ведно със съответните мораторна и законна лихва не се основава на твърдения за вреди от актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Основанието на така предявените искания ищецът извлича от самото служебно правоотношение. Обезщетението по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл не е обвързано с наличието на незаконосъобразни действия или бездействия. Прекратителното определение на ОС – К., постановено по посоченото от страна на жалбоподателя в. гр. д. № 70/2011 г. (мотивите към което се споделят изцяло и от настоящия съдебен състав) и съдебните актове, споменати в мотивите към него - Определение № 15 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 13/2010 г., 5-членен с-в, ГК, Определение № 138 от 24.09.2008 г. на ВАС по адм. д. № 118/2008 г., 5-членен с-в и др., са във връзка с искания за обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, които предполагат твърдения за наличие на съответното неправомерно поведение, визирано в чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК, за разлика от обезщетението по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. В нито един от съдебните актове, изброени в определението на ОС – Кърджали по споменатото в. гр. д., не се засяга въпросът относно подсъдността на исканията във връзка с обезщетението по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. Действително, с посоченото от въззивника Решение № 553/2010 г. по адм. д. № 8073/2009 г. на ВАС, V о., съдът е разгледал въпроса за последното споменато обезщетение в рамките на административно производство, в чийто предмет на разглеждане е било включено и искане за обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Настоящият съдебен състав обаче не е обвързан от тази съдебна практика, като не споделя същата поради изложените вече причини. Относно застъпваното в мотивите към визираното решение на ВАС становище по материалното право ще стане дума по-долу. Следва да се посочи обаче, че, от друга страна, ВКС вече е имал случай да разгледа спор относно възнаграждение по служебно правоотношение – относно произтичащо от самото служебно правоотношение вземане, като този спор е разгледан по общия исков ред, по-конкретно – с Решение № 587/2010 г., постановено по гр. д. № 1579/2009 г. на III г. о.

В обобщение, като е приел за разглеждане настоящата искова претенция и я е разгледал по общия исков ред, районният съд е приложил законосъобразно разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл.

Настоящият съдебен състав, като има предвид доводите, изложени във въззивната жалба във връзка с правилността на обжалваното решение, намира следното:

Фактическата обстановка е установена правилно от първата съдебна инстанция, поради което и на основание чл. 272 от ГПК следва да препрати към мотивите на обжалваното решение в тази му част. Налага се единствено да се допълни това, че видно от приложеното към исковата молба искане до ответника, отправено от ищеца, за изплащане на процесното обезщетение, служебното правоотношение между К. и Общината е било прекратено след възстановяването му на заеманата длъжност, относно което обстоятелство липсва оспорване от насрещната страна. Впрочем, изобщо по фактите спор между страните липсва.

Следва напълно да бъдат споделени и правните съждения на районния съд, като отново на основание чл. 272 от ГПК бъде препратено към мотивите на решението на първата инстанция и в тази им част. Все пак, в тази връзка е необходимо да бъде посочено следното:

Правото на платен годишен отпуск възниква както за лицата, заети по трудово правоотношение, така и за тези, заети по служебно такова, като компенсация за полагания труд. Действителният смисъл на закона, т. е. - смисълът на това право, е да се даде възможност за почивка, за възстановяване на работната сила, за даване на възможност за извършване и на други дейности освен трудовата, като във всички случаи фактическото основание на това право е полаганият реално труд. Следва да се посочи, че в същия смисъл, макар и във връзка с трудовите правоотношения, са постановените по реда на чл. 291 от ГПК Решение № 511/12.02.2010 г., постановено по гр. д. № 189/2009 г. на III г. о. ГК на ВКС, както и Решение № 404/06.07.2010 г., постановено по гр. д. № 322/2009 г. на IV г. о., ГК на ВКС. Впрочем, именно поради този смисъл на правото на отпуск законодателят принципно не допуска компенсирането на неизползването му със заплащане, доколкото паричната компенсанция не може да замести липсата на почивка.

Отделно от това, няма спор, че въпреки обстоятелството, че заповедта за прекратяване на правоотношението е призната за незаконосъобразна по надлежния ред, респективно – отменена, а служителят – възстановен на работа, в периода между прекратяването на служебното правоотношение и възстановяването на длъжността визираното тук правоотношение по ЗДСл не съществува, което е видно и от разпоредбата на чл. 118, т. 1 от ЗДСл, установяваща фикцията, че за служебен стаж се зачита и времето, през което служебно правоотношение не е съществувало поради незаконосъобразното му прекратяване. След като в периода по чл. 118, т. 1 от ЗДСл служебно правоотношение не съществува, то няма как да възникнат следващите се от едно такова правоотношение права и задължения – ползване на отпуск, престиране на труд, изплащане на възнаграждения и пр. Съответно, за възстановения впоследствие на длъжността служител през този период право на отпуск не е съществувало. След като това право не съществува, то няма как липсата на неговата реализация да представлява основание за правото на обезщетение по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. Случаят е различен в сравнение с този, визиран в разпоредбата на чл. 104 от ЗДСл. Правото на обезщетението съгласно последната разпоредба е предоставено на служителя, чието правоотношение е било прекратено неправомерно, с оглед на това, че същият, за известен период от време, е бил лишен от възможността да получава доходи от трудова дейност, респективно – да получава доходи от такава дейност в размера, който е получавал по прекратеното служебно правоотношение. През периода на незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение обаче служителят не е лишен от възможността да почива, защото самата почивка е обусловена от наличие на трудова дейност каквато липсва през този период, освен ако лицето не работи по друго служебно или трудово правоотношение, по което обаче то има възможност да се ползва от съответното право на отпуск. Т. е. – липсва лишаване от някакво защитавано от закона благо, което лишаване да следва да бъде компенсирано от неизправната страна. Поради това и законодателят не е предвидил такава компенсация.

От друга страна, това, че законът обвързва самото право на редовен платен годишен отпуск с минимален 8-месечен служебен стаж (чл. 56, ал. 1 от ЗДСл), а периодът, визиран в разпоредбата на чл. 118, т. 1 от ЗДСл, се признава за такъв стаж, по никакъв начин не води до различни от изложените по-горе съждения. Служебният стаж, който се признава в полза на съответния служител по реда на чл. 118, т. 1 от ЗДСл, има значение за правото му на отпуск след възстановяването му на заеманата преди длъжност, но това не означава, че служителят има право на отпуск и за периода, в който правоотношението не е съществувало поради прекратяването му. За служителят може да възникне право на редовен платен годишен отпуск въз основа на стажа по чл. 118, т. 1 от ЗДСл, ако така са навършени осемте месеца по чл. 56, ал. 1 от ЗДСл, а може също така този стаж да доведе до увеличение на размера на платения годишен отпуск, който лицето има право да ползва. Ако така възникналото или измененото касателно размера право на отпуск не бъде използвано от служителя между момента на възстановяването му на длъжността и момента на следващото прекратяване на служебното правоотношение, то за него тогава ще възникне правото на обезщетение по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл.

Настоящият съдебен състав като цяло не споделя виждането, изложено в мотивите към посоченото от въззивника Решение № 553/2010 г. по адм. д. № 8073/2009 г. на ВАС, V о., относно което стана дума по-горе. В това свое решение ВАС е обсъдил въпроса за съотношението между обезщетенията по чл. 104, ал. 1 и по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл и е направил напълно законосъобразния извод, че те се дължат на различни основания, при което обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл не включва в себе си и това по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. Релевантният в случая въпрос обаче не е в това дали има такова отношение между двете обезщетения или не, а дали за служителя изобщо възниква право на обезщетение за неизползвания редовен платен годишен отпуск за периода по чл. 118, т. 1 от ЗДСл при последващо прекратяване на служебното правоотношение. Отговор на този въпрос беше даден по-горе.

Що се отнася до соченото от въззивника Указание № 26/110 от 30.04.2002 г. на Министерството на труда и социалната политика, то е необходимо да се има предвид следното:

Определянето на размера на платения годишен отпуск на работника/служителя пропорционално на стажа по никакъв начин не означава, че това право съществува и подлежи на ползване и в периодите, в които самото правоотношение не съществува. Както беше посочено по-горе, натрупаният в тези периоди стаж ще рефлектира върху правото на отпуск, но то ще съществува едва след възстановяването на работника/служителя на съответната работа/длъжност. Впрочем, цитираното от въззивника указание не е известно на настоящия съдебен състав, но същото не може по никакъв начин да обвърже съда по въпросите относно тълкуването на закона. Указанията от такъв вид не представляват нормативен акт по прилагане на закона, доколкото липсва съответната законова делегация.

Всичко изложено тук означава, че предявената по делото искова претенция е неоснователна и правилно е отхвърлена от районния съд, поради което обжалваното решение в тази му част се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

Първата съдебна инстанция обаче е допуснала нарушение на императивна материалноправна разпоредба. По-конкретно, с решението неправилно ищецът е осъден да заплати по сметка на РС – М. сумата от 85 лева - държавна такса. Това е така, защото по производствата по имуществените спороÔе във връзка със служебното правоотношение не се събира държавна такса – чл. 126 вр. чл. 125 от ЗДСл. Посочената разпоредба е именно материална, а не процесуална, доколкото не урежда процедурни правила, а установява съществуването на едно имуществено право. Поради този характер на нарушената разпоредба и в съответствие с приложимите и към уреденото от действащия ГПК въззивно производство указания на т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, въпреки липсата във въззивната жалба на доводи относно дължимостта на държавната такса, обжалваното решение следва да бъде отменено в тази му част. Тази частична отмяна обаче няма отношение към исковата претенция, както и към поведението на насрещната страна по делото, поради което и в тази връзка не следва да бъдат присъждани разноски в полза на въззивника.

Предвид всичко изложено въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА Решение № 66/01.02.2011 г., постановено по гр.д. № 1013/2010 г. по описа на РС – Кърджали, в частта, с която Р. Т. К. с ЕГН*, с адрес гр. М., ул. „Г. Б. № *, е осъден да заплати по сметка на РС – М. сумата от 85 лева – държавна такса.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: