Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2621556 04.08.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
пети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при
участието на секретаря Малина Петрова.,
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9393 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от ЧСИ *******, рег. № ***на КЧСИ, р-н на действие ПОС, против „Си Финанси
Груп” ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск по чл. 422, вр.
с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79 ГПК, вр. с т.26 ТТРЗЧСИ.
Ищецът твърди, че по молба на
„Юнионбанк” АД, на 28.02.2014 г., въз основа на ИЛ от 10.12.2013 г., издаден по
ч.гр.д. № 19855/2013 г. на ПРС, образувал изп. дело № ***/2014 г. против
солидарните длъжници „Проект стил” ЕООД и П. Д. П. На 04.03.2014 г. в ТР било
вписано преобразуване чрез вливане на банката в „ПИБ” АД. На 23.04.2014 г.
първоначалният взискател цедирал вземанията си по ИЛ на ответника и същият бил
конституиран на негово място. В хода на ИД, ЧСИ провел редица действия по
принудително изпълнение – в т.ч. – опис на НИ и възлагане изготвяне на оценка с
приемането й. В резултат на принудителните действия, длъжниците провели
разговори с взискателите за плащане на дължимите суми. По молба на ответника от
01.10.2014 г. и на осн. чл. 432, т.2 ГПК, изпълнителното производство било
спряно с постановление от 02.10.2014 г.
На 17.05.2018 г. длъжникът П. подал
молба да бъде конституиран като взискател с искане да бъдат заличени вписани
възбрани, като приложил договор за цесия от 07.07.2015 г. Искането било
оставено без уважение от СИ, който отказ бил потвърден от съда с влязъл в сила
акт на ПОС, при което взискател продължавал да бъде ответникът.
С молба от 27.09.2018 г. длъжниците
поискали прекратяване на ИД на осн. чл. 433, ал., 1 т.8 ГПК, което било
оставено без уважение. Отказът на ЧСИ бил отменен с влязло в сила Решение на
ПОС по гр.д. № 2555/2018 г., при което с постановление от 11.02.2019 г. ИД било
прекратено.
Видно от договор за цесия от 07.07.2015
г., длъжникът П. П. платил на взискателя – ответник сумата от 61 294,26
лева чрез банков превод. При условията на висящ изп. процес обаче плащане от
длъжник на взискател можело да бъде само
за погасяване на вземането, предмет на производството и не можел да бъде приет опитът за негово основание да бъде
посочена насрещна престация по цесията. Подобно извънпроцесуално поведение на
страните можело да се обясни с нежеланието да бъде платена следващата се
пропорционална такса по т.26 от ТТРЗЧСИ в размер на общо 4252,48 лева с ДДС,
изчислена върху полученото от взискателя плащане.
Изп. производство било прекратено на
осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, като със своето поведение взискателят осуетил
възможността дължимите разноски да бъдат събрани от длъжниците. Предвид
изложеното и съобразно чл. 79, ал. 1 ГПК, последният дължал плащане на
посочената сума, ведно с ДДС.
За сумата ищецът се снабдил със заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3353/18.04.2019 г. по ч.гр.д. № 6260/2019 г. на
ПРС, XVII гр.с., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при
което се породил интерес от предявяване на настоящия иск. Моли се за
уважаването му и установяване дължимостта на сумата от 4252,48 лева с ДДС – дължими такси по прекратеното ИД, ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 17.04.2019 г. до
погасяването. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
подал писмен отговор, с който оспорва иска.
Плащането по договора за цесия от
07.07.2015 г. било извършено с намерение за прехвърляне, а не с оглед
погасяване на дълг. Не можело да се приеме, че по време на висящ изп. процес,
плащане от длъжник към взискател можело да бъде само за погасяване на
вземането, т.к. така се отричала възможността за наличието на няколко
правоотношения между едни и същи правни субекти, само по едно от които имат
качествата на длъжник и кредитор. Доколкото при цесията настъпвало прехвърляне,
а не погасяване на вземането, такса по т.26 ТТРЗЧСИ не била дължима. Щяла да
бъде единствено при плащане с погасителен ефект, а не при прехвърляне на
вземането чрез цесия. Същевременно, договорът бил действителен, като чрез него
настъпвало сливане на качествата на кредитор и поръчител, имащо за последица
само погасяване на поръчителството, а не на дълга. Чрез сливането,
облигационното правоотношение било прекратено. Цесията в полза на поръчител
била допустима.
Дори да се приемело, че такса е дължима,
то задължено лице не бил ответникът, а длъжникът, съобразно чл. 79, ал.1, т.1 ГПК.
Отделно, по ИД имало няколко
присъединени взискателя, поради което дори ответникът да дължал такса по т.26
от Тарифата, тя следвало да бъде единствено като припадаща се част, но не и в
пълен размер. Тази такса била дължима само поради плащане, но не и при други
способи за погасяване на облигационни отношения. Възразява срещу определената
пропорционална такса, т.к. при частично събиране на парично вземане, тя
следвало да се определи за целия дълг, но се събирала част, съответстваща на
събраната сума. Таксата, събрана при частични плащания, трябвало да е равна на
изчислената върху общо събраната сума. Възразява да е дължима и законна лихва върху
пълната главница, т.к. такава следвало да бъде начислена само за дан. основа от
3543,73 лв. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се
разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно
от приложеното ч. гр. д., вземането по настоящото производство съответства на това
по заповедта за изпълнение. Възражението е подадено в срок, а искът, по който е
образуван настоящият процес, предявен в месечния такъв по чл. 415, ал. 1 ГПК. Същият
е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл.
146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК – като безспорни и ненуждаещи се от доказване са
отделени обстоятелствата относно: образуване на ИД при ищеца, въз основа на
сочения ИЛ; прехвърляне на вземанията по него на ответника чрез цесия от
23.04.2014 г.; сключен последващ договор за цесия от 07.07.2015 г. с трето за
спора лице – П. Д. П. /длъжник по ИЛ като поръчител по договора за кредит/,
което платило на взискателя – ответник сумата от 61 294,26 лева чрез банков
превод /вж. Определението по чл. 140 ГПК № 3231/11.03.2020 г. – л.135-136/.
Съдът приема тези факти за
доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите по делото писмени
доказателства.
Съгл. чл. 79, ал.1 ГПК,
разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато –
т.1 делото се прекрати, съгл. чл. 433, освен поради плащане, направено след
започване на изп. производство или т.2 изп. действия бъдат изоставени от
взискателя или бъдат отменени от съда.
В случая няма спор и вземането
така се претендира в зап. производство – като такси, дължими с оглед
прекратяване на ИД на осн. чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, но предвид полученото от
взискателя плащане от длъжника.
Следва да се коментира само хипотезата на чл. 79,
ал.1, т.1 ГПК, т.к. съдът в наст. производство е изцяло обвързан от заповедта
за изпълнение и не може да излиза извън рамките на въведените обстоятелства, с
оглед допустимост.
Предвид посочената норма на ГПК и с оглед фактите по
делото, съдът намира, че разноските по изпълнението би следвало да са за сметка
на длъжника, а не на взискателя. В т.1 на чл. 79 ГПК е създадено двойно
отрицание, като предвид установяване, че задължението по ИД е платено след
започването му, то задължен за разноски е длъжникът. Един от солидарните длъжници
/ФЛ/ е платил на взискателя задължението по ИД, въз основа на договора за
цесия. Чрез сключването му се е стигнало до удовлетворяване на кредитора в хода
на изпълнението, чрез плащане, като солидарният длъжник е изпълнил общото
задължение и е встъпил в правата на кредитора. Цесията не е нищожна на сочените
от ищеца основания /макар ЧСИ принципно да няма право да я оспорва като такава,
т.к. не е страна по това облигационно правоотношение/, с нея не се постига
забранен от закона резултат – солидарният длъжник е изпълнил спрямо кредитора,
като е придобил вземанията спрямо другия длъжник – различен правен субект ЮЛ,
носител на самостоятелни права и задължения. Кредиторът е удовлетворен /плащане
по цесията в полза на ответника се установява по категоричен начин от приетата
по делото ССЕ, която се кредитира като ясно и компетентно изготвена/, поради
което и съобразно чл. 79, ал.1, т. 1, пр. 2 – предвид плащането, отговорен за
разноските е длъжникът, а не взискателят, както се претендира в наст.
производство. Чрез цесията и извършеното плащане е налице погасяване на дълга
спрямо кредитора /взискател/, т.к. същият няма повече изискуеми вземания спрямо
длъжниците, предвид изпълнението от един от солидарните такива. Съдебният
изпълнител също приема, както сочи в ИМ и в своето разпореждане от 27.06.2018
г. /л.58/, че в хода на изпълнението е извършено плащане от страна на един от
длъжниците, при която хипотеза обаче, разноските не са дължими от взискателя. Факт
е, че е възможна хипотеза, при която тези такси да не могат да бъдат събрани от
длъжника, поради неплатежоспособност и пр., но това обстоятелство не може да
измести или преодолее законово уредената отговорност на задължения за
разноските субект, като прехвърли тежестта върху платежоспособния взискател.
Таксата
върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за
таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, по общото
правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е за
сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е
извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното
дело.
В случая,
плащането на задължението е извършено при висящо дело за принудително
изпълнение за дълга, поради което длъжникът дължи пропорционална такса върху
събраната сума. /така Решение № 640 от
4.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 920/2009 г., IV г. о., ГК – което се цитира и
от самия ищец и в което ясно и категорично е застъпено становището, че при
извършеното плащане на дълга в хода на висящо изпълнение, задължен за
разноските е именно длъжникът; Решение № 82 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1891/2010 г., IV г. о., ГК; Определение № 676 от 27.11.2015 г. на ВКС по т. д.
№ 393/2015 г., II т. о., ТК и др./.
Ето защо и по двата спорни въпроса, съдът приема, че
плащане е извършено след започване на изп. производство, при която хипотеза и
съобразно горните мотиви, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника.
Ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря пасивно по иска на
заявеното основание,.
Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника, на осн. чл. 78, ал.
3 ГПК. Направено е искане, представен списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане на
1000 лева – адв. възн., съгл. ДПЗС /по отношение на което не е направено
възражение за прекомерност до преклузивния за това срок – приключване на
устните състезания по делото/.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от ЧСИ К. М. П., ЕГН **********,
рег. № ***на КЧСИ, р-н на действие ПОС, против „Си Финанси Груп” ЕООД, ЕИК
********* установителен иск за признаване дължимостта на сумата от 4252,48
лева с ДДС – дължими такси по т. 26 ТТРЗЧСИ по изп. дело № ***/2014 г., ведно
със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 17.04.2019 г. до
погасяването, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
3353/18.04.2019 г. по ч.гр.д. № 6260/2019 г. на ПРС, XVII гр.с.
ОСЪЖДА ЧСИ **********, ЕГН **********,
рег. № ***на КЧСИ, р-н на действие ПОС да плати на Си Финанси Груп” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.„Пловдив –
север“ № 64А, сумата от 1000 лева
/хиляда лева/ - разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ