Решение по дело №2345/2020 на Софийски градски съд

    Р Е Ш Е Н И Е

 

      № ............

 

                                               Гр. София, 16.04.2021 г.

 

        В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                         

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.

                                                 ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                                      РОСИ МИХАЙЛОВА

                                                                     

при секретаря Юлия Асенова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2345 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

    

          С решение  № 6080 от 09.01.2020 г. по гр.дело № 27464/2019 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, съдът е признал за установено по предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че Н.Г.И., ЕГН **********, с адрес: *** не дължи чрез принудително изпълнение на „К.И.И.Б.“ АД, ЕИК *****, вземания по издаден изпълнителен лист по гр.д. № 29723/2012 г. на СРС, 60 състав за: сумата от 367,71 лева - главница по договор за кредит, сключен на 23.11.2010 г. с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, законната лихва от 18.06.2012 г. до плащането, 178,29 лева възнаградителна лихва от 23.12.2010 г. до 13.05.2011 г., мораторна лихва от 51,72 лева за период от 14.01.2010 г. до 30.05.2012 г. и 125 лева разноски по гр.д. № 29723/2012 г., от които 25 лева държавна такса и 100 лева възнаграждение за юрисконсулт.

          С решението „К.И.И.Б.“ АД, ЕИК *****5 е осъдено да заплати на Н.Г.И., ЕГН ********** сторените по делото разноски от 350 лева.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът в първоинстанционното производството „К.И.И.Б.“ АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, го обжалва при твърденията, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон и съдебната практика по подробно цитирани във въззивната жалба решения. По-конкретно поддържа, че неправилно СРС е приел, че в периода от образуване на изп.производство при ЧСИ А.Б.на 21.01.2013 г. до 26.06.2015 г., когато е постановено ТР № 2/2013 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не са били задължителни постановките на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр.д. № 3/1980 г., Пленум на ВС, съгласно което давност не тече по отношение на вземане, за което е образувано изп.производство, през неговото времетраене. Заявява, че докато е траел изп.процес погасителна давност не е текла. С тези мотиви моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което искът  да бъде отхвърлен. Претендира разноски за двете инстанции в това число и юрк.възнаграждение.

Въззиваемата страна Н. Г.И., чрез пълномощника си адв. И.С., е депозирала в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени в него съображения. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, съобразено със задължителната съдебна практика. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение, както и да й бъдат присъдени направените разноски за адв. възнаграждение.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение. При така очертаните правомощия настоящият въззивен състав намери обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, като съображенията са следните:

Пред първоинстанционния съд са предявени обективно кумулативно и субективно активно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за установяване по отношение на ответника „К.И.И.Б.“ АД, че ищцата Н.Г.И. не му дължи сумите по изпълнителен лист от 17.12.2012 г., издаден по ч.гр.д. № 29723/2012 г. на СРС, 60 състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20138500400092 на ЧСИ А.Б., а именно: сумата от общо 722,72 лв., от които главница по договор за потребителски заем в размер на 367,71 лв., ведно с лихва върху тази главница считано от 23.11.2010 г., възнаградителна лихва в размер на 178,29 лв., мораторна лихва в размер на 51,72 лв., ДТ в размер на 25 лв. и юрк.възнаграждение в размер на 100 лв., тъй като вземанията, предмет на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, са погасени по давност.  

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 22.11.2010 г. между ищцата и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е сключен оговор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът е преддоставил на длъжника сумата от 400 лева - главница, при задължение за длъжника да я върне, заедно със сумата от 13 лева - застраховка плащания, на 26 седмични вноски от по 24 лева.

По заявление на кредитора, в негова полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д.№ 29723/2012 г. от СРС, 60 състав.

В заявлението, подадено от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД се твърди, че задължението по договорът за заем е станало ликвидно и изискуемо, считано от 14.01.2011 г., когато е падежът на четвъртата непогасена от ищцата вноска, когато и според твърденията в заявлението е настъпила и предсрочната изискуемост на задължението.

Заявлението е подадено на 18.06.2012 г., като на 27.07.2012 г. е уважено, а на 17.12.2012 г. е издаден изпълнителен лист.

На 15.05.2015 г. вземането на кредитора към ищцата е било прехвърлено на ответника „К.И.И.Б.“ АД с договор за цесия.

От приложеното копие на изпълнителното дело е видно, че същото е образувано по молба на заявителя, на 21.01.2013 г., като в молбата не е посочен метод, който взискателят избира за събиране на вземането, а е налице овластяване на ЧСИ по чл. 18 ЗЧСИ.

След изготяване на справка за трудови правоотношения, ЧСИ е изпратил запорни съобщения до кредитни институции.

На 26.06.2015 г. са изготвени справки, от които е видно, че ищцата има регистриран трудов договор, който е прекратен и не фигурира в регистъра на НОИ за пенсионирани лица.

На 22.07.2015 г., ответникът е подал молба за конституиране като взискател, с приложен договор за цесия, в молбата не е посочен метод, който взискателят избира, за събиране на вземането, а е налице овластяване на ЧСИ по чл. 18 ЗЧСИ.

Ответникът е подал нова молба на 27.04.2017 г., в която е направил искане за извършване на изпълнителни действия, като със съобщение, получено от работодателя на ищцата на 05.06.2017 г., е наложен запор на трудовото й възнаграждение.

При така установената фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че процесните вземания са погасени по давност.

На основание чл. 110 от ЗЗД, установените с необжалваната заповед за изпълнение парични притезания се погасяват с изтичането на петгодишна давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 116 ЗЗД давността за вземането се прекъсва с: признаване на вземането от длъжника; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

С подаване на молбата за образуване на изпълнително производство давността за вземането е била прекъсната, съгласно чл. 116, ал. 1 ЗЗД. Давността за вземането в започналото производство по изпълнение е прекъсвана с всяко изпълнително действие, в рамките на определен изпълнителен способ. С подаването от ответника на молбата за образуване на изпълнително дело, тази нова давност е била прекъсната на основание чл. 116, буква “в” ЗЗД.

С ППВС № 3/18.11.1980 г. се приемаше, че след образуването на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира на осн. чл. 116, ал. 1, буква “ж” ЗЗД.

С Тълкувателно решение № 2 по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК обаче, това Постановление е обявено за изгубило сила.

В ТР № 2/2013 г. е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

В същото тълкувателно решение е прието, че изпращането на покана за доброволно изпълнение и изготвянето на справки за имущество на длъжника от съдебния изпълнител не съставляват действия на принудително изпълнение, защото не са насочени за събиране на вземането. В т.10 от ТР е прието, че „Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя  или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица“.

Независимо от това, формираната съдебна практика с решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., както и със служебно известните на съда решение № 51 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 252 от 17.02.2020 г. по гр. д. № 1609/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., не може да бъде възприета и приложена в конкретния казус. Тълкувателните решения на ВС и ВКС и Постановленията на Пленума на ВС никога не са имали нормативен характер. Тези актове не създават правни норми, а само се дават указания как съществуващите, вече създадени такива, да бъдат тълкувани и прилагани от съдилищата. Поради това, тъй като липсва нормативен акт, изобщо не може да бъде поставян въпроса за момента на влизането му в сила. Понеже не са нормативни актове, те не се "прилагат", а даденото с тях тълкуване не може да "действа", както действа една приета по съответния ред правна норма. Даденото обвързващо тълкуване с нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходно дадено тълкуване като неприложимо или несъответно на новите обществено-икономически условия или на новоприето законодателство, се явява задължително за съдилищата, които следва да прилагат тълкуваната норма с новоразтълкуваното й съдържание по всички дела, които са висящи пред тях. Това означава, че съдилищата са длъжни да приложат даденото задължително тълкуване такова, каквото е то към момента, в който се решава конкретния спор по същество, като приемат, че приложимата към съответния случай правна норма има смисъла, разтълкуван от тълкувателния орган. Ето защо, правилно районният съд при постановяване на решението си на 09.01.2020 г. е зачел даденото с Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване и е приложил тълкуваните норми на чл. 110, чл. 115 ал. 1, б. "ж", чл. 116 от ЗЗД, както и чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК според съдържанието им, разяснено със същия тълувателен акт, зачитайки изтичането на давността на 21.01.2018 г. - дата, към която същият вече е бил "действащ", а не ППВС № 3/1980 г., което е обявено за изгубило сила с оглед новата правна рамка, установена с приемането на Конституцията от 1991 г. Изгубването на "силата" на Постановлението на Пленума 3/1980 г. на ВС поради настъпилата промяна в обществено-икономическите условия у нас след 1991 г. ознаава, че то в новите социални и стопански условия е станало неприложимо (както се посочи, ППВС не са нормативни актове, за да добиват и изгубват сила аналогично на тях). Поради това, датата, на която тази неприложимост ще бъде обявена, не може да има значение за правилното решаване на конкретните висящи спорове.

Поради изложеното, съдът намира, че давността е била прекъсната с молбата на взискателя за образуване на ИД – 21.01.2013 г. Доколкото, обаче, изпращането през 2013 г. от ЧСИ на запорни съобщения, не е довело до налагането на запор, то и давността, считано от молбата на взискателя за образуване на изпълнително дело, е продължила да тече. Както вече бе споменато по-горе, с Тълкувателно решение № 2 по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК се приема, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като в настоящия случай тази дата е 21.01.2013 г., след която дата за изтекли 2 години, през които не са извършвани никакви действия по изпълнението, нито взискателят е поискал извършването им. Следователно, считано от 22.01.2015 г., изпълнителното производство е било прекратено, на основание чл. 433, т. 8 ГПК, като молбата на ответника за конституирането му като взискател след тази дата /молбата е подадена е на 22.07.2015 г./, след като изпълнителното производство е било прекратено с изтичане на законовия срок няма правно действие, а прекъсването на давностния срок се заличава. С оглед изложеното, правилен и законосъобразен се явява извода на СРС, че към предявяване на иска пред СРС - 16.05.2019 г., 5-годишната давност за вземането по изпълнителния лист е изтекла.

По изложените съображения настоящият въззивен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд за настъпила погасителна давност на процесните вземания, поради което решението следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора на въззиваемата страна Н.Г.И. следва да бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на 300 лв., с оглед заявеното възражение на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК, представляващи възнаграждение за един адвокат.

 

Водим от горното, съдът

 

                                             Р    Е    Ш    И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 6080 от 09.01.2020 г. по гр.дело № 27464/2019 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав.

          ОСЪЖДА „К.И.И.Б.“ АД, ЕИК ****** да заплати на Н.Г.И., ЕГН **********, с адрес: *** сторените по делото разноски от 300 лева.

    Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

    

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ:1.                      2.