Решение по дело №841/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на С.С.К., чрез адв. А.А. ***, против Решение № 99/06.06.2023 г., постановено по АНД № 159 по описа за 2023 година на Районен съд - Димитровград, с което е потвърден Електронен фиш (ЕФ) за налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система, Серия ., № *****, издаден от ОДМВР - Хасково.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Най-напред се твърди, че районният съд не обсъдил твърдението, че ЕФ не бил връчен на жалбоподателя по надлежния ред, с което били нарушени нормите на чл. 43, ал. 1 и ал. 4 ЗАНН и на чл. 189, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), а това довело до нарушаване правото му на защита. В тази връзка се поддържа, че в случай, че не му бил предаден на време от третото лице, на което бил връчен, нямало да има възможност да го обжалва в установения четиринадесет дневен срок, а в случай, че не бил управлявал лично автомобила, да попълни съответната декларация, в която да посочи кой го управлявал. Освен това, в ЕФ била цитирана разпоредбата на чл. 182, ал. 4 ЗДвП, но тя имала няколко хипотези като основание за налагане на административно наказание и нито една от тях не била описана в ЕФ. Ето защо не ставало категорично и ясно на основание на коя от хипотезите по чл. 182, ал. 4 ЗДвП било наложено наказанието, като по този начин отново било ограничено правото на защита на жалбоподателя.

Предвид изложеното се иска да се отмени Решение № 99/06.06.2023 г., постановено по АНД № 159 по описа за 2023 година на Районен съд - Димитровград, като се претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът по касационната жалба - ОДМВР – Хасково, не изразява становище по нея.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд като правилно да бъде оставено в сила.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

С Решение № 99/06.06.2023 г. по АНД № 159/2023 г. Районен съд – Димитровград е потвърдил ЕФ за налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система, Серия ., № *****, издаден от ОДМВР - Хасково, с който на основание чл. 189, ал. 4, във вр. с чл. 182, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 2 ЗДвП, на С.С.К. е наложена глоба в размер на 100,00 лв. за извършено нарушение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП.

За да постанови този резултат, районният съд е приел, че ЕФ съдържал всички предвидени в чл. 189, ал. 4 ЗДвП реквизити, нарушението било доказано по несъмнен начин, а наказателният закон бил правилно приложен. На следващо място е посочено, че оспорването на скоростта не било обосновано, като било достатъчно приложената снимка и доказателствата за годност на техническото средство. Отрицателният факт – неполучаването на предходният ЕФ 5595013, бил оборен от представена по делото справка. За неоснователно е прието и твърдението за наличието на процесуално нарушение, тъй като не била описана словесно коя от хипотезите на чл. 182, ал. 4 ЗДвП била приложена. В тази връзка е изложено, че посочването на привръзката към ал. 1, т. 2 от с. чл., ведно със словесното описание на нарушението било достатъчно ясно и точно и не било затруднило нито жалбоподателя, нито съда да приеме какво точно било нарушението.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Съображенията за това са следните:

При напълно изяснена фактическа обстановка, след като е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства, обсъдил е същите, както и наведените от страните доводи и възражения, решаващият състав на районния съд е формирал правилен краен извод.

На първо място, действително в решението на въззивната инстанция не е обсъдено възражението на касационния жалбоподател, че процесният ЕФ не му е бил връчен по надлежния ред и по този начин е бил нарушен чл. 189, ал. 5, във вр. с чл. 186а ЗДвП. Вярно е и че в административнонаказателната преписка липсват доказателства за спазването на тези специални разпоредби, поради което следва да се приеме, че в случая е допуснато нарушение на процесуалните правила. Според настоящият съдебен състав то обаче не е съществено, доколкото не е довело до ограничаване на процесуалните му права. Това е така, защото наказаното лице е упражнило правото си на защита в пълен обем, като е обжалвало санкциониращия го акт на две съдебни инстанции в законоустановения срок, а доводите относно евентуалното му пропускане са изцяло хипотетични и ирелевантни в конкретния случай. Същото важи и за твърдението, че с оглед опорочената процедура по връчването на ЕФ му била отнета възможността в случай, че не бил управлявал лично автомобила, да попълни съответната декларация, в която да посочи кой го управлявал, което се явява и напълно голословно, доколкото по делото не са ангажирани никакви доказателства за наличието на такова обстоятелство.

На следващо място, настоящият касационен състав напълно споделя съображенията на контролирания съд за неоснователност на оплакването за наличието на другото твърдяно процесуално нарушение, тъй като в ЕФ не била описана словесно коя от хипотезите на чл. 182, ал. 4 ЗДвП била приложена, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН препраща към мотивите му в тази им част. Ето защо и не би могло да се приеме, че е било нарушено правото на жалбоподателя да организира и осъществи защитата си в пълен обем. Тук е уместно да се отбележи и че съгласно чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове всеки нормативен акт се състои членове, членът може да се състои от алинеи, алинеята - от точки, а точката - от букви. Не са предвидени други, по-малки структурни единици на правните норми, от рода на предложения или хипотези. Наложилата се практика да се извършва допълнително уточняване на приложения закон чрез позоваването на предложения или изречения не оказва влияние върху точното дефиниране на правната квалификация на деянието, стига тя да е конкретизирана с останалите легални атрибути, какъвто е и настоящият случай. В този смисъл са Решение № 23 от 8.05.2020 г. по н. д. № 61/2020 г. на ВКС, III н. о., Решение № 200 от 21.05.2014 г. по н. д. № 574/2014 г. на ВКС, II н. о. и др.

По тези съображения съдът намира, че в случая не са налице поддържаните касационни основания, поради което касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора само касационният ответник има право на разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като липсва изрично искане за това, както и доказателства за извършването им.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 99/06.06.2023 г., постановено по АНД № 159 по описа за 2023 година на Районен съд - Димитровград.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: