О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Плевен, 15.12.2020
г
Плевенски окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на посочената дата , в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА
ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЧЛ.
СЪДИЯТА ПАНОВА ч. гр. дело. 959/2020 г по описа на Плевенски окръжен съд, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е с пр. Основание чл. 274 ал.1 от ГПК.
С разпореждане № 260167
от 23.10.2020г по ч.гр. дело № 393/2020
г по описа на РС – Никопол състав на същия съд е отказал на осн. Чл. 411 ал.2
т.1 от ГПК издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по
заявление от Агенция за контрол на просрочените задължения ЕООД срещу В.С.М. за
заплащане на 902,99 лв главница по договор за паричен заем № 5481193 от
5.11.2018 г, договорна лихва в размер на 141,73 лв за периода 5.12.2018 г до
2.08.2019 г, такса за експресно разглеждане на документи в размер на 377,28 лв,
разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 175 лв, законна лихва в
размер на 16,89 лв за периода 3.08.2019 г до 25.09.2020 г, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението 6.10.2020г
до окончателното изплащане на сумата, както и съдебни разноски в размер на
39,82 лв държавна такса и 200 лв юрисконсултско възнаграждение. Съдът е указал
на заявителя ,че може да предяви осъдителен иск в едномесечен срок от
съобщението.
Частна
жалба срещу разпореждането е подадена от заявителя като се възразява ,че незаконосъобразно
РС е отказал издаването на заповед за
изпълнение. Твърди се ,че смисълът
на заповедното производство е в една бърза, по-евтина и опростена съдебна
процедура да се установи дали твърдяното вземане е спорно и в случай, че то е
безспорно, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително основание, даващо
му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си. Според жалбоподателя целите на производството:
опростеност. ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и
изпълнение на съдебния акт, всъщност са в основата на приемането и са
прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007
на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. за създаване на
европейска процедура за искове с малък материален интерес и в Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския
парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за
създаване на процедура за европейска заповед за плащане. В конкретния случай първоинстанционният
съд е ограничил, според жалбоподателя, постигането на основните цели заложени в
заповедното производство чрез издаването на правопреграждащ акт, с който
възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира ликвидното и
изискуемо вземане в цялост чрез издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и в следствие на това не дава възможност да се реши дали процесното вземане
е спорно или не. Възразява се, че видно
от мотивите в оспореното разпореждане, съдът, опитвайки се да докаже
неравноправността на процесиите вземания и тяхната нищожност, пропуска да
съобрази и нарушава основни начала на Гражданиския процесуален кодекс, а именно
заложените такива за диспозитивно и служебно начало инкорпорирани в чл.
6 и чл. 7 от ГПК, като вместо да съдейства на страните за изясняване на делото
от фактическа и правна страна в рамките на търсената защита /която до момента
не съществува, тъй като производството е факултативно, едностепенно и строго
формално /, то същия излиза от ролята си на безпристрастен арбитър и формира
извод основан единствено на вътрешното си убеждение. В следствие на това излага съждения за
неравноправност в условията на това едностранно производство, без на заявителя
да бъде дадена възможност да обоснове и докаже индивидуално договаряне, което
от своя страна води до предрешаване не спор, който е възможно и да не
съществува между страните. Чрез тези си действия , според
жалбоподателя, първоинстанционния съд ограничава, както равната възможност
на страните ла упражнят предоставентие им права /чл. 9 ГПК/, така и
в един бъдещ исков процес да установят истината /чл. 10 ГПК/,
посредством доказателства и доказателствени средства.
Във връзка с гореизложените
мотиви,според жалбата, следва да се има
предвид, че същите не противоречат на европейското законодателство и съдебна
практика, които макар и задължителни за националните съдилища на
държавите-членки, следва да се прилагат при отчитане на спецификите на правната
система и да бъдат имплементирани съответно, особено когато се касае за
директиви, както е в настоящия случай. Възразява се, че нито Директива 2008/48
за договорите за потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за исковете за
преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите,
предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции
да обявяват служебно нищожността на клаузи като съдържащата се в процесния
договор. В
чл. 143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г.,
конкретно чл.З, е уредена т. нар. генерална клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Според жалбоподателя неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2)
не отговаря на изискването за добросъвестност
и 3) води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно тази легална дефиниция тези
положителни материални
предпоставки трябва да са проявени кумулативно. Считам, че
след като не разполага с доказателства, за заповедния съд възниква невъзможност
да извърши преценка дали са налице предпоставките за неравноправност. Няма как
да се формира извод дали уговорките в договора за потребителски кредит са
определени индивидуално или не, без съдът от първо лице да се е запознал със
съответните договорни клаузи и практиката на кредитиращото дружество. Възразява
се, че следва да се има предвид, че неустойката
по своята същност представлява форма на договорна отговорност,
служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Както е
посочено в т. 12 на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, отхвърлената от съда неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на
поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на
обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Възразява се ,че в TP
№ 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само
ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия
случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция.
В същото Тълкувателно решение се възприема, че неустойката не може да бъде
нищожна само на основание противоречие с добрите нрави, както приема съдът в
обжалваното Разпореждане.
Възразява се, че въпросът за
накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна преценка - не самю на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да
приемете, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер.
Претендираната със заявлението сума за разходи
за извънсъдебно събиране на
задължението, за чиято дължимост страните по договора на
основание чл. 9 ЗЗД са постигнали съгласие, подписвайки договора, съдът
неправилно е счел, че същата не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, като от неправилното квалифициране на правното основание е
достигнал до правни изводи, че в случая се касае за частична нищожност
на договора по отношение на съответната клауза. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Посочените допълнителни
услуги, а именно изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания, лични посещения й други са вследствие на виновното неизпълнение от
страна на заемателя на договорното му задължение да върне получената сума в
уговорения срок и са такси за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с
цел напомняне за изпълнение на поето задължение.
Възразява се, че следва да се има предвид и разпоредбата на чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Следователно законодателят е предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и издаване на заповед.
Като обсъди събраните доказателства,
Плевенски окръжен съд намира следното:
ЖАЛБАТА Е ДОПУСТИМА,НО Е НЕОСНОВАТЕЛНА
Районен съд – Никопол е приел, че заявлението не е било редовно, тъй
като не са били представени със заявлението общи условия към представения
договор за паричен заем, в чл. 18 на който е било записано, че общите условия,
приложими за предоставяне на финансови услуги от разстояние , са неразделна
част от договора и от които заемателят е получил екземпляр и се е запознал с
тях. РС е дал указания на заявителя за представянето на общите
условия, но нередовността на заявлението не е била отстранена.В този смисъл РС
е приел, че на осн. Чл. 411 ал.2 т.1 от ГПК следва да се постанови отказ, което
е и сторил.
Разпореждането е законосъобразно
В жалбата се излагат много
пространни, подробни аргументи, които обаче са неотносими към спора. РС не е
излагал съображения за отхвърляне на
заявлението ,свързани по същество с наличието на неравноправни клаузи, както и
за такива, противоречащи на добрите нрава или нищожни на друго основание.
Заявлението е отхвърлено поради неизпълнение на указанията, дадени от съда и
във връзка с разпоредбата на чл. 411 ал.2 т.1 от ГПК. В този смисъл всички
аргументи в жалбата са неотносими към спора. В жалбата обаче не се излага нито
един аргумент относно неизпълнението на
указанията на съда.
Пл ОС споделя мотивите на РС –
Никопол, изложени в атакувания съдебен акт. Действително в чл. 18 от договора
за паричен заем е налице отбелязване, че неразделна част от договора са общи
условия, които заемателят е получил и се е запознал с тях. Независимо от
указанията на съда обаче такива общи условия не са представени по делото. По
делото е постъпила молба от 20.10.2020г, в която се твърди, че общите условия
са инкорпорирани в договора. Това обстоятелство обаче не е видно от
представения договор, а и ако това беше така, то такава разпоредба в договора
би била излишна. Съдът в едно изречение наистина е посочил, че следва да
извърши служебна проверка дали искането не противоречи на добрите нрави и дали
не се основава на неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност от
това. Отхвърлянето на заявлението обаче не е
по някоя от тези причини, а поради
неизпълнение на указанията на съда за представяне на общите условия към
договора.
Следва да се потвърди разпореждането на РС като правилно и законосъобразно.
Водим от горното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И
:
ПОТВЪРЖДАВА РАЗПОРЕЖДАНЕ № 260167 от 23.10.2020г
по ч.гр. дело № 393/2020 г по описа на РАЙОНЕН СЪД – НИКОПОЛ КАТО ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :