РЕШЕНИЕ
№ 641
гр. гр. Хасково, 05.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20255640100351 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ от И. Й. Д., ЕГН **********, с адрес:
************** чрез адв. Д. Г., АК ******, против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
Младост, ж.к. Младост 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.А, офис 20, с
която е предявен иск за прогласяване на недействителността на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1322668/01.02.2024г., а в условията
на евентуалност - за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.5 от
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1322668/01.02.2024г.,
предвиждаща обезпечение с поръчителство, с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 01.02.2024г. между него, в качеството на
„кредитополучател“ и ответното дружество „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
като „кредитор“ е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 1322668/01.02.2024г. за заемна сума в размер на 1400 лв., при следните
условия: ГЛП 23%, ГПР 49.11%, брой вноски – 12, обща сума за връщане –
1722 лева.
Съгласно чл.5 от Договора кредитът се обезпечавал с поръчителство,
предоставено от Multitude Bank в полза на ответното дружество, като с
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
1
уговорката свързана с обезпечението не можела да се отмени нито от
Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Твърди, че едновременно със сключването на договора за заем, ищецът
сключил договор за поръчителство с посочено от Кредитора дружество -
Multitude Bank. За поръчителството ищецът дължал допълнително
възнаграждение в размер на 1372 лева, видно от СЕФ. В резултат на това,
сумата, която кредотополучателят следвало да заплати по договора възлизала
на общо 3094 лева, а не 1722 лв., както било посочено в договора.
Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11,
ал.1 т.10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като условието за сключване на договор за
поръчителство с точно това дружество е на практика задължително условие за
отпускането на заема, а възнаграждението по договора за поръчителство е на
практика скрита възнаградителна лихва и разход по кредита, без това да е
отразено в ГПР. Твърди, че в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК сумата по договора
за поръчителство не е включена в ГПР. Според ищеца действителният ГПР е
по-висок от посочения в договора, а сключването на договор за поръчителство
има за цел печалба за ответника. Поддържа, че е налице заблуждаваща
търговска практика и се заобикаля закона.
В условията на евентуалност навежда доводи за нищожност на клаузата
на чл. 5 от договора като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и като
нарушаваща чл.10, ал.2 и чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. чл. 10, ал. 2, чл. 19, ал. 1 и 4
ЗПК.
По-конкретно, сочи, че при кандидатстване за потребителски кредит
онлайн, потребителят трябва да избере обезпечение по кредита, за което са
предоставени две опции: да избере гаранция с Multitude Bank (Мултитуюд
Банк) или личен гарант/поръчител, което да бъде одобрено от кредитора. Ако
потребителят не избере нито една от опциите, няма да успее да финализира
искането, т.е. няма да получи кредит. Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит
възлага в тежест за кредитополучателя да осигури обезпечение с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора /за което
дружество - гарант ищецът сочи, че от справка в ТРРЮЛНЦ се установява,
че е едноличен собственик на капитала на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД,
като излага твърдения, че двете дружества несъмнено са свързани и
разпръскването на едно задължение на отделни части между съсобствени
дружества с цел да се заобиколят разпоредбите на ЗПК касателно ГПР е
заобикаляне на закона и противоречи на добрите нрави/. Сочи, че при
внимателен прочит на съдържанието на посочената клауза на чл.5 от Договора
и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, се
налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
2
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Въпросното условие е формулирано по начин, който да
придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на
кредитополучателя пред кредитора и че този гарант предоставя някаква
реална услуга, но всъщност кредитополучателя по този начин реално плаща
възнаградителна лихва на кредитора, на която е придаден вид, че
представлява възнаграждение за гаранция. Намира, че това възнаграждение за
предоставяне на гаранция е пряко свързано с договора за паричен заем и
представлява разход по него, същото представлява допълнително
възнаграждение за кредитора под формата на т. нар. скрита възнаградителна
лихва, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чn. 19, ал. 4 3ПК.
Сочи, че Кредитора по договора за потребителски кредит получава плащане на
възнаграждението за гаранта директно в патримониума си като сигурен доход,
кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение за
поръчителство всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е
ангажирана при евентуално неизпълнение или не. Същевременно
непредставянето на обезпечението по договора за заем не води до
претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който
би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не
след сключването на договора. Процесното възнаграждение води до
неравенство на правата на страните, тъй като така се създават права само за
едната страна по правоотношението - кредитора, която е икономически по-
силната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност. Сумата,
определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество
гаранция е разсрочена на 12 вноски, съвпадащи с падежа на вноските по
договора за заем, дължими заедно с погасителните вноски за главница и Лихва
по договора за заем. С кумулирането на възнаграждението към вноските по
погасителния план още от самото начало, то посоченият размер на разходите
по кредита за потребителя - ГПР, нараства значително с размера на
възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция и в случая
посоченото ГПР е абстрактно посочено в някакъв размер, който формално
отговаря на законовите изисквания, колкото да фигурира в процесния договор
за заем.Твърди, че в ГПР не били включени всички разходи, водещи до
оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант.
Следователно, този разход, който определено е известен изначално на
кредитора, умишлено не е включен в изчисляването на ГПР и ГПР е посочен в
размер значително по-нисък от реалния, което воли до недействителност на
процесния Договор за кредит.
3
При сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, установяваща част от минимално необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит тъй като макар в договора
да е посочен общия размер на задължението на потребителя, не е налице
яснота относно размерът на отделните задължения, от които е формиран. Това
е така, доколкото не се установява каква е общата стойност на задълженията
след включване на установеното в договора за предоставяне на гаранция
възнаграждение за поръчител. Възнаграждението по договора за
поръчителство, макар и формално да не се дължи на кредитодателя,
значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по
същия и в общата стойност на задълженията.
При тези и изложените подробно в исковата молба съображения се иска
от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена
недействителността на Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1322668/01.02.2024г. сключен между него и ответника, а в условията на
евентуалност – да бъде обявена нищожността на клаузата на чл.5 от договора
за предоставяне на потребителски кредит, предвиждаща предоставяне на
обезпечение с поръчителство. Претендира разноски.
Ответникът оспорва исковете като неоснователни и недоказани.
Оспорва наличието на нарушения по ЗПК. Твърдението, че поръчителството
от Мултитуюд Банк (Малта) е задължително условие за сключване на
кредитен договор, не било неоснователно. Кредитополучателят можел да
избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на
„Фератум България", потребителят сам избира обезпечението. Следователно
сключването на договор за гаранция не е задължително. Също така, исковете
за нищожност или унищожаване на Договора за гаранция са недопустими, тъй
като Мултитуюд Банк е самостоятелно юридическо лице, банкова институция,
лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на Република
България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно
взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178
в нарочния регистьр на БНБ и договорът за гаранция е отделно облигационно
правоотношение, по което ответнитника Фератум България не е страна.
Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, няма да произведе
сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така няма да
настъпи промяна в патримониума на ищеца. Ищецът сам е избрал Мултитуюд
Банк (Малта) като поръчител в електронния формуляр и след като е бил
информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е
преддоговорна информация, в която изрично се посочва, че за сключването
на договора за кредит „Фератум България" изисква поръчителство. Ищецът е
получил и документи от Мултитуюд Банк, включително Договор за гаранция.
4
След като е бил информиран, ищецът е потвърдил чрез SMS желанието си да
сключи договора. С оглед на това, не може да се говори за заблуждаваща
търговска практика по чл. 68е от ЗЗП. Ответникът не е въвел ищеца в
заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки
етап ищецът е бил информиран за последствията от своя избор, включително
за сумите, дължими на Мултитуюд Банк, ако избере нея за поръчител. Според
ответника не е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ГПК. Договорът за
гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в
ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни
разходи е неоснователно, тъй като обезпечението е резултат от оценка на
кредитоспособността по закон. Ответникът е предоставил необходимата
информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере
обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил това
си право. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства -
Договор № 1322668 за предоставяне на потребителски кредит от 01.02.2024 г.;
преддоговорна информация, обективирана в Стандартен европейски
формуляр /СЕФ/, Удостоверение за наличие на задължение от 30.08.2024г., се
установява, че на 01.02.2024г. между страните е сключен Договор № 1322668
за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който на ищеца е
предоставен паричен заем в размер на сумата от 1400 лв., платим на 12
вноски съгласно погасителен план с първа падежна дата 02.03.2024 г., при
лихвен процент - 23 % и посочен ГПР от 49,11 %. Посочено е, че общо
дължимата сума по кредита е в размер на 1722 лв., включваща договорна
лихва в размер на 322 лв. Не се спори, че заетата сума е била усвоена от
ищеца.
Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство от
Multitude Bank в полза на ответното дружество. Посочено е също така, че с
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. Предвидено е, че
със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
5
кандидатстване за кредит.
ОТ прието и представеното от ищеца Удостоверение за наличие на
задължение от 30.08.2024г. г., издадено от "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД,
се установява, че към 30.08.2024г, ищецът има непогасени задължения към
дружеството, дължими на основание процесния договор за потребителски
кредит, възлизащи на обща стойност от 1575,24лв., от които 1106,76 лева –
главница, 62,59 лева – лихва по кредита и 405,89 лв., представляващи такса
за банкова гаранция (услуга, предоставена от партньор на "Фератум България"
ЕООД и свободно избрана от кредитополучателя).
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1от ЗЗД за прогласяване
нищожността на сключен между страните договор за паричен заем, който е
процесуално допустим. При условията на евентуалност е предявен иск за
прогласяване нищожността на клаузите на чл. 5 от договора за потребителски
кредит.
Разгледан по същество, главният иск е изцяло основателен като
съображенията за това са следните:
Липсва спор по делото, че между ищеца и „Фератум България" ЕООД е
възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
същият е усвоил заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
6
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищеца, че не са
спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
От една страна, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е
посочено единствено, че той е във фиксиран размер като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Посочената лихва не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по
отношение на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да
не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото основание.
От друга страна, възнаграждението по договора за гаранция
(поръчителство) е установено за услуга в полза на кредитодателя, която е
задължително условие за отпускането на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
следва да бъде включена в ГПР. Видно е, че в ГПР не е включено
допълнителното плащане по договор за гаранция, каквото плащане видно и
от приложеното удостоверение за задължения се установява да е било
уговорено. Това се потвърждава и от приложения СЕФ.
Следва да се посочи, че в договора за кредит изрично е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените
възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. При
кандидатстването за кредит при „Фератум България" ЕООД потребителят е
длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство.
Следователно сключването на договора за гаранция е условие за отпускане на
кредита. Действително, потребителят може да избере и личен гарант -
физическо лице, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него
е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция
с Multitude Bank. Освен това, Multitude Bank е посочен за възможен поръчител
7
от самия кредитор, поради което и ответното дружество е наясно с условията
за предоставяне на поръчителство и в частност - с възмездния характер на
договора за гаранция. Предоставянето на гарант/поръчител е условие за
сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да
бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е
избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това
поръчителство представляват разходи за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаването на кредита. Тъй като се касае до възнаграждение за
услуга в полза на кредитодателя, поставена като изискване за предоставянето
на заема - чл. 5, това допълнително плащане се отнася до разходи, които
следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер определено би
надхвърлил законовото ограничение, предвид посочения в договора процент.
Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор за
кредит е недействителен на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК, във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид
уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да
се присъдят такива в размер на 68,88 лева за платена държавна такса.
Претендира се и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ по чл.38, ал.2 ЗАдв.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за
ищцата, съгласно който й е предоставена безплатна правна помощ от адвокат
Д. Г. на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. Съгласно чл.38 от ЗАдв. адвокатът
може да предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в
разпоредбата хипотези, в които попада и настоящият случай. Съгласно чл.38,
ал.2 от ЗАдв. на адвоката се определя възнаграждение в размер не по-малък от
предвидения в Наредбата № 1/2004г.за възнаграждения за адвокатска работа.
В случаите на оказана безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално
представителство в исково производство, съдът не присъжда сторени от
страната и определени по размер разноски за вече заплатено от нея адвокатско
възнаграждение, а сам определя размера на дължимото се на адвоката
8
възнаграждение – съобразно фактическата и правна сложност на делото и
обема на положения от пълномощника труд, и го присъжда с крайния си акт
по делото (решението по съществото на спора или прекратително
определение). Настоящият състав е запознат с практиката на СЕС,
инкорпорирана в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г.
по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, в което се
приема, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
както и, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Въведеното с чл.78, ал.5 ГПК
правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия
адвокатски съвет размер, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците
в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените съображения
разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ЗА, препращаща към разпоредбата на чл. 36 ЗА, а
тя – към Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на
правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Тотка Калчева).
В конкретния случай, делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, делото е разгледано в едно съдебно заседание без явяване на
9
страните и процесуалните им представители, а по делото са депозирани
единствено писмени молби и становища като по въпросите за неравноправни
клаузи в потребителските договори и недействителност на същите по искове
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. 22 вр. чл. 11 и чл.19, ал. 4 ЗПК, включително със
заемодател – ответното дружество, има постановени влезли в сила съдебни
решения, които са непротиворечиви. Като съобрази изложеното, съдът
намира, че на процесуалния адвокат на ищеца следва се да определи
възнаграждение в размер на 400 лева. При присъждане на възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат,
регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр.
параграф 2а от Наредба 1/2004г. за минималните възнаграждения на
адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС (Определение №44 от
28.01.2022г. на ВКС по ч.т.д. № 2525/2021г., II т.о., докладчик съдията Петя
Хорозова, Определение №45 от 28.01.2022г. на ВКС по ч.т.д. № 2526/2021г., II
т.о., докладчик съдията Петя Хорозова, Определение №98 от 08.03.2022г. на
ВКС по ч.т.д. № 1544/2021г., II т.о., докладчик съдията Бонка Йонкова). По
делото са представени доказателства за регистрация на адвоката по ЗДДС,
поради което следва да бъде прибавен и ДДС към определеното адвокатско
възнаграждение, поради което ответникът следва да бъде осъден да плати
сумата от 480 лева с включен ДДС за оказана адвокатска помощ. Тъй като
възнаграждението се определя от съда, то неоснователно е възражение за
прекомерност на адвокатското възражение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1322668/01.02.2024г., сключен между И. Й. Д., ЕГН
**********, с адрес: ************** и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Младост,
ж.к. Младост 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.А, офис 20, на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к. 1712, район „Младост - 3", бул.
„Александър Малинов" № 51, вх. А, ет.9, офис 20, представлявано от И. В. Д.
и Д. В. Н., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. Й. Д., ЕГН
**********, с адрес: ************** сумата от 68,88 лева, представляваща
направени по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к. 1712, район „Младост - 3", бул.
10
„Александър Малинов" № 51, вх. А, ет.9, офис 20, представлявано от И. В. Д.
и Д. В. Н., да заплати на адвокат Д. Г., вписан в Адвокатска колегия ****** с
№ ***********, адрес: **************, сумата от 480,00 лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение по делото за оказана безплатна
правна помощ по чл.38 от ЗАдв..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
/п/ не се чете
Съдия при Районен съд –Вярно с
Хасково: оригинала!
Секретар: Г. Г.
11