Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260 052
08.04.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
втори граждански състав
На двадесет и девети март през две хиляди двадесет и първа година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
ЕЛЕНА
АРНАУЧКОВА
Секретар: АННА СТОЯНОВА
Като разгледа докладваното от съдия М.Петрова в.гр.дело №102 по описа
за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно
по реда на чл.294 във връзка с чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №266 от
05.03.2019г., постановено по гр.дело №1901/2018г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив, Л.Б.Л. с ЕГН:********** е осъден да върне на Д. ф „З.“***, на
основание чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД, сумата от 742292,86лв. като част от сумата
от 797292,86лв., преведена му от ДФ“З“ с авизо по платежно нареждане от
08.07.2009г. като предоставена безвъзмездна финансова помощ по Договор №.../...г.
за извършване на дейности, посочени в бизнес плана към проект №..., следваща се
за връщане с отпадане на основанието за получаването й – с разваляне на
сключения между страните договор, поради неизпълнението му от ответника,
считано от 25.02.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от
742292,86лв. от 07.09.2018г. до окончателното й връщане, както и сумата от
29791,71лв. – разноски в производството по този иск, а иска на Д. ф „З.“***, за
осъждане на Л.Б.Л. с ЕГН:********** да заплати сумата от 348834,38лв. като част
от сумата от 349834,38лв., съставляваща лихва за забава върху сумата от
742292,86лв. за периода от 21.12.2013г. до 05.09.2018г., е отхвърлен и Д. ф „З.“***,
е осъден да заплати на адвокат К.А.К. сумата от 8506,69лв., съставляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство
и защита на Л.Б.Л. – ответник по гр.дело №1901/2018г. на ПОС, в производството
по отхвърления срещу него иск за сумата от 348834,38лв.
Така постановеното
първоинстанционно решение е било обжалвано и от двете страни и е потвърдено
изцяло с Решение №132 от 22.07.2019г., допълнено в частта му за разноските с
Решение №138 от 28.08.2019г. чрез присъждане на адвокатско възнаграждение за
адв.К. на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв, допълнено в частта му за разноските с
Решение №140 от 09.09.2019г. чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100лв. в полза на Д. ф „З.“, постановени по в.гр.дело №280/2019г. по
описа на Апелативен съд-Пловдив.
Въззивното решение е било
обжалвано и от двете страни, като с Определение №547 от 20.10.2020г. по т.дело
№2896/2019г. по описа на ВКС, II
т.о. е допуснато касационно обжалване на същото в частта му, с която е
потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения от
ДФ“З“ срещу Л.Б.Л. иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД за сумата
742292,86лв., както и в частта за разноските, и не е допуснато касационно
обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното
решение в частта за отхвърляне на предявения от ДФ“З“ срещу Л.Б.Л. иск с правно
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата 348834,38лв. за периода от 21.12.2013г.
до 05.09.2018г. С постановеното по това дело от касационната инстанция Решение
№13 от 12.02.2021г. въззивното решение, допълнено в частта за разноските с
решение №140 от 09.09.2019г. чрез присъждане на такива за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100лв. в полза на ДФ“З“, е отменено в обжалваната от
Л.Б.Л. част и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен
съд-Пловдив със задължителни указания за произнасяне първо относно обективните
предели на силата на пресъдено нещо на решението по първия частичен иск по
приложеното гр.дело №3919/2013г., съобразно дадените разяснения в ТР №3/2016г.
на ОСГТК на ВКС, и за извършване след това на преценка на надлежно релевираното
в процеса правопогасяващо възражение за изтекла давност при предявяване на иска
за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото материално
право.
Жалбоподателят Л.Б.Л.
чрез пълномощника му адв.К. поддържа подадената от него въззивна жалба и
претендира за присъждане на направените разноски и на основание чл.38,ал.1 и
ал.2 от ЗАдв на възнаграждение за оказаната безплатна защита на материално
затруднено лице в размер на 22441лв. за първоинстанционното производство, в
размер на 22441лв. за първото въззивно производство, в размер на 16376лв. за
касационното производство и в размер на 16376лв. за настоящото второ въззивно
производство или общо 77634лв., както и ДДС в общ размер от 16802,80лв. върху
тези суми и върху присъденото във фазата по допускане на касационното обжалване
възнаграждение от 6380лв.
Въззиваемата страна Д. ф
„З.“ чрез пълномощника юрисконсулт М. П. оспорва жалбата и претендира за
потвърждаване на решението в атакуваната му с нея част, както и за присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв. Заявява
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.
Съдът, след преценка на
събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и при съобразяване със задължителните указания по отменителното
решение на касационната инстанция, намира за установено следното:
Предмет на настоящото
въззивно разглеждане на спора е предявеният от Д. ф „З.“ против Л.Б.Л. иск с
правно основание чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД за заплащане на сумата от
742292,86лв., представляваща остатък от сумата от 792292,86лв., предоставена
като безвъзмездна финансова помощ по сключен между страните Договор №.../...г.
за извършване на дейности, дължима в резултат на разваляне на договора поради
неизпълнение.
Искът се основава на твърдения в изпълнение
на цитирания договор ищецът да е превел по сметката на ответника с авизо по
платежно нареждане от 08.07.2009г. сумата от 797292,86лв. като безвъзмездна
финансова помощ за извършване на дейности по бизнес плана към Проект №...,
изразяващи се в изграждане на 15,5дка оранжерии по хидропонна технология в с.С.,
общ.А., а ответникът да не е изпълнил задължението си по чл.4.17 от договора да
използва придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи по начина,
описан в бизнес плана, за период от пет години, както е констатирано при
извършените в периода от 25.01.2012г. до 28.02.2013г. проверки, при които било
установено, че оранжерията не функционира, няма работници и част от активите
липсват, поради което с депозираната на 21.12.2013г. срещу Л.Л. искова молба по
гр.дело №3919/2013г. на ПОС фът направил валидно изявление за разваляне на
договора.
С отговора на исковата
молба ответникът Л. е заявил възражение за изтекла погасителна давност с
твърдения такава да е започнала да тече на 25.01.2012г., когато е констатирано
неизпълнението на задълженията му по договора и когато е настъпила
невъзможността да се осъществи основанието, евентуално на 16.04.2013г., когато
му е била връчена нотариална покана от 25.03.2013г., с която ищецът го уведомява,
че, счита платените суми за недопустими за финансиране и го кани да ги върне, и
с която е отпаднало основанието за получаването им. Оспорил е и дължимостта на
претендираната сума с твърдение неизпълнението на договора да е по вина на
ищеца, поради което същият да не е имал правото да го развали, излагайки
конкретни фактически обстоятелства. С отговора е представил връчена му на
16.04.2013г. нотариална покана от 25.03.2013г., с която ДФ“З“ го уведомява, че на
основание т.8.1 и поради неизпълнение на т.4.17 от процесния договор му дължи
предоставената сума от 797292,86лв. и го кани да я преведе по посочена банкова
сметка ***домителното писмо.
С искова молба от
21.12.2013г. Д. ф „З.“ е предявил срещу Л.Л. частичен иск за сумата от
30000лв., основаващ се на твърдените и понастоящем фактически обстоятелства, в
която се съдържа изрично изявление за разваляне на процесния договор. Препис от
исковата молба, по която е образувано приложеното гр.дело №3919/2013г. по описа
на Окръжен съд-Пловдив, е връчен на ответника Л. на 25.02.2014г. С
постановеното по това дело Решение №755 от 28.04.2015г. окръжният е приел за
установено в изпълнение на договора ДФ“З“ да е превел на Л. на дата
08.07.2009г. сумата от 797292,86лв., а ответникът към момента на извършените
проверки да не е изпълнявал задължението си за използване на инвестицията по
описания в бизнес плана начин, което е предпоставка за едностранното разваляне
на договора, извършено от ищеца с връчената на ответника на 16.04.2013г.
нотариална покана, както и за ангажиране отговорността на ответника по чл.8.1
от договора за връщане на получената финансова помощ от момента на извършване
на нарушението, респективно неговото установяване. По възражението на ответника
за изтекла погасителна давност окръжният съд е приел, че връщането на
получената финансова помощ се обуславя от неизпълнение на задължението на
ответника да използва в продължение на пет години инвестицията по предназначение,
при което връщането се дължи от момента на констатиране на неизпълнението и от
този момент започва да тече петгодишният давностен срок или в случая от
25.01.2012г., когато ищецът чрез своите органи е констатирал неизпълнението, и,
тъй като исковата молба е подадена на 21.12.2013г. преди изтичане на
петгодишния давностен срок, претенцията не е погасена по давност. С решението
частичният иск за сумата от 30000лв. е уважен. Решението е потвърдено с Решение
№197 от 09.11.2015г. по в.гр.дело №415/2015г. по описа на Апелативен
съд-Пловдив с идентични мотиви досежно сключването на процесния договор,
изплащането на финансова помощ по него на 08.07.2009г. в размер на
797292,86лв., установеното при първата проверка на 25.01.2012г. неизпълнение на
задължението на ответника по т.4.17 от договора да използва подпомогнатата
инвестиция по описания в бизнес плана начин, едностранното разваляне на
договора от страна на ищеца с връчена на ответника на 16.04.2013г. нотариална
покана и неоснователността на възражението за изтекла погасителна давност,
каквато да е започнала да тече от момента на констатиране при проверката от
25.01.2012г. на неизпълнението, от който се дължи връщане на изплатената
финансова помощ. С Определение №28 от 13.01.2017г. по гр.дело №50368/2016г. на ВКС,
I г.о. не е допуснато
касационно обжалване на въззивното решение.
С неприсъствено Решение
№1417 от 16.11.2017г., постановено по гр.дело №1631/2017г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив, е уважен втори частичен иск на ДФ“З“ срещу Л.Л. за сумата от
25000лв., представляваща част от общо дължимата на отпаднало основание сума от
797292,86лв. като главница по процесния договор.
С обжалваното понастоящем
Решение №266 от 05.03.2019г. окръжният съд е приел, че с влезлите в сила
съдебни решения по частичните искове са установени със сила на пресъдено нещо
общите правопораждащи факти относно сключването на процесния договор,
предоставяне от ищеца на ответника в изпълнение на същия договор на сумата от
797292,86лв. и развалянето на договора от ищеца поради неизпълнението му от
ответника, при което и доколкото ответникът не е установил връщане на
претендирания остатък от 742292,86лв., нито наличие на основание да задържи
тази сума, той да дължи същата, а възражението на ответника за погасяване на
вземането по давност да е неоснователно, тъй като то е дължимо на отпаднало
основание, при което изискуемостта му настъпва с отпадане на основанието в
резултат на развалянето на договора, а той е развален с връчването на ответника
на дата 25.02.2014г. на препис от исковата молба на ДФ“З“, по която е
образувано гр.дело №3919/2013г. на ПОС и която съдържа изявление за развалянето
му, и от тази дата до датата на подаване на настоящата искова молба на
07.09.2018г. петгодишният давностен срок да не е изтекъл. По тези решаващи
съображения окръжният съд е уважил иска за присъждане на сумата от 742292,86лв.
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
С въззивната жалба против
решението ответникът Л. счита правилно окръжният съд да е приел, че дължимото
на отпаднало основание вземане става изискуемо с отпадане на основанието, което
в случая е развалянето на договора, но неправилно да е приел, че развалянето на
договора е станало с получаването на исковата молба по делото по първия
частичен иск, тъй като с решението по това дело със сила на пресъдено нещо е
установен общият правопораждащ факт кога и как е бил развален договора – с
получаването на нотариалната покана на ищеца на 16.04.2013г.
С отменителното решение
касационната инстанция е дала задължителни указания при настоящото въззивно
разглеждане на спора съдът да изложи мотиви относно обективните предели на
силата на пресъдено нещо на решението по първия частичен иск по гр.дело
№3919/2013г. на ПОС, съобразно разясненията, дадени в ТР №3/2016г. на ОСГТК на
ВКС, във връзка с оплакванията във въззивната жалба на Л., след което да
прецени надлежно релевираното в процеса от него правопогасяващо възражение за
изтекла давност.
В изпълнение на тези
указания и съгласно т.2 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2019г. по тълк.дело
№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, настоящата инстанция намира, че влязлото в сила
съдебно решение по приложеното гр.дело №3919/2013г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти
на спорното субективно материално право при предявения сега иск за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Така със сила
на пресъдено нещо е установено сключването на процесния договор №... от ...г.
между страните, изпълнението на задължението на ищеца по него да предостави на
ответника безвъзмездна финансова помощ за извършването на дейностите по бизнес
плана към Проект №1... по изграждане на 15,5дка оранжерии по хидропонна
технология в с.С.-община А. чрез превеждане по банков път на 08.07.2009г. на
сумата от 797292,86лв., неизпълнението на задължението на ответника по чл.4.17
от договора да ползва придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи по
описания в бизнес плана начин за период от пет години, констатирано при първата
извършена на 25.01.2012г. проверка. Относно възникването и изискуемостта на
процесното вземане по частичния иск съдът от една страна е приел, с оглед
дадената правна квалификация на иска като такъв по чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД,
по какъвто се е произнесъл и с диспозитива, да се касае за връщане на сума,
получена на отпаднало основание поради разваляне на договора, извършено от
ищеца с връчената на 16.04.2013г. нотариална покана на ответника като
правопораждащ юридически факт, при което изискуемостта би следвало да се счита
за настъпила именно в деня на отпадане на основанието с разваляне на договора,
както резонно застъпва и жалбоподателят в подадената въззивна жалба, позовавайки
се на постановките по т.7 от ППВС №1 от 28.05.1979г., но от друга страна е
приел, с оглед възражението за изтекла погасителна давност, че предмет на
делото е връщане на получената от ответника финансова помощ по договора, което
връщане е обусловено от неизпълнение на задължението на ответника да използва в
продължение на пет години инвестицията по предназначение и поради това
връщането да се дължи от момента на констатиране на неизпълнението –
25.01.2012г., така, както е предвидено в чл.8.1 от договора, което се застъпва
и от жалбоподателят в депозираната в настоящото производство писмена защита с
позоваване и на съдебна практика по аналогичен случай, обективирана в Решение
№28 от 01.08.2018г. по т.дело №2667/2016г. на ВКС, I т.о. С това решение е бил разгледан иск по
чл.422 от ГПК във връзка с чл.79,ал.1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземане по т.8.1 от договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ и
е прието по силата на посочената клауза вземането за връщане на субсидията да
възниква от момента на установяване на нарушението и за съществуването му да не
е необходимо отправяне на волеизявление за разваляне на договора. В настоящият
случай, обаче, вземането не е претендирано на договорно основание по чл.79,ал.1
от ЗЗД, а на извъндоговорно на плоскостта на неоснователното обогатяване по
чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД като дължимо на отпаднало основание поради разваляне
на договора. При тези обстоятелства настоящата инстанция намира, че източник на
силата на пресъдено нещо на съдебното решение е неговият диспозитив, а не
мотивите, и същият съдържа всички съществени признаци досежно
субективните и обективните й предели с посочване на страните по спорното
материално правоотношение и неговия предмет, обхващащ елементите от фактическия
състав на правната норма, от които се поражда защитаваното субективно
материално право. Както възникването, така и изискуемостта на вземането е съществен признак на предявеното за защита
притезателно право и тя се обхваща от обективните предели на силата на
пресъдено нещо на решението. В
случая диспозитивът сочи то да произтича от развалянето на сключения между
страните договор поради неизпълнение, а не от самия договор. В този смисъл по
обвързващ начин са установени фактическите обстоятелства относно възникването и
изискуемостта на вземането с развалянето на договора, настъпило с връчването на
ответника на 16.04.2013г. на нотариалната покана на ищеца. Неправилно при това
положение в отклонение от задължителната сила на решението окръжният съд по
настоящото дело е приел, че процесният договор е развален на 25.02.2014г.,
когато на ответника е връчен препис от исковата молба на ищеца, съдържаща
волеизявление за разваляне на договора.
Обсъденото сочи, че с
развалянето на процесния договор на 16.04.2013г. за ищеца е възникнало правото
да получи обратно остатъка от предоставената на ответника в изпълнение на
договора финансова помощ от 797292,86лв., възлизащ след уважаването на двата
предходни частични иска на сумата от 742292,86лв. Правоизключващите възражения
на ответника по отговора на исковата молба за липса на основание за разваляне
на договора са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решенията по
частичните искове. Ответникът не твърди да е изплатил на ищеца претендираната
сума, нито да е налице основание да я задържи. Установено е при това положение
съществуването на процесното вземане, чиято изискуемост е настъпила на
16.04.2013г.
Ответникът е заявил своевременно с отговора
на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
вземането. Според чл.114,ал.1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. След като изискуемостта е настъпила на
16.04.2013г. петгодишният давностен срок по чл.110 от ЗЗД изтича на
16.04.2018г., при което към датата на подаване чрез куриер на 05.09.2018г. на
настоящата искова молба вх.№25929/07.09.2018г. е бил изтекъл. При това
положение правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на предявеното вземане се явява основателно и налага отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната му част относно присъдената сума от
742292,86лв. със законна лихва и отхвърляне на иска за нея. С оглед на този
резултат, решението следва да се отмени и в частта му относно присъдените на
ищеца разноски по производството по този иск в размер на 29791,71лв.
Жалбоподателят претендира за присъждане на разноски за всички инстанции по представен от него списък. Съгласно чл.294,ал.2 от ГПК, при повторното разглеждане на делото съдът се произнася и по разноските за водене на делото във ВКС. В тази връзка заплатените от жалбоподателя разноски по делото са единствено за държавна такса в размер на 30лв. за производството по допускане на касационно обжалване, които следва да му се присъдят. Останалите посочени в списъка разноски са за адвокатско възнаграждение за оказаната му от упълномощения адв.К. безплатна защита пред инстанциите. В представените в първоинстанционното, въззивното и касационното производство договори за правна защита и съдействие е уговорено безплатно предоставяне на правна защита, съдействие и представителство при условията на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв, основанието за каквото не е оспорено. На адв.К. при това положение и на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв се дължи възнаграждение, размерът на което следва да се определи по правилата на Наредба №1 от 09.07.2004г. Според чл.2,ал.4 и ал.5, възнагражденията за процесуално представителство се дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане, както в случая, като те се определят съобразно вида и броя на предявените искове по граждански дела, за всеки един от тях поотделно, или в случая за иска за сумата от 742292,86лв., доколкото за отхвърления иск за сумата от 348834,38лв. за обезщетение за забава възнаграждение е присъдено с влезлите в сила в тази им част първоинстанционно и въззивно решение и с Определение №240 от 09.12.2020г. по т.дело №2896/2019г. на ВКС. Съгласно чл.7,ал.2,т.5, възнаграждението за една инстанция възлиза на 16375,86лв. или общо за всички инстанции, включително и за повторното въззивно разглеждане, се равнява на 65503,44лв. Претендира се върху възнаграждението да бъде начислен отделно ДДС, тъй като, макар и адв.К. да не е регистриран по ЗДДС, размерът на присъдените му възнаграждения води до автоматично регистриране и незабавно заплащане на ДДС в размер на 20% от тях. Искането е неоснователно. Според чл.3,ал.1 и ал.2 от ЗДДС, данъчно задължено лице е всяко лице, което извършва независима икономическа дейност, а такава е и дейността на лицата, предоставящи услуги, включително правни услуги. Данъчно задължените лица подлежат на регистрация по ЗДДС, целта на която е да се защитят интересите на държавата при администрирането на ДДС. С регистрацията възниква задължение за начисляване на ДДС върху цената на предоставената услуга. Регистрацията е по избор и задължителна. На задължителна регистрация в общия случай по чл.96 от ЗДДС подлежи всяко данъчно задължено лице с облагаем оборот 50000лв. или повече за период не по-дълъг от последните 12 последователни месеца преди текущия. Жалбоподателят се позовава на тази хипотеза, акцентирайки на размера на дължимите му се възнаграждения, надхвърлящ сумата от 50000лв. Неправилно същият счита, че реализирането на такъв оборот води автоматично да регистриране по ЗДДС и незабавно заплащане на ДДС върху оборота. Регистрацията не възниква по силата на закона, а след провеждане на процедурата по чл.101 от ЗДДС по инициатива на лицето или по чл.102 от ЗДДС по инициатива на органа по приходите, когато задълженото за регистрация лице не е подало заявление, приключваща с постановяване на акт за регистрация или отказ за регистрация, който съответно подлежи на обжалване. При това положение и доколкото адв.К. не е регистриран по ЗДДС в рамките на съответното регистърно производство към момента на приключване на устните състезания по делото, а, според пар.2а от ДР на Наредба №1 от 09.07.2004г., за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията е без включен в тях ДДС, тъй като до регистрацията им те не дължат начисляване на такъв по реда на чл.86 от ЗДДС, не е налице основание за присъждане на дължимото му се възнаграждение с ДДС.
Предвид изложените мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ Решение №266 от
05.03.2019г., постановено по гр.дело №1901/2018г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив, В ЧАСТТА, с която Л.Б.Л. с ЕГН:********** е осъден да върне на Д. ф
„З.“***, на основание чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД, сумата от 742292,86лв. като
част от сумата от 797292,86лв., преведена му от ДФ“З“ с авизо по платежно
нареждане от 08.07.2009г. като предоставена безвъзмездна финансова помощ по
Договор №.../...г. за извършване на дейности, посочени в бизнес плана към
проект №..., следваща се за връщане с отпадане на основанието за получаването й
– с разваляне на сключения между страните договор, поради неизпълнението му от
ответника, считано от 25.02.2014г., ведно със законната лихва върху главницата
от 742292,86лв. от 07.09.2018г. до окончателното й връщане, както и да заплати
сумата от 29791,71лв. – разноски в производството по този иск, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.
ф „З.“***, против Л.Б.Л. с ЕГН:********** и адрес: ***, иск за заплащане на
сумата от 742292,86лв., представляваща остатък от сумата от 797292,86лв., предоставена
му като безвъзмездна финансова помощ по сключен между тях Договор №.../...г. за
извършване на дейности, посочени в бизнес плана към проект №..., дължима с
отпадане на основанието за получаването й в резултат на разваляне на договора
поради неизпълнение, ведно със законната лихва, считано от 07.09.2018г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Д. ф „З.“***, да
заплати на Л.Б.Л. с ЕГН:********** и адрес: ***, сумата от 30лв. /тридесет
лева/, представляваща разноски за държавна такса за производството по допускане
на касационно обжалване.
ОСЪЖДА Д. ф „З.“***, да заплати на адвокат К.А.К., ЕГН:**********,***, на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв, сумата от 65503,44лв. /шестдесет и пет хиляди петстотин и три лева и четиридесет и четири стотинки/, представляваща възнаграждения за осъществената безплатно адвокатска защита и процесуално представителство на Л.Б.Л. в производството пред всички инстанции.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: