Р Е Ш Е Н И Е №

 

           гр. София, 09.03.2017г.

                                              

                                     В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

            Софийски  градски съд, Търговско отделение, VІ-23 състав, в открито заседание на тринадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав: 

 

                                                                                                 Председател: Анна Ненова

 

при секретаря Й.П. като разгледа  докладваното от съдията докладчик т.д. № 3901 по описа за 2016г. и за да се произнесе  взе предвид, следното:

 Предявени са за разглеждане и решаване искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като паричните искове – при условията на евентуалност. 

 Ищците „А.И.“ ООД, Д.Д.Г. и П.Л.П. твърдят, че на 25.04.2008г. с ответника „Б.П.Б.“ АД са подписали договор за кредит № 481/2008г. Дружеството „А.И.“ ООД е било в качеството си на кредитополучател, а Д.Д.Г. и П.Л.П. – поръчители.

Уговорената главница по договора за кредит е била 274 000 евро. Не е имало посочена дължима лихва, не е бил уговорен начин за определяне на размера й, ищците не са се съгласявали с общи условия на банката и не са били наясно с методиката за изчисляване на  базисния банков лихвен процент, при което лихва не е била дължима, но задълженията са били плащани поради заплахата от чл. 417 от ГПК.

Същевременно неопределеността и едностранната възможност за коригиране на вноската от страна на банката са попадали под приложното поле на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Касаело се е за клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от договора за кредит – че главницата по кредита ще се олихвява с годишна лихва, определена като сбор от базисен банков лихвен процент плюс надбавка от 3.5% и че в случай на забава в плащането на главницата и/или на начислената лихва по каквато и да е причина, банката ще олихвява просрочената главница с наказателна лихва (неустойка) в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта. Тези клаузи попадат в приложното поле на чл. 143 от ЗЗП, където се съдържа примерен и неизчерпателен списък на неравноправните клаузи и за които съдът следи служебно, както и противоречат на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По директивата от Съда на Европейския съюз са постановени много решения по преюдициални въпроси. Нищожност на клаузите е констатирана и от Комисията за защита на потребителите.   Съгласно чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ в договора трябва да бъде посочено какво съдържа  базисния банков лихвен процент, както и условията, при които може да бъде променян. Клаузите на  чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от договора за кредит накърняват и добрите нрави. Уговорките са нищожни, като нарушаващи принципа на справедливостта, тъй като вследствие на заплащането е налице неравностойност на насрещните престации по договора.

От ищците се твърди още, че евентуално годишната лихва по чл. 5, ал. 1 от договора за кредит  е трябвало да бъде сбор от Юрибор, като базисен банков лихвен процент, увеличен с 3.5% надбавка, но тогава не са били налице условия за вдигане на стойността на банковия ресурс на банката, напротив налице е основание за неговото намаляване, тъй като нивата и стойността на този индекс са драстично паднали. Не е била изпълнявана и собствената методология на банката за начисляване на базисния банков лихвен процент.

При изложеното ищците искат да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от Договор за кредит № 481/2008 от 25.04.2008г., тъй като са неравноправни клаузи по изложените в исковата молба съображения, да бъде осъден ответникът да заплати солидарно сумата от 183 937. 61 лева, равностойност на 94 045. 81 евро, представляващи  недължимо заплатени суми за лихви, поради това, че не са договорени  по Договор за кредит № 481/2008 от 25.04.2008г., за периода от подписване на договора до завеждане на исковата молба (18.12.2013г.), със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до датата на действителното плащане, евентуално да бъде осъден ответникът да заплати солидарно 183 937. 61 лева, равностойност на 94 045. 81 евро, представляващи надплатени суми поради неправилно изчисляване на лихвата от банката – ответник за период от датата на сключване на договора - 25.04.2008г., до датата на завеждане на исковата молба, със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до действителното й изплащане.       

Ищците претендират направените по делото разноски.

Ответникът оспорва исковата молба. Основно възразява, че е бил уговорен начин за определяне и промяна на договорната лихва. Оспорените клаузи не са нищожни, тъй като е спазен ЗКИ и клаузите не противоречат на добрите нрави. Ищецът – юридическо лице не е потребител и ЗЗП по отношение на него е неприложим, а останалите ищци са обвързани единствено с договор за поръчителство. 

Ответникът също претендира направените разноски.      

            Съдът като съобрази фактите и доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, възприема от фактическа страна по делото следното:

            На 25.04.2008г. между „Б.П.Б.“ АД и       „А.И.“ ООД е бил сключен Договор за кредит № 481/2008, съгласно който банката е предоставила на дружеството кредит в размер на 274 000 евро целево за оборотни средства (чл. 1 и 2 от договора). При подписване на договора дружеството е трябвало да заплати 1% административна  такса върху размера на одобрения кредит за разходи по обслужването му (чл. 4). Съгласно клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора, главницата по кредита се е олихвявала с годишна лихва, определена като сбор от базисен банков лихвен процент плюс надбавка от 3.5%.  Лихвата се е начислявала ежемесечно и се е издължавала на датата на падежа всеки месец (чл. 6, ал. 2). Главницата по кредита е трябвало да бъде издължена не по-късно от 30.04.2009г. (чл. 6, ал. 1 от договора). В случай на забава в плащането на главницата и/или начислени лихви банката е олихвявала просрочената главница с наказателна лихва (неустойка) в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка от 10% (чл. 7, ал. 1). Дължимите суми са се издължавали от кредитополучателя безкасово.

За обезпечаване на вземанията на банката по кредита, Д.Д.Г. и П.Л.П. са поръчителствали по договора при условията на договора (чл. 13, ал. 3). Поето е било задължение поръчителите да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълненията му, включително за заплащане на всички дължими суми, лихви, такси и разноски до окончателното им погасяване (чл. 16 и сл. от договора).

Неразделна част от договора са били Общите бизнес условия на банката. Ищците са декларирали, че приемат безусловно тези условия и същите са им предадени при сключване на договора.

Съгласно т. 2.2, ал. 5 от Общите Бизнес условия, одобрени с Решение на Изпълнителния комитет от 12.02.2007г., клиентът се е съгласявал, че банката има право да променя едностранно приложимия към съответния договор за кредит лихвен процент при промяна на основния лихвен процент на БНБ или при промяна на приложимия към договора на клиента пазарен индекс, респ. при промяна на официалния индекс на инфлация в еврозоната. Клаузата е била променена съгласно решение по Протокол № 12 от заседание на Изпълнителния комитет на „Б.П.Б.“, проведено на 25.09.2008г., съответно Протокол № от 14.02.2011г.  

Към договора за кредит допълнително са били сключени десет анекса – Анекс А1-481/2009 от 30.04.2009г.,  Анекс А2-481/2009 от 20.04.2010г., Анекс А3-481/2009 от 29.07.2010г.,   Анекс А4-481/2009 от 07.09.2010г.,  Анекс А5-481/2009 от 25.02.2011г.,    Анекс А6-481/2009 от 25.03.2011г.,    Анекс А7-481/2009 от 12.09.2011г.,     Анекс А8-481/2009 от 10.02.2012г.,  Анекс А9-481/2009 от 23.02.2012г. и Анекс А10-481/2009 от 23.08.2012г.        

По делото не е спорно, че  сумата от 274 000 евро е била предоставена на дружеството – кредитополучател.

Не се установява конкретно какви са били сумите по лихвите по чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от договора за кредит, съгласно уговореното по договора и съответно приложимите общи условия. По делото няма събрани доказателства за такива обстоятелства. Заключение в този смисъл не е дала и изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза – основно и допълнително заключение.

Безспорно е  обаче, че такива лихви са били начислявани.  За времето на действие на договора банката е имала определен базисен лихвен процент, който е прилагала, като базисният лихвен процент е бил определян (преразглеждан) месечно от Комитет за управление на активи и пасиви на банката, при прилагане на Методология за определяне на лихвените проценти по кредитите.  В основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза са посочени конкретно процентите на лихвата за кредити в евро за времето от 23.03.2006г. до 09.11.2009г., последно след 01.04.2008г.  – 5. 75 %, съответно на решения на кредитния комитет на ответната банка. 

На 23.08.2012г. между страните е бил сключен последният десети анекс към договора за кредит, съгласно който страните са приели и са се съгласили, че към 23.08.2012г. кредитополучателят е бил в просрочие на задълженията си към банката, като общата сума на просрочените задължения е била 8 210. 99 евро и са представлявали просрочена главница, просрочени лихви, наказателни лихви и просрочени такси. Плащането е било отложено до 30.08.2012г.

Подобни са били и анексите Анекс А1-481/2009 от 30.04.2009г. (с приложен погасителен план), Анекс А2-481/2009 от 30.04.2009г. (с приложен погасителен план),   Анекс А3-481/2009 от 29.07.2010г.,    Анекс А5-481/2009 от 25.02.2011г.,  Анекс А6-481/2009 от 25.03.2011г., Анекс А7-481/2009 от 12.09.2011г. (с уговорка до 30.09.2012г. да бъдат платени всички усвоени от кредитополучателя суми) и Анекс А9-481/2009 от 23.02.2012г.  С анексите фактически са били преобразувани задълженията по договора за кредит, като се е увеличавал размерът на главницата с непогасените в срок вноски, разсрочвали са се административните разходи и се е удължавал срокът на договора (така заключенията на съдебно-счетоводната експертиза).               

С Анекс А4-481/2009 от 07.09.2010г. изрично е била уговорена солидарна отговорност по смисъла на чл. 121-123 от ЗЗД между ответника и Д.Д.Г. в качеството му на солидарен длъжник.   

С анексите, отделно от посоченото по-горе, е била потвърждавана и приложимостта на общите условия на ответната банка.

Безспорно е по делото още, че от кредитополучателя по договора за кредит е имало извършвани плащания, от които лихви – 94 045. 81 евро. След 23.08.2012г. и до 19.02.2013г.  са били платени 271 евро от възнаградителната лихва и 3 764. 99 евро от наказателната лихва, при падежирали след 30.08.2012г. 10 897. 79 евро лихви и 18 436. 35 евро наказателни лихви. В този смисъл е основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Не се установява какви плащания са били извършени след 19.02.2013г. и до 18.12.2013г. 

От банката е било прието погашение по договора за кредит за сума от главница, възнаградителна лихва и наказателна лихва (неустойка), съответно че към 28.03.2013г., когато е било поискано издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, са били дължими сума от 230 989. 09 евро главница, 8 924.25 евро лихва за период от 30.04.2012г. до 30.09.2012г. и 16 444. 39 евро наказателна лихва за периода от 30.08.2012г. до 27.03.2013г., след настъпването на последния уговорен срок на погашение съгласно последния подписан между страните анекс.

„А.И.“ ООД е дружество, пререгистрирано в търговския регистър през 2008г. с управител Д.Д.Г., който е и съдружник, притежаващ 41 от общо 100 дяла от дружествения капитал. Съдружник в дружеството с 12 дяла  е и ищецът П.Л.П..

При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът приема следното:

Сключеният между  „А.И.“ ООД  и ответната Б.договор от 25.04.2008г. по същественото си съдържание е договор за банков кредит – наименуван договор, правната уредба на който се съдържа в разпоредбите по чл. 430 и сл. от ТЗ. Съгласно договора, ответникът, търговска банка, се е задължил да предостави на ищцовото дружество парична сума за определен срок и за определена цел - за оборотни средства, а дружеството се е задължило да използва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока (чл. 430, ал.  1 от ТЗ). Ползването на предоставената парична сума не е било безвъзмездно, а при заплащане на лихва по кредита (чл. 430, ал. 2 от ТЗ). При сключване на договора е била спазена формата по чл. 430, ал. 3 от ТЗ, която е за действителност.

Към договора за кредит са приложими и общите правила на ТЗ относно търговските сделки, както и за неуредените от ТЗ положения за търговските сделки – разпоредбите на гражданското законодателство и търговските обичаи (чл. 288 от ТЗ). Ответникът е Б.по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ и за дейността му се прилагат и разпоредбите на този закон.    

Инкорпорирани в договора за кредит са били и договори за поръчителство, сключени с ищците  Д.Д.Г. и П.Л.П. (чл. 138 и сл. от ЗЗД).

В клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора за кредит е било уговорено заплащането на неустойка като последица от забавата при изпълнение на задължението на кредитополучателя да заплаща в срок погасителните вноски по главницата и възнаградителната лихва. Задължението е било съответно на разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. 

Ищците твърдят, че към отношенията по договора е приложим Законът за защита на потребителите, уреждащ защитата на потребителите, включително правото им на защита срещу неравноправни договорни условия (чл. 1, ал. 1 и 2 от ЗЗП), както и е приложима Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разпоредбите на която изрично са били въведени със Закона за защита на потребителите (§ 13а от допълнителните разпоредби на закона).

Съгласно легално установеното определение за потребител (§ 13, т. 1 от ЗЗП, вр. чл. 2, б.”б” от Директива 93/13/ЕИО), потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Законът, съответно посочената директива, дефинират договорите, към които се прилагат с оглед качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Персоналният и предметен обхват на директивата са изяснени в  решения на Съда на Европейския съюз – дело С-74/15, С-110/14, С-348/14, С-488/11, С-484/08, С-92/11, С-96/14, С-34/13, С-143/13 и др.

Ищецът търговско дружество не е физическо лице и за него ЗЗП е неприложим.

Това обаче е и за останалите ищци – физически лица, независимо дали  Анекс А4-481/2009 от 07.09.2010г. може да бъде тълкуван като договор за стъпване в дълг по чл. 101 от ЗЗД на Д.Д.Г. или ищците – физически лица са поръчители по договора за кредит, така както това е било уговорено при сключването на договора за кредит. Това не е  поради отделно сключените от тези ищци договори от договора за кредит, съответно поради акцесорния характер на тези договори, а поради  функционалната връзка на Д.Д.Г. и П.Л.П. с дружеството „А.И.“ ООД, което при сключването на договора за кредит е действало в рамките на своя търговска или професионална дейност. Тези ищци са съдружници в дружеството, а  Д.Д.Г. – и управител.

В този смисъл е определение на съда (шести състав) от 19.11.2015г. по дело С-74/2015г. Съгласно това определение, чл. 1, параграф 1 и член 2, буква б) от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че тази директива може да се прилага към договор за обезпечение върху недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на задълженията, които има търговско дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. В случая такава връзка е налице.

По въпроса съдлъжникът и поръчителят по договор за банков кредит и анексите по него, които са физически лица, могат ли да се ползват от защитата на ЗЗП, когато кредитополучател е търговец, ще  бъде отговорено и по т.д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. по реда на чл. 290 от ГПК. До момента няма задължителна за настоящата инстанция  съдебна практика в отклонение от възприетото по-горе тълкуване на   Директива 93/13/ЕИО.

Неоснователно е  и твърдението на ищците, че в нарушение на разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ, в договора за кредит не е бил посочен базисният банков лихвен процент, прилаган към възнаградителната лихва, както и условията, при които може да бъде променян. Разпоредбата на ЗКИ не урежда съдържанието на договора за кредит по императивен начин, а съдържанието на условията по кредитите, които банките предоставят при отпускане на кредитите, т.е. урежда задължения на банката да предоставя информация преди сключване на договор за кредит.

Същевременно  в договора за кредит в случая е бил уговорен размер на лихвата. Базисният лихвен процент е бил този, прилаган при ответната банка към момента на сключване на договора, конкретно е била посочена и надбавката към лихвения процент, а редът за неговата промяна е бил уговорен в приложимите към договора общи условия, които ищците са удостоверили, че са получили при сключване на договора за кредит. Приложимостта на съответните общи условия е била потвърждавана и при сключването на анексите към договора за кредит.

Действително в договора за кредит не е бил посочен конкретен размер на лихвения процент, но този размер може да бъде изведен по тълкувателен път като базисен банков лихвен процент прилаган при банката – кредитодател към момента на сключването на договора за кредит. Това тълкуване съответства на изискването на чл. 20 от ЗЗД относно тълкуването на договорите, още повече, че по делото не се е оспорвало изпълнението на задължението на банката по чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ в действителния му смисъл – кредотополучателят да бъде информиран за условията, при които ответната банка отпуска кредити, включително че ищците са били информирани за базисния лихвен процент при ответната банка.  

Така уговорени, клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от ЗЗД не противоречат на добрите нрави.

   При определяне на еквивалентността на разменените престации при търговските сделки трябва да се касае не просто за явно неизгодни условия, а по аргумент от чл. 297 от ТЗ, съответно възприетото по Решение № 330 от 08.05.2008г. по т.д. № 987/2007г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 572 от 14.10.2008г. по т.д. № 336/2008г. на ВКС, І т.о., за условия по сделките, преценени към момента на сключването им, които са извънмерно неизгодни, такива, при които е нравствено недопустимо с оглед на търговския оборот и търговската практика да бъде признато от съда, че пораждат правните си последици.  НеобхоД.е да се касае за изключителна несправедливост и облагодетелстване за една от страните по сделката. Такива обстоятелства относно уговорената по договора за кредит възнаградителна лихва и неустойка, при техните размери, период за който са дължими и условия, при които са дължими,  не се установяват.

При изложеното няма основание да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от Договор за кредит № 481/2008 от 25.04.2008г. Те не противоречат на ЗЗП, на чл. 58 от ЗКИ, нито на добрите нрави. Исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по делото следва да бъдат отхвърлени.

 Няма основание и за връщане на платените въз основа на тези клаузи лихви, като платени без основание, допълнително при възприетото, че  е неоснователно твърдението на ищците, че не е имало посочена дължима лихва по договора за кредит, не е бил уговорен начин за определяне на размера й, че ищците не са се съгласявали с общи условия на банката и не са били наясно с методиката за изчисляване на  базисния банков лихвен процент, при което лихва не е била дължима.

Предявените като главни искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, с акцесорните искове за лихви за забава, следва да бъдат отхвърлени.

Следва да бъдат отхвърлени и заявените при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на надплатени суми поради неправилно изчисляване на лихвата от банката – ответник за период от датата на сключване на договора за кредит до датата на завеждане на исковата молба, със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до действителното  изплащане на сумите.

Действително по делото се установява плащането от дружеството – кредитополучател на лихви (възнаградителни и наказателни (неустойка за забава)), както и  не  се установява конкретният размер на сумите по лихвите по чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от договора за кредит, съгласно уговореното по договора и съответно приложимите общи условия.  След сключването на договора за кредит обаче между страните са сключвани множество допълнителни споразумения (анекси), последният от 23.08.2012г., с които ответниците са признавали дължимост, включително на  възнаградителни и наказателни лихви (неустойки) и са обещавали плащането им. Касаело се е за изменения на клаузи от договора за кредит по общо съгласие на страните (чл. 8 от ЗЗД), но и за уговорки по анексите, съдържащи  елементи на   спогодба по чл. 365 от ЗЗД. Т.е. към 23.08.2012г. ищците са се съгласили с посочените  от банката като дължими суми по лихвите, така както те са били определяни от нея - от Комитет за управление на активи и пасиви на банката, при прилагане на Методология за определяне на лихвените проценти по кредитите,  съответно са се съгласили с приетия от банката ред на погашение на задълженията  във връзка с направените до 23.08.2012г. плащания, и са обещали плащането на тези задължения. Не е било претендирано от ищците, нито уговорено връщане на суми за надплатени лихви.

  Така няма основание за връщане на платени  до 23.08.2012г. суми  като надплатени. Дори да е имало такива надплатени суми, съответно на първоначално уговореното по договора за кредит и реда за изменение на лихвите по общите условия, ищците са признали дължимост и са обещали плащане на лихвите, така както те са били определени като дължими от банката.

Същевременно платените след 23.08.2012г. лихви, така както се установяват от фактическа страна по размер, са били в размер по-малко от уговореното с последния анекс от 23.08.2012г., при което също липсва основание за връщане на надвнесени суми. Липсва плащане на лихви без основание.

            По разноските

            С оглед изхода на делото разноски на ищците по чл. 78, ал. 1 от ГПК не се дължат.

На ответника следва да бъдат присъдени разноски за адвокат – 600 лева, така както тези разноски са претендирани и установени (чл. 78, ал. 3 от ГПК). 

            Воден от горното съдът

 

 

                                                                 Р Е Ш И :

 

 

            ОТХВЪРЛЯ предявените от  „А.И.“ ООД, с ЕИК ********, Д.Д.Г., с ЕГН **********, и П.Л.П., с ЕГН **********, всички с посочен съдебен адрес *** – адв. В.В.,  срещу „Банка П.Б.“ АД, с ЕИК ******** и със седалище и адрес на управление ***, искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД - да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от Договор за кредит № 481/2008 от 25.04.2008г., както и за заплащане на сумата от 183 937. 61 лева, равностойност на 94 045. 81 евро, представляващи  недължимо заплатени суми за лихви, поради това, че не са договорени  по Договор за кредит № 481/2008 от 25.04.2008г., за периода от подписване на договора до завеждане на исковата молба (18.12.2013г.), със законната лихва от 18.12.2013г. до датата на действителното плащане, евентуално  за заплащане на сумата от 183 937. 61 лева, равностойност на 94 045. 81 евро, представляващи надплатени суми поради неправилно изчисляване на лихвата за период от датата на сключване на договора за кредит  - 25.04.2008г., до датата на завеждане на исковата молба, със законната лихва от 18.12.2013г. до действителното  изплащане.   

ОСЪЖДА А.И.“ ООД, с ЕИК ********, Д. Д.Г., с ЕГН **********, и П.Л.П., с ЕГН **********, всички с посочен съдебен адрес *** – адв. В.В.,  да заплатят на  „Банка П.Б.“ АД, с ЕИК ******** и със седалище и адрес на управление ***, сумата от 600 лева (шестотин лева) разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.                                                               

 

 

 

                                                                  Съдия: