Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 15.04.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди деветнадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5098 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.12.2020 год.,
постановено по гр.дело №6498/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З.Г.Г. срещу Г.Н.Д.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286, ал. 1 ЗЗД, че
ответницата дължи на ищеца сумата от общо 4 273.20 лв.,
представляваща сбор от дължими, но неплатени в уговорените срокове, адвокатски
възнаграждения по 4 бр. договори за правна защита и съдействие, сключени във
връзка с воденето на гр.дело №22159/2006 год. по описа на СРС и изпълнително
дело №7076/2013 год. по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., както следва:
договор №0316804 от 17.10.2013 год. с
договорен хонорар в размер на 540 лв., договор №0316833 от 13.02.2014 год. с
договорен хонорар в размер на 1 300 лв., договор №0316857 от 30.05.2014 год.
с договорен хонорар в размер на 1 200 лв. и договор №0379128 от 12.05.2015
год. с договорен хонорар в размер на 1 200 лв., както и заплатена от ищеца
вместо доверителя му Николай Дерменджиев, наследодател на ответника Г.Д.,
държавна такса за касационна жалба и банкова такса за внасянето й, в общ размер
на 33.20 лв., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело
№36399/2018 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в и ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото
производство в размер на 670.46 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 614.58 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата
Г.Н.Д.. Жалбоподателката поддържа, че искът за част от претендираната сума,
която не била своевременно заявена в исковата молба, бил недопустим. Налице
била неяснота относно сроковете за изплащане и дължимостта на вземанията, като
неправилно СРС не бил допуснал събирането на гласни доказателства във връзка с
отношенията мужду ищеца и наследодателя на ответницата. С уточняваща молба от
19.03.2019 год., подадена два месеца след изтичане на едномесечния срок по чл.
415, ал. 4 ГПК, ищецът бил уточнил цената на исковете си, поради което и
претенцията за сумата от 540 лв. била недопустима. Релевираната претенция била
неоснователна, тъй като не било доказано, че са налице условията на дължимостта
й предвид уговорките на страните, отбелязани на гърба на пълномощното.
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че посочената сума на гърба на
пълномощното е същата, за която е дадено пълномощното по изпълнителното дело,
като не били отчетени разминаването и неяснотата. Ищецът не бил доказал
дължимостта на сумата, чието събиране се търсело и било повод за плащане на
хонорара в размер на 540 лв. Водено било изпълнително производство, но за друга
сума, а не за вземане от 7 300 лв. Въпреки задължението по чл. 190 ГПК по
делото не били доказани договорките между страните, имало ли било прихващания,
дължали ли се суми и на какво основание. След смъртта на бащата на ответницата,
който бил сключил процесните договори, моралът и етиката допускали събирането
на гласни доказателства, които да оборят твърденията на ищеца. Обстоятелството,
че бил настъпил падежа по договорите за правна помощ и съдействие не било
основание да се приеме, че ответницата дължи претендираните суми. Падежът на
договорите бил настъпил през 2015 год., когато наследодателят на ответницата
бил жив и именно от него следвало да бъдат претендирани. Освен това ако тези
суми били дължими, то ищецът щял да ги претендира от ответницата още през 2016
год., а не три години по-късно. СРС следвало да вземе предвид срещата на
страните след смъртта на Н.Х.Д., липсата на сведения относно делото за делба,
както и че на ищеца били предадени документи, но от ответницата не са били
претендирани суми. Договорите от 13.02.2014 год., 30.05.2014 год. и 12.05.2015
год. били сключени във връзка с представителство и защита по гр.дело №22159/2006
год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, по предявен иск за делба от Н.Д.и доведената
му дъщеря, респ. обжалване на актове на съда, водене на делото пред различните
инстанции и фазите на делбата. Ищецът следвало да докаже, че уговорените
възнаграждения не са му били заплатени. Ответницата не дължала претендираните
суми, като те били заплатени своевременно и напълно на ищеца. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З.Г.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че цената на исковете била уточнена с молба от 19.03.2019 год., като
размерът на претендираните суми съответствал на този, предявен в заповедното
производство. В този смисъл не бил пропуснат преклузивния срок по чл. 415 ГПК. Първоинстанционният
съд бил приел, че наследодателят на ответницата бил извършил нов запис на
17.10.2013 год. на гърба на договора за правна защита и съдействие от
17.10.2013 год., с който „признал симулативността на вписаното обстоятелство
във връзка с плащането“. СРС не бил допуснал процесуално нарушение като оставил
без уважение искането на ответницата за събиране на гласни доказателства.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че
решението на СРС е недопустимо в частта му, в която е разгледан по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК установителен иск за сумата от 540 лв., представляваща дължимо възнаграждение
по договор №0316804 от
17.10.2013 год., поради следните съображения:
На 05.07.2018 год. в полза на З.Г.Г. е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №36399/2018 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в,
срещу Г.Н.Д. за сумата от 4 273.20 лв., представляваща дължимо
възнаграждение по процесните четири договора за правна защита и съдействие и
направени разноски за заплащането на държавна такса за касационно обжалване, в
т.ч. такса за банков превод.
Своевременно длъжницата е подала възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради
което на З.Г.Г. са били дадени указания по реда на чл. 415, ал. 4 ГПК, които са
му били съобщени надлежно на 02.01.2019 год. Своевременно – на 31.01.2019 год.,
в рамките на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, заявителят е подал искова
молба, с която е предявил срещу Г.Н.Д. осъдителни искове за следните вземания:
1 300 лв. – дължимо възнаграждение по договор №0316833 от 13.02.2014 год.,
1 200 лв. – дължимо възнаграждение по договор №0316857 от 30.05.2014 год.,
1 200 лв. – дължимо възнаграждение по договор №0379128 от 12.05.2015 год. и
33.20 лв. – разноски по заплащането на държавна такса за касационна жалба и
банкова такса за внасянето й.
С разпореждане от 14.02.2019 год. първоинстанционният съд е указал на ищеца
да уточни дали предявява осъдителни или установителни искове, тъй като се
позовава на проведено заповедно производство по ч.гр.дело №36399/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 164 с-в, по което му е била издадена заповед за изпълнение,
както и да конкретизира цената на исковете си, като в случай, че исковете са
предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК същата следва да съответства на
заявения размер в заповедното производство /заповедта е издадена за сума в общ
размер на 4 273.20 лв., а с исковата молба се претендира сума в общ размер
на 3 733.20 лв./ и да предприеме съответни действия по довнасяне на
дължимата държавна такса, като приспадне внесената в заповедното производство
или да внесе изцяло дължимата държавна такса в размер на 4 % върху цената на
иска си.
На 19.03.2019 год. /своевременно/ ищецът е подал уточняваща молба, в която
е посочил, че предявява по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че цената
на исковете му е в общ размер на 4 273.20 лв., както и че с исковата молба
е претендирал сумата в общ размер на 3 733.20 лв., тъй като не бил взел
предвид сумата от 540 лв., дължима по договор №0316804 от 17.10.2013 год., препис от който договор е
приложил към уточняващата си молба.
Абсолютна
процесуална предпоставка за допустимостта на предявения по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за
изпълнение, е спазването на едномесечния
преклузивен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК /виж т. 10 от Тълкувателно решение №
4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК/. Пропускането на този
срок е непоправимо, а когато съдът в исковото производство го констатира, той
няма задължения да процедира съобразно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК, тъй като
посочената норма задължава съда да дава указания и срок само за поправимите
порочни процесуални действия на страните. Изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК преклудира окончателно правото на заявителя да предяви иск по реда на чл.
422 ГПК, като в този случай исковата молба подлежи на връщане на основание чл.
130, изр. 1 ГПК, а съдът в исковото производство е длъжен и да обезсили
издадената заповед за изпълнение /респ. изпълнителния лист по чл. 418 ГПК/.
В контекста
на изложеното настоящият съдебен състав приема, че дадените от СРС указания по
т. 2 от разпореждането от 14.02.2019 год. не съответстват на закона, а
осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на волеизявленията на ищеца в
уточняващата му молба от 19.03.2019 год. налага извода, че същият се позовава
на пропуска си да предяви вземането си за сумата от 540 лв. в предвидения в
закона едномесечен срок, което съответно обуславя защита чрез предявяването на
осъдителен иск /процесуалните и материалноправните последици от предявения
осъдителен иск настъпват от датата на уточняващата молба – в частност на
19.03.2019 год., тъй като предпоставките на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК не
са осъществени, а ищецът дължи държавна такса от 4 % върху цената на
осъдителния иск/. Следователно въпреки недължимите указания и преди възникване
на процесуалното правоотношение с ответницата първоинстанционният съд е бил
сезиран с допустим осъдителен иск за сумата от 540 лв. /без значение е
обстоятелството, че не е била събрана в цялост дължимата държавна такса за тази
претенция/, но в отклонение от диспозитивното начало и при неправилна преценка
на правната му квалификация се е произнесъл извън определения от ищеца предмет
на спора. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че на основание чл. 270,
ал. 3, изр. 3 ГПК постановеното решение следва да бъде обезсилено в обсъжданата
част, включително и за съразмерната
част от присъдените на ищеца разноски за исковото производство за разликата над
585.73 лв. до размера от 670.46 лв. и за заповедното производство за разликата
над 536.92 лв. до размера от 614.58 лв., а делото – върнато на друг
състав на СРС за произнасяне по действително предявения осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286 ЗЗД за сумата от 540 лв. /като
новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвянето на доклад по
делото по чл. 146 ГПК/.
Решението
на СРС е правилно в останалата обжалвана част.
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286 и чл. 285 ЗЗД вр. с чл. 36 ЗА.
Основателността на
предявените
искове е обусловена от
установяването на следните правопораждащи факти: 1/ че между страните са възникнали твърдените
три облигационни правоотношения, в т.ч., че е бил уговорен адвокатски хонорар и 2/ че ищецът е изпълнил задълженията си по договорите, както и че е направил
разходи за заплащането на държавна такса за касационно обжалване, в т.ч. такса
за банковия й превод.
Установяването
на тези обстоятелства е било в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване – чл. 154,
ал. 1 ГПК.
Договорът за
правна защита и съдействие /правна услуга/ от адвокат обикновено съдържа както
елементи от договора за изработка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от
свое име и на свой риск, така и елементи от договора за поръчка – когато задължението
на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка,
каквото е това за процесуално представителство.
Отношенията
между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие,
включително процесуално представителство, се уреждат при специалната
регламентация по Закона за адвокатурата /ЗА/. Поначало законът предполага
дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с
договор – чл. 36, ал. 2 ЗА, но това не е императивно изискване – договор може и
да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл.
36, ал. 3 ЗА. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което
възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено,
възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат,
се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал. 1 ЗА.
В разглеждания случай е
безспорно във въззивното производство, че между ищеца и Н.Х.Д., във връзка с
защитата на последния в производството по гр.дело №22159/2006 год. по описа на
СРС, ГО, 61 с-в и производствата пред горестоящите инстанции – СГС и ВКС, са
били сключени договор №0316833 от 13.02.2014
год., по силата на който било уговорено заплащането на адвокатски хонорар в
размер на 1 300 лв., дължим до края на 2014 год.; договор №0316857 от
30.05.2014 год., по силата на който било уговорено заплащането на адвокатски хонорар
в размер на 1 200 лв., дължим до края на м.септември 2014 год. и договор
№0379128 от 12.05.2015 год., по силата на който било уговорено заплащането на
адвокатски хонорар в размер на 1 200 лв., дължим до края на 2015 год. Не
се спори също така, че ответницата Г.Н.Д. е единствения наследник по закон на Н.Х.Д.
/негова дъщеря/.
Доказано е, че ищецът е извършвал процесуални
действия по делбеното производство /и в първата и във втората му фаза/ с
дължимата грижа, като по горепосоченото гражданско дело е участвал в
провежданите открити съдебни заседания, подавал е молби, в т.ч. за издаване на
изпълнителен лист, изготвил е писмена защита. Изготвил е отговор на частна
жалбата на Петя Петрова Матеева, по която е било образувано ч.гр.дело №3073/2015
год. по описа на СГС, ТО /частната жалба е била оставена без уважение/. Изготвил
е също така въззивна жалба, във връзка с която е било образувано в.гр.дело
№16724/2013 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-А с-в, както и касационна жалба и
изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и на 29.09.2014
год. е заплатил по сметка на ВКС със свои средства дължимата държавна такса в
размер на 30 лв. и 3.20 лв. – такса за банков превод /или общо 33.20 лв./.
В този смисъл СГС намира, че ищецът се явява изправна
страна по процесните договори, като се легитимира като кредитор на ликвидни и изискуеми
вземания за адвокатски възнаграждения в претендираните размери, както и на твърдяното
вземане за направени от него разноски за заплащането на държавна такса за
касационно обжалване и такса за банковия й превод, които са за сметка на доверителя
/клиента/ и са били необходими да изпълнението на поръчката – виж чл. 285 ЗЗД. Следователно
ответницата е трябвало да установи при условията на пълно и главно доказване факта
на заплащането на процесните суми, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В
тази насока обаче не са представени каквито и да е доказателства, поради което
и при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че релевираните
претенции се явяват изцяло основателни и подлежат на уважаване.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба
следва да се посочи, че доколкото дължимостта на адвокатските възнаграждения е
уговорена за осъществяване на определени правни действия, то с извършването им
ищецът е изпълнил задълженията си по процесните договори, като е без значение
дали за доверителя /клиента/ е настъпил желания правен резултат. Напълно
ирелевантно за предмета на спора е обстоятелството, че ищецът не е предявил
искане за съдебна защита срещу наследодателя на ответницата.
Ето защо решението на СРС следва да бъде потвърденото
в допустимата му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на
ищеца действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 454.29 лв., съразмерно на отхвърлената
част от жалбата, респ. уважената част от исковете.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 30.12.2020
год., постановено по гр.дело №6498/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, в
частта му, в която е уважен предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З.Г.Г.
срещу Г.Н.Д. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286, ал. 1 ЗЗД за сумата от 540 лв. – дължимо възнаграждение по договор №0316804 от 17.10.2013 год., както и в частта му,
в която ответницата Г.Н.Д. е осъдена да заплати на ищеца З.Г.Г. разноски в
исковото производство за разликата над 585.73 лв. до размера от 670.46 лв. и разноски в
заповедното производство за разликата над 536.92 лв. до размера от 614.58 лв.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг
съдебен състав на действително предявения от З.Г.Г. срещу Г.Н.Д. осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 вр. с чл. 286, ал. 1 ЗЗД за сумата от 540 лв. – дължимо възнаграждение по
договор
№0316804 от 17.10.2013 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.12.2020
год., постановено по гр.дело №6498/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Г.Н.Д. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на З.Г.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, Търговски
дом, вх.Г, ет.1, кантора №145, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 454.29 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/