РЕШЕНИЕ
гр.С.,
26.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Снежана Апостолова и в
присъствието на прокурора ........................... като разгледа
докладваното от съдия И. в.гр.дело N: 11 371 по описа за 2018 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 436 614 от 25.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 6 122/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 143 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******срещу С.Б.Г., ЕГН ********** искове с правно осно-вание чл.79 ЗЗД
и чл.86 ЗЗД, с които се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищ-цовото
дружество сумите: 12,94 лева – остатък от законна лихва по фактури №
**********/31.12. 2013 г. и № 004930-3932/31.12.2014 г.; 29,97 лева – за
разпределение на топлинна енергия, от които: 26,30 лева – главница за периода
от 01.06.2014 г. до 30.04.2016 г. и 3,67 лева – законна лихва за забава върху
нея за времето от 31.07.2014 г. до 04.01.2017 г., за които се твърди, че са
начислени и незаплатени във връзка с доставка на топлинна енергия и дялово
разпределение на енергия на адрес: гр.С.,***.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“
ЕАД. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението, поради постановяването
му в нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционният
съд не-правилно е приел, че ответникът не е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката /ЗЕ/, сега
– § 2а от ДР на същия акт, тъй като послед-ният е клиент на топлинна енергия по
смисъла на действащия за процесния период § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, който определя
именно ползвателя като такъв. Излагат се доводи, че след измененията на ЗЕ от
08.09.2006 г., с които е прието, че клиент на енергия или природен газ за
битови нужди е физическо лице – собственик или ползвател на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдя-ване или природен газ за
домакинството си, трябва да се приеме, че от този момент насетне на
облигационния ползвател е придадено качеството на потребител на топлинна
енергия, като е отпаднало изискването ползването да е осъществявано въз основа
на надлежно учредено вещно право за това. Във връзка с тезата си жалбоподателят
е посочил и че съгласно чл.64, ал.1 от Об-щите условия купувач на топлинна
енергия може да бъде и физическо лице, наемател на имот, собственост на
юридическо лице, като в този случай партидата се открива на името на наемателя,
съотв. че задължението за заплащане на консумативните разходи по ползването на
имота, в т.ч. и сумите за топлинна енергия от страна на наемателя, произтича и
от разпоредбата на чл.232, ал.2 ЗЗД, като с оглед гореизложеното и
представените доказателства – заповед за настаняване и писмо на СО, район
„Люлин”, счита, че ответникът е имал качеството на клиент на топлинна енергия
през исковия период.
Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и
да уважи изцяло предя-вената от дружеството претенция, като му се присъдят и
направените разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата – С.Б.Г., гр.С. в срока
по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал писмен отговор чрез назначения му особен
представител адв.А., в който същата е оспорена изцяло. Изложени са доводи за
неоснователност на релевираните в жалбата твърдения от „Т.С.” ЕАД; споделен е изводът
на СРС, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че С.Б.Г. е клиент на топлинна енергия
за битови нужди по смисъла на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, като са инвокирани
подробни съображения за това, че между тези лица не е съществувало валидно
облигационно правоотно-шение.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба „Т.С.”
ЕАД и да присъди на ответника направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следно- то:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената проверка
настоящата инстан-ция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата
правилност.
При събрания по
делото доказателствен материал решаващият състав на СГС намира, че не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по предявените от „Т.С.”
ЕАД осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД във връзка с чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския про-цес, регламентирани
с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна при условията
на пълно и главно доказване да установи обстоятелствата, на което основава
своите искания.
Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия пе-риод са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото
следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „потре-бители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, дейст-ваща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редак-ция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.12.2013 г. до м.04.2016 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, при-съединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топ-линна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо
да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на
ползване върху имот, който е присъе-динен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение.
Решаващият състав на
СГС намира за неоснователно
заявеното от ищеца твърдение за наличието на валидно облигационно
правоотношение между него и ответната страна през ис-ковия период от време,
като същият приема, че ответникът С.Б.Г. няма ка-чеството на битов клиент на топлинна
енергия по смисъла на легалната дефиниция на прило-жимия към исковия период от
време § 2 “а“ от ДР на ЗЕ и чл.153, ал.1 ЗЕ. По делото са предста-вени писмени
доказателства – заповед № ЖН-ОН-С-022/20.09.2007 г. и писмо с рег.индекс №
РЛН16-ТД26-1788/1 от 06.12.2016 г. на кмета на СО, район „Люлин”, от които се
установява, че ответникът не е титуляр, както на правото на собственост върху
процесния имот, така и на огра-ничено вещно право на ползване върху него.
Действително клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгла-сието на
собственика, респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за
този имот при публично известни общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството клиент
на топлинна енергия за битови нужди – ”битов клиент” по смисъла на т.2”а” на § 1
от ДР на ЗЕ, и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи
цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо
лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното предприя-тие, но не се презюмира с установяване на факта на ползване
на топлоснабдения имот – в т.см. и задължителните разяснения, дадени в т.1 на
ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Доказателства
за постигнато съгласие между ищеца и ответника – правен субект, различен от
посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди относно процесния имот, действащ през исковия период, в
производст-вото не са представени, в т.ч. и подадена молба-заявление от С.Г. за
откриване на партида за топлоснабдяване на апартамент № 59, находящ се в гр.С.,***,
собственост на Столична община.
С оглед горните мотиви решаващия
състав на СГС приема, че ответникът С.Г. като наемател по облигационно
правоотношение със собственика на топлоснабдения имот няма качеството на клиент
на топлинна енергия за битови нужди в рамките на периода-предмет на спора по
смисъла на приложимите към него норми от Закона за енергетиката, и за това лице
не се е породила отговорност в рамките на съществуващо договорно правоотношение
с ищеца за зап-лащане на цената на доставената топлинна енергия за процесния
имот и на извършената услуга „дялово разпределение” по отношение на този имот през
исковия период от време.
Поради липсата на един от
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и пасивна материалноправна легитимация
да отговаря за задължения по Закона за енергетиката, предявените
искове на това основание срещу ответника С.Г. относно главните вземания се
явяват неоснователни и като такива същите подлежат на отхвърляне.
При приетия изход на спора по
отношение на търсените главници, като неоснователни следва да се отхвърлят и
претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД на обща стойност от 16,61 лева, от кои-то: 12,94
лева, представляваща остатък от законна лихва за забава на задължението по
фактура № **********/31.12.2013 г. за периода от 01.01.2014 г. до 04.01.2017 г.
в размер на 6,99 лева и от
законна лихва за забава на задължението по фактура № **********/31.01.2014 г.
за периода от 03.03.2014 г. до 04.01.2017 г. в размер на 5,95 лева /съгласно
направеното уточнение с молба от 26.11.2018 г., допуснато от въззивния съд/, и
3,67 лева – законна лихва за забава за времето от 31.07.2014 г. до 04.01.2017
г. върху главницата за дялово
разпределение за периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2016 г. с цена: 26,30 лева, тъй
като тези задължения са акцесорни и се обуславят от съ-ществуването на валидно,
ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието
изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е
налице.
Поради съвпадане на крайните изводи
на въззивния съд с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното
решение като правилно следва да бъде пот-върдено.
Наведените във въззивната жалба
доводи относно понятието „клиент на топлинна енер-гия” по смисъла на ЗЕ са
неоснователни. Същите се основават на неправилно тълкуване на нор-мативната
уредба в разглежданата материя. Точното съдържание на правните норми се извежда
чрез тяхното комплексно анализиране чрез различните средства за тълкуване, в
т.ч. граматичес-ко, логическо и систематично, а не едностранно, без да се вземат
предвид всички езикови пра-вила, вътрешната връзка между използваните термини и
изрази, мястото на правната норма в даден нормативен акт и съпоставката й с
други гражданскоправни норми.
Неоснователни са и аргументите, основани на разпоредбата на чл.232, ал.2 ЗЗД. Визи-раната разпоредба намира приложение спрямо облигационни отношения,
възникнали между нае-модател и наемател, но не и между последния и трети за тази
сделка лица, каквото лице в даде-ния казус се явява „Т.С.” ЕАД.
При приетия изход от
разглеждането на спора на въззивника не се дължат разноски за настоящото
производство на основание чл.78, ал.1 ГПК.
В полза на ответната страна е
възникнало право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, но тъй като същата не е
представила доказателства за извършването на такива във връзка с въззивното
производство, такива не следва да й се присъждат.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА № 436 614 от 25.06.2018 г., постановено
по гр.д.№ 6 122/2017 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.