№ 210
гр. Панагюрище, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на седми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20255230100524 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от И. Т.
Т. срещу “Ай ти еф груп” АД с искане да се прогласи за нищожен Договор за
потребителски кредит №575710 от 21.06.2023 г., ведно с анекс към него на
основание противоречие със ЗЗП и ЗПК и да се осъди ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 657 лева - платена без правно основание, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане
на същата.
В исковата си молба ищецът твърди, че ищецът е сключил с ответника
Договор за потребителски кредит №1575710, което е станало дистанционно по
реда на ЗПФУР, като се сочи, че ищецът не е получил ЕФФ, нито копие от
договора или преддоговорна информация или погасителен план и общи
условия. Ищецът не оспорва, че е получил сумата по договора и е започнал да
я погасява. Твърди се, че в самия договор не е посочена нито заемна сума,
нито лихви, нито ГПР, срок на кредита или погасителни вноски, като
параметри на договора са посочени в Приложение № 1 към анекс към
договора. Сочи се, че ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 3000
лева, която ищецът се задължил да върне до 19.09.2025., като е уговорен
между страните ГПР в размер на 49,00 %, годишна лихва 37,97%, като е
приложен и погасителен план, в който е включена и неустойка. Сочи се, че за
първи път в този документ се появява задължението за заплащане на
неустойка. Твърди се, че в чл. 9 от ОУ е уговорено задължение за представяне
на обезпечение, като всъщност никъде не е уговорено задължение за
заплащане на неустойка, поради което се сочи, че на самостоятелно основание
това задължение следва да бъде признато за недействително. Твърди се, че
1
договорът не отговаря на изисквания на ЗПК по отношение на ГПР и ГПЛ.
Сочи се, че ГПЛ е посочен общо на годишна база, като процентна величина,
като не е посочен текущия/месечен лихвен процент, както и показателите,
които го формира, не са посочени и условията и процедурите за неговата
промяна. Излага се, че в чл. 19, ал. 1 ЗПК е дадена легална дефиниция на ГПР,
като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 4 ЗПК е посочен максимален праг на
ГПР. Излага се, че в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е посочено, че
договорът за кредит трябва да съдържа данни за ГПР и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
В разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът размера и
действието, за което се събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно
и точно определени в договора, поради което се твърди, че не е достатъчно в
договора за кредит да бъде посочен общия размер на ГПР в процентно
съотношение от общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен общия
размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и размер, от
които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК и Приложение № 1 към закона. Освен разбивка на всички разходи по вид
и размер в договора трябва да е посочена и общата стойност на разходите,
която е дължима от потребителя, представляваща ГПР. При положение, че в
този договор, ГПР е посочен само общо, като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, без да бъдат посочени отделните разходи по
вид и размер и без да се посочи общата стойност на разходите, които Ищецът
ще дължи в края на срока на договора, не може да се приеме, че са спазени
изискванията на закона. Излага се, че им е предоставена от ответника
предоговорена информация, в която са посочени параметрите на
обезпеченията, които следва да се предоставят, както и срокът за това- до края
на следващия ден след предоставяне на сумата по кредита, в т, т обаче от
преддоговорната информация е посочено, че за креди та не се изисква
сключване на договор за застраховка или друг вид допълнитена услуга /напр.
договор за поръчителство , който е показан като задължително условие в
предходния раздел/ В същия раздел III, в който е посочват разходите по
кредита в т.4.3. се вменява задължение на Кредитополучателя за плащане на
неустойка при неосигуряване на обезпечение съгласно сроковете и уславията
на договора за кредит и Общите условия. Излага се, че размерът на
неустойката е е определен на 0,2198% от сумата на усвоения кредит за всеки
ден без осигурено обезпечение. Това се равнява на 80% допълнителна лихва
към посочения вече в договора ГПР от 49,00% . Това е допълнителен разход
който е записан в частта „Разходи по кредита“ в преддоговорната информация.
Този допълнителен разход е преизчислен като месечна вноска в размер на
200,51лв., вкаран е в анекса към договора като дължима сума, както и в
погасителния план към него, общата сума дължима съгласно тези разпоредби
е в размер на 4812,20лв. Твърди се, че неустойка става част от общите разходи
по кредита, като в същото време не е включен в размера на ГПР. При
включването на тази сума в разходите по кредита ГПР ще нарасне до над
2
200% от размера на кредита, което представлява нарушение на на чл. 10а ал.2
и 4 от ЗПК , на чл. 11 ал. 1 т.10 , вр. с чл. 19 от ЗПК, поради което на основание
чл. 22 от ЗПК договорът е недействителен (нищожен). Твърди се, че договорът
не отговаря на изисквания та на чл. 11 ал. 1 т.12 от ЗПК, тъй като в договора и
анексите липсва информация - по специално за правата на потребителя при
погасяване да получи във всеки един момент информацията цитирана в т.12
не се открива. Сочи се, че тези клаузите на договора са неравноправни по
смисъла на ЗЗП, тъй като клаузите за неустойка са неравноправни съгласно
ЗЗП, както и поради това, че осъществяват хипотезата на заобикаляне на
закона. Освен това се твърди, че посочената сума е несъразмерна и
несъотвестваща на евентуалния нарушен интерес на Кредитора от
неизпълнение на точно това задължение. Множеството изисквания към
поръчителите, които следва да осигури Заемодателя, за да не се активира
неустойката са от такъв характер, че намирането на такъв поръчител би било
невъзможно начинание. Тези изисквания реално се ползват от Заемодателя, за
да бъде невъзможно за Заемателя осигуряването на такова обезпечение, като в
този случай той неминуемо ще следва да заплати неустойка, за която вече се е
подписал в договора. В подкрепа на това твърдение е и обстоятелството, че
въпреки че по договор е предоставен 1- дневен срок за представяне на
поръчители или банкова гаранция , неустойката е включена като неотменима
част от погасителния план на договора още със сключването му. В исковата
молба са посочени.в табличен вид извършените от ищеца плащания по
процесния договора, които са в общ размер на 3657лева, като с оглед доводите
за нищожност на договора, на основание чл. 23 ЗПК се дължи връщане
единствено на чистата стойностна кредита, която е в размер на 3000 лева,
поради което сумата в размер на 657 лева се явява патена без правно
основание. Моли се за уважаване на предявените искове. Претендират се
разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в
който се сочи, че предявените искове са неоснователни. Не се оспорва, че на
19.08.2023 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, в качеството на кредитодател, и
И. Т. Т., в качеството на кредитополучател е сключен Анекс № 589315 към
Договор за потребителски кредит № 575710, съгласно който на
кредитополучателя е предоставена сумата в размер на 3000 лева, като се
излага, че договарянето между страните се е осъществило чрез средствата за
комуникация от разстояние, като подробно е разяснен начина на сключване на
договора. Сочи се, че на ищеца е предоставен стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
съгласно приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Сочи се, че с оглед
съдържанието на договора за кредит и на анекса, претенцията на ищеца за
недействителност на Договора за кредит и на анекса се явява изцяло
неоснователна и необоснована. Излага се, че е безспорно, че ищецът е усвоил
сума от 3000 лева, като се възразява, че неустойката се явява недействителна.
В отговора на исковата молба се излага, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично
3
предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на
неустойка в настоящия случай се извършва и произтича от неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно
обезпечение на кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният
процент на разходите има за цел да информира потребителя какви ще са му
разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за
кредит, а няма за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са
поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си
по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит
е в размер на 49,00% и е съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са взети
предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Твърди се, че неустойката представлява адекватно обезщетение за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение по договора си за кредит. Също така в процесния договор за
кредит изрично е посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако
Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се
начислява. Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в
договора за кредит обезпечения се явява неизпълнение на установено между
страните задължение, като кредитополучателят е бил информиран за
наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия
Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят е знаел и е бил
информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния
европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на
това е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се
съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът е свободен по
своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с
оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки
кредитополучател. Сочи се, че в конкретния случай е договорена между
страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
като страните по тази клауза са акцентирали върху обезщетителната функция
на неустойката. Неустойката по кредита е предвидена не като част от
ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за
обезпечаване на същия - именно, за да обезщети липсата на поръчители или
банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните
задължения и кредиторът, при неизпълнение, да има право да поиска
вземанията си и от тях. Излага се, че клаузата за неустойка в процесния
договор е ясно и точно формулирана, няма неясноти по отношение на нейното
съдържание. Сочи се, че тази неустойка, като размер и вреди, които
обезщетява, е индивидуално договорена между страните и това я прави
равноправна клауза съгласно ЗЗП. На следващо място се излага, че съгласно
4
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за кредит следва да съдържа като
задължителен реквизит лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент. Съгласно договора за кредит се установява,
че Кредитополучателят дължи на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за
ползване на кредита в размер на 37,97 % върху главницата по кредита.
Лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от Годишната лихва
за ползване на кредита. Следователно в договора за кредит и анекса изрично е
установен годишният лихвен процент на кредита, а именно 37,97 % и
условията за прилагането му, тоест - прилага се по отношение на главницата
по кредита, че същата се начислява на годишна база и че лихвата на ден се
изчислява като 1/365-а от размера на годишната лихва. Видно от договора
лихвата е фиксирана, а не плаваща и не е свързана с референтен лихвен
процент, поради което такъв не е посочен в договора, респ. анекса, поради
което неоснователни се явяват доводите на ищеца в тази насока. Оспорва се
твърдението, че уговорената между страните годишна лихва в размер на 37,97
% била нищожна поради противоречие със закона, тъй като липсва законова
норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля
трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение е
установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което определя, че „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.” Имайки предвид, че ГПР е
изчислен на 49,00 % съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК е изцяло спазено, в който смисъл се
цитира съдебна практика. Лихвата по договора и анекса е възнаградителна, за
ползване на дадената парична сума. Излага се, че практиката на съдилищата за
обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР,
която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения е
преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която
увеличава размера на 5 пъти. Излага се, че от приложения по делото договор,
размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и
размерът на ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със
законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се
установява наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в
погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други, цитира се
съдебна практика. Излага се, че в конкретния случай в договора и анекса,
общите условия и погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР
и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, като липсва основание
оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за
добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно
формулировката на чл. 143 от ЗЗП, като отново се цитира съдебна практика,
5
като се излага, че клаузата за възнаградителна лихва е недействителна поради
противоречие със законова норма, и че същата е прекомерна и неравноправна.
Сочи се, че няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-
голям от законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на императивните норми на закона. Твърди се, че ясно е посочен
начина на изчисляване на ГПР. Твърди се, че не следва разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл че нарушение, водещо
до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но
посочения в договора и анекса размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не
предвижда в договора за потребителски кредит и анекса изрично и
изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а
не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са
изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския
Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и
в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от Приложение № 1
към чл.19, ал.2 от ЗПК. Смисълът на закона е кредитополучателят да се
запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на
ГПР, което изискване в случая е изпълнено. По така изложените съображения,
считаме, че при сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в който смисъл се цитира съдебна практика. Сочи се,
че в договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква
неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума
по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма
никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се
чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе
дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4
ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Сочат се за
неоснователни твърденията на ищеца за липса на изискуемата съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 12 ЗПК информация в договора за кредит и анекс към него за правото
на потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора
извлечение под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Съгласно т.8.1 от Общите условия
приложими към Договора за кредит, които прилагаме към настоящия отговор,
Кредитополучателят има право при погасяване на кредита по договора, при
поискване и във всеки момент от изпълнението на Договора да получи
безвъзмездно информация за всички извършени и предстоящи плащания по
кредита. Тази информация се предоставя чрез извлечение по сметката на
Кредитополучателя под формата на погасителен план. Тази разпоредба по
6
своята същност представлява предоставяне на информация на потребителя за
правото му да получи детайлна информация за дължимите суми в случай на
предсрочно погасяване в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.12
ЗПК. В отговора на исковата молба се признава, че от ищеца по процесния
договор за направени плащания в общ размер на 3657 лева. Моли се за
отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото
договор за потребителски кредит № 575710 от 21.06.2023 г. , анекс № 589315
към договора и Приложение № 1 към него сключени между страните по
делото, че между тях е сключен договор за заем, по силата на който
заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под
формата на потребителски кредит сума в размер на 3000 лв., а заемателят се е
задължил да я върне на 24 месечни вноски, в срок до 19.05.2025 г., заплащайки
лихвен процент в размер на 37,97% и ГПР в размер на 49,00%, като е
посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на 4426,80 лева. В
чл. 9 от Общите условия приложими към процесния договор е предвидено
задължение за кредитодателя за предоставяне на обезпечение най-късно в деня
на сключване на договора за кредит, като нито в договора за кредит, нито в
анекса към него е постигната конкретна уговорка между страните по
отношение размера на тази неустойка. Нейният размер е посочен в
погасителния план към процесния договор, като размерът на неустойката е
включен в дължимата месечна вноска. Общият размер на неустойката е
посочен в погасителния план в размер на 4812,20 лева. С Определение № 452
от 12.08.2025 г. постановено по делото е изготвен проекто доклад, с който е
обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че в
посочения е договора ГПР, не е включена неустойката за непредоставяне на
обезпечение. Със същото определение е обявено за безспорно между
страните, че кредитополучателят - ищец е заплатил сума в размер на 3657 лева
за погасяване задълженията по процесния кредит.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от
правна страна:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални
предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от
ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на
пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се
ползва- че е налице възникнало между страните облигационно
правоотношение въз основа на сключения договор за кредит и анекс към него,
като следва да установи, че в ГПР не е включена неустойката за непредставяне
на обезпечение, въпреки че се дължи включването й, както и че договорната
лихва противоречи на добрия морал. Ответникът следва да докаже фактите, на
7
които основава своите възражения, а именно, че неустойката не следва да се
включва в ГПР, както и че клаузите на договора са в съответствие с
императивните правила на ЗЗП и ЗПК и са индивидуално договорени.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Ай ти еф груп” АД и И. Т.
на 21.06.2023 г. е сключен договор за кредит, по силата, на който търговското
дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 3000 лв. Уговорен е
между страните фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходи.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по делото са
възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен
служебно да следи за неговата валидност.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби
уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В
ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
8
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези
разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят
до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС).
Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за
нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия
кредит- главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от
49,00%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК,
доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при
непредоставяне на обезпечение, който факт е обявен за безспорен между
страните с определението, с което е изготвен докладът по делото. В процесния
случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по Договора за кредит. Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито
вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални такива
от непредоставяне на обезпечение. Чрез неустоечната клауза от Договора се
цели санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на предоставената в заем сума.
От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не
настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в
клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено
като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е
индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10
от ЗПК не е включен в ГПР. Друга индиция за това, че неустойката
представлява разход по кредита, който е отнапред известен за кредитодателя е
9
и фактът, че същата е включена в дължимите месечни погасителни вноски
посочени в погасителния план, като единствено е погасителния план е
посочен нейния размер.
Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза, която е в размер по-голям
от отпуснатия договор за кредит, се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на
ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в него на
сумата по чл. 27 от Договора, той не отговаря на реално прилагания между
страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. Посочването на
стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит,
на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г.
по дело № С-337/23 СЕС) .
Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца И. Т. срещу ответника „Ай
ти еф груп“ АД иск за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит №575710 от 21.06.2023 г., ведно с анекс № 589315 към
договора и Приложение № 1 към него, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ЗЗД,
вр. 19, ал. 4 ЗПК е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 657 лева - представляваща
платена без основание сума, съдът намира следното:
Както бе посочено по-горе настоящият съдебен състав приема, че
процесния договор е недействителен, поради което на основание чл. 23 ЗПК
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В конкретния случай сумата
предоставена в заем по процесния договор е в размер на 3000 лева, като това е
сумата подлежаща на връщане от ищеца. По делото не е спорно между
страните, че ищецът- кредитополучател е направил плащания в общ размер
на 3657 лева за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит.
Ето защо сумата в размер на 657 лева (3657 лева платени- 3000 лева дължими)
се явява платена без основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо и този иск се явява основателен и като такъв следва да се уважи
изцяло.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноските направени от ищеца. С Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по Тълкувателно дело № 6/2012 на ОСГТК, ВКС
е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат,
10
когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан
начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това. В конкретния случай се претендират сторените
разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лева, като видно
от представения договор за правна защита и съдействие л. 41 от делото,
възнаграждението е платимо по банков път, като не са представени
доказателства, че същото е действително заплатено, респ. разноските са
реално сторени. С оглед на това съдът намира, че в полза на ищеца следва да
се присъдят единствено разноските за заплатена ДТ в размер на 170 лева.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, Договор за потребителски кредит № 575710 от
21.06.2023 г., ведно с анекс № 589315 към договора и Приложение № 1
сключен между И. Т. Т. ЕГН: ********** и „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК
*********.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Ай ти еф груп“ АД,
ЕИК ********* да заплати на И. Т. Т. ЕГН: ********** сума в размер на 657
лева представляваща сума платена за погасяване на задължения по нищожния
Договор за потребителски кредит № 575710 от 21.06.2023 г., която е платена
без основание, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата -
27.05.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК
********* с адрес: гр. София, р-н Лозенец, ул. “Сребърна” № 16, Парк лейн
офис център, ет. 8 да заплати на И. Т. Т. ЕГН: ********** с адрес: гр.
Панагюрище, ул. *** сумата в размер на 170 лв – разноски направени пред
настоящата инстанция.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
11