№ 770
гр. София, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000875 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 7.09.2022 г. на синдиците на „Корпоративна търговска
банка“ АД /в несъстоятелност/ против решението от 10.08.2022 г. по търг. дело № 937/2021 г. на
Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което:
са отхвърлени предявените срещу ответника „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД обективно
евентуално съединени искове по чл. 3, ал. 3 ЗБН, по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД и
чл. 59, ал. 2 ЗБН, по чл. 59, ал. 5 ЗБН и по чл. 59, ал. 3 ЗБН за прогласяване на нищожността
на изявление за прихващане, извършено с уведомление с вх. № 9578/21.10.2014 г.,
„КТБ“ АД /в несъстоятелност/ е осъдена да заплати по сметка на СГС на осн. чл. 57, ал. 6
ЗБН сумата 1 291 436,53 лв. – държавна такса;
„КТБ“ АД /в несъстоятелност/ е осъден да заплати на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата 264 000 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел за неприложими спрямо процесното
прихващане последиците, предвидени в разпоредбите на чл. 3, ал. 3 ЗБН, чл. 59, ал. 2 ЗБН, чл. 59,
ал. 5 ЗБН и чл. 59, ал. 3 ЗБН. Твърди се, че извършеното прихващане съставлява действие за
събиране на вземания по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗБН и е извършено след поставяне на банката по
специален надзор. Сочи се, че изискванията за форма по чл. 59, ал. 2 ЗБН се прилагало и към
процесното прихващане, тъй като към този момент банката се е представлявала от назначени
квестори. Поддържа се, че към процесното прихващане се прилага действащата редакция на чл. 59,
1
ал. 5 ЗБН от изменението в ДВ, бр. 12/2021 г., а алтернативно – предходната от ДВ, бр. 98/2014 г. в
сила от 28.11.2014 г., която е действала към датата на решението на откриване на производството
по несъстоятелност – 22.04.2015 г. Твърди се, че дори и да се приеме за приложима редакцията от
преди изменението от ДВ, бр. 98/2014 г., то прихващането попадало и под нейния обхват, а
употребеният израз „длъжника“ касаел длъжника на банката, а не банката. Твърди се, че
неправилно е отхвърлен и евентуалният иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН поради липса на доказано знание
у ответника за състоянието на неплатежоспособност на банката към момента на извършване на
прихващанията. Поддържа се, че съдържанието на подобно знание не включвало всички правни
елементи на понятието „неплатежоспособност“ по чл. 36, ал. 2 ЗКИ, а следвало да се приравни на
разбирането на средностатистическия гражданин за неплатежоспособност, което се припокривало
с понятието „опасност от неплатежоспособност“, а тя било констатирана с решенията на БНБ за
поставянето на банката под специален надзор, обявени по партидата в ТР на банката.
Недобросъвестността следвала и от действията на ответника след поставянето на банката под
специален надзор, а именно – придобиването на вземания на вложители на банката с цел
погасяване на собствените му задължения чрез прихващания, както и от публично оповестения
доклад на БНБ до Народното събрание от 27.10.2014 г.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявените искове, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД – ответник по исковете – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение
– в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Въззиваемите „Велграф Асет Мениджмънт“ АД, „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД, „Инвест
Кепитъл Асет Мениджмънт“ ЕАД и „Стратегия Асен Мениджмънт“ АД – трети лица помагачи на
ответника – редовно уведомени, не вземат становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите
аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е
даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:
1. Предмет на разглеждане са претенции за обявяване на нищожността или относителната
недействителност на прихващане, извършено от ответника с уведомление с вх. № 9578/21.10.2014
г. спрямо „КТБ“ АД, която с решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, обявено в ТР на 23.06.2014
г., е била поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност, а
впоследствие на същата е отнет лиценза за извършване на банкова дейност с решение №
2
138/6.11.2014 г. на УС на БНБ, обявено в ТР на 7.11.2014 г. и спрямо нея е открито производство
по несъстоятелност и е обявена в несъстоятелност при начална дата на неплатежоспособност
20.06.2014 г. с решение от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на СГС, изменено с решение от
3.07.2015 г. по т.д. № 2216/2015 г. на САС.
2. Противно на доводите на ищеца процесното прихващане е извън приложното поле на
забраната по чл. 3, ал. 2 ЗБН – на две самостоятелни основания. На първо място, тази забрана
касае само действия и сделки, извършени на и след датата на решението за отнемане на
лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ. В случая
банковата лицензия е отнета с решение № 138/6.11.2014 г. на УС на БНБ, а процесното
прихващане е извършени преди това – с уведомление, постъпило в банката на 21.10.2014 г. След
като прихващането предхожда отнемането на лицензията, то не попада в темпоралния обхват на
тази забрана.
На второ място, дори и да беше извършено след 6.11.2014 г. процесното прихващане пак би
попаднало под тази забрана. Цялостният прочит на чл. 3, ал. 2 ЗБН в систематичното му тълкуване
с чл. 36, ал. 2 ЗКИ сочи, че предвидените в него забрани касаят само действия на самата банка чрез
нейните представители – законни или доброволни. Това е така, защото отнемането на банковата
лицензия, като индивидуален административен акт, ограничава само и единствено правната сфера
на самата банка, а не и на трети лица. Чрез индивидуален административен акт не може да се
ограничава правната сфера на лица, които не са участници в административното производство и
не са адресати на ИАА. Това касае и случаите, когато тези трети лица са страни по
правоотношения с банката, вкл. нейни кредитори или нейни длъжници. Спрямо трети лица
отнемането на банковата лицензия е res inter alios acta. Поради това законът предвижда, че тяхната
правната сфера може да бъде засегната едва със съдебните актове, постановени в производството
по несъстоятелност на банката – неговото откриване и последващо развитие, в което на третите
лица е предоставена възможност за участие в съответната фаза на процедурата и чрез съответните
на интереса им правни способи. Отнемането на банковата лицензия ограничава правоспособността
на банката, като й забранява да извършва банкова дейност, а същевременно това води и до
прекратяване на правомощията на органите й на управление и назначаването на квестор /ако това
не е станало на по-ранен етап при наложен специален надзор/. С това именно са свързани и
забраните по чл. 3, ал. 2 ЗБН, които са насочени само към самата банка, а не към трети лица –
нейни длъжници или кредитори.
Несподелимо е становището на ищеца, че „действия и сделки, насочени към събиране,
предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката“ могат да извършват само нейни
кредитори. Езиковото тълкуване на формулировката сочи, че се имат предвид активни действия на
банката, които тя доброволно извършва и в които участва нейната воля. Това без съмнение се
отнася до израза „предоговаряне“, но равнопоставянето му с изразите „събиране“ и „обезпечаване“
навежда, че последните също визират волеви действия на самата банка, а не само на нейни
кредитори. Да се приеме, че под „действия насочени към събиране или обезпечаване“ се визират
всякакви действия на трети лица и публични органи спрямо банката /напр. предприети от съдебни,
изпълнителни и административни органи, вкл. за събиране на публични вземания/ означава освен
да се накърнят значително чужди права, но и да се разклати сериозно правната стабилност и
нормалната дейност на публичните институции, което е неприемлив правен резултат.
Същевременно, изразът „изпълнение на нейни парични задължения“ не визира всички погасителни
способи и не включва извършени прихващания от насрещна страна по облигационно отношение.
3
На трето място, разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН има общ характер и тя се дерогира от други
специални разпоредби на същия закон. Такива други разпоредби са тези в чл. 59 ЗБН, уреждащи
при какви условия е допустимо извършването и оспорването на прихващане – както извършено от
кредитор, така и от банката. В ал. 1 и 2 на чл. 59 ЗБН са уредени условията, при които кредитор
може да извърши прихващане след откриване на производство по несъстоятелност спрямо банката
/арг. от ал. 2/. От съдържанието на ал. 3, 4 и 5 пък следва, че с предвидените конститутивни искове
могат да се атакуват прихващания на кредитор или на банката /ал. 5/, извършени след началната
дата на неплатежоспособност или след датата на поставянето на банката под специален надзор /при
редакцията от ДВ, бр. 98/2014 г./, което винаги предхожда датата на отнемане на банковата
лицензия, но няма ограничение за крайния момент на тези прихващания – същите могат да се
извършват от кредитор и след откриване на производството по несъстоятелност, както постановява
и ал. 1, в който период очевидно се включва и периодът по чл. 3, ал. 2 ЗБН. С уредбата на
конститутивни искове за отмяна на последиците на прихващанията законодателят имплицитно е
приел, че тези прихващания са породили валидни правни последици, т.е. те не са нищожни. Ако
бяха нищожни, те не биха могли да бъдат годен предмет на конститутивни искове, а тяхната
отмяна би била напълно безпредметна. Логически non sens е уредбата на предпоставки за
надлежно извършване на прихващане и то след откриване на производството по несъстоятелност
/чл. 59, ал. 1 ЗБН/, ако самото прихващане попада в приложното поле на чл. 3, ал. 2 ЗБН и като
такова би било нищожно. Единственото разумно тълкуване на паралелно съществуващите чл. 3 и
чл. 59 ЗБН е, че със самата специална уредба на прихващанията по чл. 59 ЗБН законодателят е
извадил същите от обхвата на чл. 3, ал. 2 ЗБН.
Ето защо следва да се заключи, че прихващането, извършено от кредитор на банка в
несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на
атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и, ал. 5 ЗБН, в качеството им на специални за този
погасителен способ норми[1]. При това положение главният иск по чл. 3, ал. 3 ЗБН се явява изцяло
неоснователен.
3. Неоснователен е и евентуалния иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2 ЗБН.
Разпоредбата на ал. 2 на чл. 59 ЗБН урежда формалните изисквания за извършване на
прихващане по ал. 1 на чл. 59. Същевременно, разпоредбата на ал. 1 на чл. 59 ЗБН регламентира
извършването на прихващане със задължение на банка, спрямо която е открито производство по
несъстоятелност. Аргумент за това е както цялостният прочит, така и систематичното място на
разпоредбата /глава 4 – Запазване, управление и попълване на масата на несъстоятелността,
охранителни мерки, раздел ІІІ – Попълване на масата на несъстоятелността/, а така и изискването
на ал. 2 изявлението да се отправи до синдика, какъвто няма до откриване на производството по
несъстоятелност. Следователно, изискванията на чл. 59, ал. 1 и 2 ЗБН се отнасят до извършване на
прихващане със задължение към банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност.
По тази причина въведеното с ал. 2 изискване към формата на изявлението за прихващане е
приложимо към тези изявления, които са получени от банката след откриване на производството
по несъстоятелност. Действително, има и становище в съдебната практика, че тези изисквания са
приложими и за всички изявления за прихващане, извършени след отнемане на лиценза за банкова
дейност. Процесното прихващане е достигнало до банката на 21.10.2014 г., т.е. както преди
отнемане на лиценза на „КТБ“ АД /с решение на БНБ от 6.11.2014 г./, така и преди откриване на
производството по несъстоятелност със решение от 22.04.2015 г. на СГС. По тази причина спрямо
процесното прихващане е изцяло неприложимо изискването на чл. 59, ал. 2 ЗБН, дори и при най-
4
разширителното тълкуване на разпоредбата. Противно на доводите в жалбата няма становище в
съдебната практика, че изискванията са приложими и към прихващания в периода на специален
надзор на банката, през който тя е имала назначени квестори, а и това не следва по никакъв начин
от разпоредбата. Недопустимо е разширително тълкуване на разпоредба, предвиждаща санкция –
недействителност на правни действия. Това би противоречало на принципа за правовата държава.
Ето защо процесното прихващане е извън приложното поле на разпоредбата.
4. Неоснователен е и следващия евентуален иск – по чл. 59, ал. 5 ЗБН.
Основният спорен въпрос по този иск е за приложимата редакция на разпоредбата на чл. 59, ал.
5 ЗБН, която от 2014 г. до момента е претърпяла законодателни промени.
Първоначалната редакция на разпоредбата от приемането на ЗБН (ДВ, бр. 92/27.09.2002 г.) е
гласяла: „Недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за
частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е
прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността,
независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения“. Тази редакция е
съществувала до изменението от ДВ, бр. 98/28.11.2014 г. и при нейното действие е извършено
процесното прихващане по изявление с вх. № 9578/21.10.2014 г. Обект на тази законова редакция
са прихващания, извършени само от длъжника. „Длъжник“ по смисъла на конкурсното
законодателство е лицето, спрямо което е открито производство по несъстоятелност, в случая –
банката „КТБ“ АД. Несподелимо е тълкуването на ищеца, че се имало предвид длъжникът на
банката, т.е. прихващащият кредитор, тъй като той също бил и длъжник по насрещното си
задължение към нея. Ако това би било така, то ненужно се явява изменението от 2014 г., чиято
очевидна цел е да включи и прихващанията на кредиторите в обхвата на ал. 5 – ако те и до тогава
са били включени, то изменението от 2014 г. би било напълно безсмислено. Всъщност, цялостната
редакция на чл. 59 ЗБН до изменението от 2014 г. е следвала обоснованата логика на чл. 645 ТЗ,
като ясно е разграничавала предпоставките за обявяване на относителна недействителност на
извършени от кредиторите прихващания /ал. 3/, от тези на извършени от длъжника в
несъстоятелност прихващания /ал. 5/. Следователно, в приложното поле на първоначалната
редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН не е било включено прихващане, извършени от кредитор на
банката, каквото е и процесното. Ето защо по тази редакция процесното прихващане не е
отменимо.
Изменения в чл. 59 ЗБН са извършени с § 9, т. 1 от ЗИД на Закона за държавния бюджет на РБ за
2013 г. (ДВ, бр. 98/28.11.2014 г.), в сила съгласно § 12 от 28.11.2014 г., като ал. 5 придоби следната
редакция:
„(5) Недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за частта,
която всеки от тях би получил при разпределението на осребреното имущество, е всяко
прихващане, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, което е
извършено от кредитор или от банката: 1) след началната дата на неплатежоспособността;
и 2) след датата на поставянето на банката под специален надзор при условията и по реда на
глава единадесета, раздел VІІІ от Закона за кредитните институции, включващ наложена мярка
по чл. 116, ал. 2, т. 2 от същия закон, ако тази дата предшества датата по т. 1.“.
Видно е, че целта на изменението е да приравни извършените от кредитор и от банката
прихващания, като предпоставките за тяхната отмяна са едни и същи: 1) да е извършено валидно
5
изявление за прихващане, 2) след по-ранната от двете дати – началната дата на
неплатежоспособност или на поставяне на банката под специален надзор. Липсва изискване за
недобросъвестност на кредитора, разбирана като знание за неплатежоспособността на банката,
като е без значение и кога са възникнали двете насрещни задължения. Не е спорно, че тези
предпоставки по тази редакция на ал. 5 са налице спрямо процесното изявление за прихващане с от
21.10..2014 г., е извършено след 20.06.2014 г. – след началната дата на неплатежоспособност, която
е и дата на поставяне на „КТБ“ АД под специален надзор. Спорно е дали тя следва да се прилага.
Несъмнено тази редакция на ал. 5 не е съществувала към момента на извършване на
прихващанията, но през 2018 г. с § 8 от ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.) бе придадено обратно
действие на разпоредбите на чл. 59, ал. 5, 6 и 7 ЗБН – от 20.06.2014 г. Същевременно,
разпоредбата на § 8 ЗИДЗБН бе обявена за протиконституционна с решение № 8/27.05.2021 г. по
к.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд, като противоречаща на принципа на правовата държава
/чл. 4, ал. 1 КРБ/ и на произтичащите от него принципи за правна стабилност, предвидимост и
защита на оправданите правни очаквания. В мотивите на посоченото РКС е прието: „В не по-малка
степен накърнява правната сигурност въвеждането с обратна сила на основания за
относителна недействителност на сделки, при чието извършване лицата са се доверили на
действащото към този момент законодателство, което тогава не е предвиждало такива правни
последици. Във връзка с това съдът не намира основания да отстъпи от разбирането си, че
„принципът на правната сигурност, изискващ стабилност на правните сделки и предвидимост
на правните последици от различните юридически факти“, налага „още при сключване на
сделките да са известни на страните предпоставките за обявяването им за нищожни или за
относително недействителни“. Доколкото обявеният за противоконституционен закон не се
прилага по отношение на правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства /според
задължителното тълкувание по РКС № 3/28.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г./, то предвиденото с § 8
ЗИДЗБН обратно действие на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията и спор ДВ, бр.
98/28.11.2014 г. не следва да се прилага към прихващания, извършени преди влизане в сила на
това изменение, каквото е процесното.
Напълно несподелима е тезата на ищеца, че тази редакция следвало да се приложи, тъй като
действала към момента на откриване на производството по несъстоятелност с решение от
22.04.2015 г. Не само поради ясните мотиви на РКС № 3/28.04.2020 г., а това следва и от общите
принципи за действие на закона във времето, новият закон се прилага само спрямо факти,
настъпили при неговото действие. Само със съществуващ закон правните субекти могат да
съобразят своето поведение, а не и с несъществуващ. Предмет на правото по чл. 59, ал. 5 ЗБН е
правно действие /изявление за прихващане/, поради което моментът на извършването му е
меродавен за определяне на приложимия закон. Въобще действителността на правни актове се
урежда от действащия към момента на извършването им закон, а не от бъдещ такъв. Поради това
редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН от ДВ, бр. 98/28.11.2014 г. не е приложима към процесното
прихващане.
На същото основание е неприложима и сега действащата редакция от ДВ, бр. 12/12.02.2021 г.
Същевременно, нейното приложение е изрично изключено и с § 73 от ПЗР на ЗИДЗКИ (ДВ, бр.
12/12.02.2021 г.), предвиждащ, че разпоредбата на § 72 /относно изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН/
не се прилага за производствата по несъстоятелност по ЗБН, открити до влизането в сила на
изменителния закон.
Следователно, нито редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН от 2014 г., нито тази от 2021 г. са
6
приложими към процесното прихващане. Приложима е редакцията от 2002 г., но спрямо нея
процесното прихващане не е отменимо. Ето защо този иск е неоснователен.
5. Неоснователен е и последния евентуален иск – по чл. 59, ал. 3 ЗБН.
Фактическият състав на правото по чл. 59, ал. 3 ЗБН включва следните кумулативни елементи:
1) да е извършено валидно изявление за прихващане от кредитор към банка, спрямо която е
открито производство по несъстоятелност – без значение дали е извършено преди или след
откриване на производството /арг. от чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗБН/, 2) прихващането да е извършено
след по-ранната от двете дати – на подаване на искането по чл. 9, ал. 1 ЗБН или на
неплатежоспособност, 3) вземането на кредитора да е придобито преди датата на откриване на
производството по несъстоятелност, 4) задължението на кредитора да е придобито преди датата на
откриване на производството по несъстоятелност, 5) към момента на придобиване на вземането
или на задължението кредиторът да е знаел, че спрямо длъжника е настъпила
неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, която
предпоставка се презюмира необоримо ако вземането или задължението е придобито след датата
на вписване в ТР на решението на БНБ за отнемане на лицензията за извършване на банкова
дейност /чл. 59, ал. 4 ЗБН/.
В настоящия случай първите четири предпоставки спрямо процесното изявление за прихващане
от 21.10.2014 г. са налице, което не е спорно – вземанията на ответника са придобити от него с
договори за цесии, сключени след 20.06.2014 г. /датата на неплатежоспособност на банката/.
Спорна е последната предпоставка – субективната.
Както бе посочено, тази субективна предпоставка се преценява към момента на придобиване на
вземането или на задължението, предмет на прихващането. Доколкото задължението на ответника
произтича от договор за банков кредит от 4.07.2011 г., което предхожда датата на
неплатежоспособност /20.06.2014 г./ и на подаване искането по чл. 9 ЗБН /6.11.2014 г./., то
логически не е възможно да съществува знание за тези обстоятелства в предходен на тях момент –
преди те да са настъпили, а и самият ищец не го твърди. Не е възможно да съществува знание към
момента на придобиване на вземането или на задължението и за поискано откриване на
производство по несъстоятелност, доколкото искането по чл. 9 ЗБН от 6.11.2014 г. следва това
придобиване. Твърдението е за наличието на знание за неплатежоспособността на банката към
момента на придобиване на активните вземания с договорите за цесия, които следват датата на
неплатежоспособност, но предхождат датата на искането по чл. 9 ЗБН. Същевременно, в случая е
неприложима презумпцията за знание по чл. 59, ал. 4 ЗБН, тъй като активните вземания са
придобити преди вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за
извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ /7.11.2014 г./, а и самото
прихващане е извършено преди този момент /21.10.2014 г./
Други доказателства за това знание ищецът не е ангажирал. По-специално, несподелима е
тезата, че знанието следвало от решенията на БНБ за поставянето на банката под специален
надзор, обявени по партидата в ТР. В тази връзка въззивният съд напълно споделя съображенията
на първоинстанционния съд по този въпрос, подкрепени и от цитираната от него практика на ВКС.
Ето защо недоказана се явява субективната предпоставка на чл. 59, ал. 3 ЗЗД, което води до
неоснователност на този иск.
7
6. Що се касае до изтъкнатия едва в писмената защита пред въззивния съд довод, че
изявлението за прихващане било нищожно, като нарушаващо разпоредбата на чл. 116, ал. 2 ЗКИ /в
действащата към извършването му редакция/, то същият е извън предмета на исковете по
настоящото дело. Подобно основание на исковете не е въведено в исковата молба. Не е изтъкнато и
във въззивната жалба с оглед чл. 269 ГПК. Поради това не подлежи на разглеждане от въззивния
съд. Постановките на ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС – ОСГТК също не обосновават включването му
в предмета на делото. Според посоченото ТР съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение
за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Видно от
същото при посочените условия съдът разглежда въпроса за нищожността на сделка само в
мотивите на решението, а не в диспозитива, поради което произнасянето не се ползва със сила на
пресъдено нещо. При това произнасянето е само доколкото е от значение /преюдициално/ по
отношение на решаването на правния спор, който е предмет на делото. Ако главен предмет на
делото е иск за нищожност, то по този ред не може да се разшири неговия предмет, така че съдът
да се произнесе в диспозитива и по ненаведено в исковата молба основание за нищожност. В
случая такъв иск за нищожност е надлежно предявен /по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2
ЗБН/ и той подлежи на разглеждане само на основанието, което е въведено в исковата молба.
Същевременно, не е налице и второто условие за разглеждане на наведения довод – нищожността
на изявлението за прихващане да е от значение за произнасянето по исковете. Спрямо надлежно
предявения иск за нищожност по чл. 59, ал. 2 ЗБН подобно значение не се установява. Спрямо
исковете за относителна недействителност въпросът за валидността на изявлението би бил от
значение, само ако те не бяха неоснователни на собствено основание /като непокриващи
фактическия състав на съответната относителна недействителност/. Тогава евентуалната
нищожност на изявлението за прихващане би обусловило отхвърлянето на тези искове, тъй като
относително недействителни могат да бъдат само валидни правни действия, а не нищожни.
Доколкото обаче тези искове се отхвърлят по други съображения, то ирелевантен за изхода на
спора по тях се явява въпроса за валидността на прихващането, който въпрос и без това не би се
ползвал със СПН.
Само за констатация следва да се отбележи и, че доводът е неоснователен и по същество.
Налагането на мерките по чл. 116, ал. 2 ЗКИ /в редакцията към 2014 г./ ограничава само правната
сфера на банката, поради което тяхното нарушаване води до нищожност на правните действия на
банката и това изрично следва от чл. 119, ал. 1 ЗКИ /в същата редакция/. Трети лица не са адресати
на тези мерки, поради което техните правни действия са извън обхвата на ограниченията и не
могат да бъдат недействителни на това основание. Законът специално урежда какви са
последиците от нарушаване на тези ограничения /чл. 119, ал. 1 ЗКИ/, поради което общите правила
на чл. 26 ЗЗД са неприложими в случая.
В заключение и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
По разноските за производството
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК право на присъждане на разноски има
8
ответника, който своевременно е направил искане за присъждане в размер на 264 000 лв. – за
адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивната инстанция по представения договор за правна
защита и съдействие от 18.11.2022 г., фактура № **********/18.11.2022 г. и преводно нареждане
от 21.11.2022 г. Ищецът е направил възражение за прекомерност, което е неоснователно,
доколкото уговореното възнаграждение е в размер под минималния по чл. 7, ал. 2, т. 8 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който изчислен на база
цената на иска /32 285 913,44 лв./, възлиза на 308 365,48 лв. без ДДС или 370 038,58 лв. с ДДС. Ето
защо поисканите разноски следва да се присъдят в пълен размер.
На осн. чл. 57, ал. 6 ЗБН и чл. 62, ал. 2 ЗБН ищецът следва да бъде осъден да заплати държавна
такса за въззивното производство в размер на 645 718,27 лв. (2 % върху 32 285 913,44 лв. – цената
на иска).
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така решение № 239/15.05.2018 г. по т.д. № 986/2017 г. на ВКС, І т.о.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.08.2022 г. по търг. дело № 937/2021 г. на Софийския
градски съд, VІ-10 състав.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ с ЕИК – *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, да заплати на осн.
чл. 62, ал. 2 от ЗБН по сметка на Софийския апелативен съд държавна такса в размер на 645
718,27 лв., дължима за въззивното производство по търг. дело № 875/2022 г. на САС, 11 състав,
която такса да бъде събрана от масата на несъстоятелността.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ с ЕИК – *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, да заплати на
„Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, ул. „Стефан Караджа“ № 2, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 264 000 лв. – разноски за
въззивното производство пред САС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в производството на „Велграф Асет Мениджмънт“
АД с ЕИК – ********* „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД с ЕИК – *********, „Инвест Кепитъл
Асет Мениджмънт“ ЕАД с ЕИК – ********* и „Стратегия Асен Мениджмънт“ АД с ЕИК –
********* в качеството на трети лица помагачи на ответника „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД с
ЕИК – *********.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10