Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
Гр.
София, 22.03.2021 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Двъззивен
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две
хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловскав. гр. дело №
868 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение
№ 91333 от 11.04.2019 г., допълнено в частта за разноските с Определение от
30.10.2020 г., постановени по гр. д. № 5372/2017 г. на СРС, ГО, 138 състав,
съдът е отхвърлил изцяло предявените от „И.С.К.“
ООД /с предишно наименование „Бързи кредити“ ООД/ срещу П.В.П. искове при квалификацията на чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД и чл. 9 от ЗПК, за
установяване, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата 150 лв.,
представляваща сбора от три неплатени главници за месеците юни, юли и август
2015 г. по Договор за заем № SO-921 от 15.01.2014 г. и договорна лихва за
същия период в размер на 486 лв., за които е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 55290/2015 г. на СРС, както и
сумата 150 лв. – неплатени вноски за месеците септември, октомври и ноември
2015 г., дължими по същия Договор, заедно с договорната лихва от 486 лв.
за периода от 15.08.2015 г. до 15.11.2015 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 72937/2015 г. на СРС.
Недоволен
от решението е останал ищецът „И.С.К.“ ООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и
съществени процесуални правила. Поддържа, че ответницата изрично е признала
наличието на валидно облигационно отношение помежду им, произтичащо от
процесния договор за заем, като не е възразявала, че договорът е сключен само в
един екземпляр – обстоятелство, което районният съд е счел за достатъчно, за да
счете договорът за нищожен. От друга страна сочи, че редакцията на разпоредбата
на чл. 10 от ЗПК, която е приложил първоинстанционният съд, е приета след
сключването на договора за заем и поради липсата на обратно действие не може да
си прилага към заварените отношения. В допълнение са изложени съображения, че
клаузите на договора не са нищожни поради неравноправност. Моли решението да
бъде отменено и исковете – уважени.
Въззиваемата
П.В.П. не ангажира становище в срока за отговор, а в съдебно заседание оспорва
жалбата и моли да бъде отхвърлена.
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. При тези правомощия, Софийски градски съд
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
във връзка с чл.240, ал. 1 и 2 от ЗЗД от „И.С.К.“ ООД срещу П.В.П. за
установяване, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата150 лв., представляваща сбора от три
неплатени главници за месеците юни, юли
и август 2015 г. по Договор за заем № SO-921 от 15.01.2014 г. и договорна
лихва за същия период в размер на 486
лв., за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр.
д. № 55290/2015 г. на СРС, както и сумата 150
лв. – неплатени главници за месеците септември, октомври и ноември 2015 г.,
дължими по същия договор, заедно с договорната лихва от 486 лв. за периода от 15.08.2015 г. до 15.11.2015 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. №
72937/2015 г. на СРС.
Производството
се развива след като срещу двете издадени заповеди за изпълнение са постъпили
възражения от длъжницата П. за недължимост на паричните претенции.
От
фактическа страна не се спори, че по силата на Договор за заем № SO-921 от
15.01.2014 г. ищецът (с предишно наименование „БЪРЗИ КРЕДИТИ“ ООД) е
предоставил на ответницата П.П. паричен заем в размер на 1800 лв. при годишна
възнаградителна лихва от 138.57 % и годишен процент на разходите от 271.12
%,срещу задължението сумата да бъде върната на 36 равни погасителни вноски,
включващи 50 лв. главница и 162 лв. лихви месечно.
С
протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 11.10.2018
г., първоинстанционният съд е отделил за безспорно и е обявил за ненуждаещо се
от доказване обстоятелството, че кредитът е бил обслужван редовно от
ответницата до 25.08.2014 г.
Съобразно задължителните постановки на т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани правила
за поведение, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им съдът следи служебно.Един
от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от
закона интерес.Както
това изрично е прието в Решение № 66 от 23.08.2019 по т. д. № 2131/2018 г. на
ВКС, ТО, накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на
правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен, но
спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби, представляващи
част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските правоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
В настоящия случай уговорената
възнаградителна лихва в размер на 138.57 % , в резултат на която
годишният процент на разходите достига 271.12 %, се явява нищожна поради своята
свръхпрекомерност.
Заплатената от ответницата П. сума от 1 134 лв. за лихви за периода до
25.08.2014 г. (седем вноски от по 162 лв.), обаче, не се явява недължимо
платена, тъй като за заемополучателката валидно съществува главният дълг за
главницата от 1800 лв., който по силата на раздел трети, т.4.9., може да бъде
погасяван предсрочно по всяко време. По този начин с тези суми е погасена главницата
до 15.06.2016 г. вкл. Следователно, вземанията, за които са издадени двете
заповеди за изпълнение по ч. гр. д. № 55290/2015 г. на СРС и по ч. гр.
д. № 72937/2015 г. на СРС се явяват погасени чрез плащане и не съществуват. А
тъй като не съществува и вземането за възнаградителната лихва поради
нищожността на клаузата, с която тя е уговорена, то предявените установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК като неоснователни следва да
бъдат отхвърлени.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
При този
изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят „И.С.К.“ ООДследва
да бъде осъдена да заплати на ответницата П.П. сумата от 700 лв. ,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за пред въаззивния съд.
При тези
мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
91333 от 11.04.2019 г., допълнено в частта за разноските с Определение от
30.10.2020 г., постановени по гр. д. № 5372/2017 г. на СРС, ГО, 138 състав.
ОСЪЖДА „И.С.К.“
ООД с ЕИК-*****със съдебен адрес:***, офис 6А, чрез адв. М., да заплати на П.В.П.
с ЕГН-********** ***, партер, чрез адв. Т., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата 700 лв. разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.