РЕШЕНИЕ
№ 2357
гр. Бургас, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Нина Р. Моллова Белчева
при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ТАКОВА
като разгледа докладваното от Нина Р. Моллова Белчева Гражданско дело №
20252120104736 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод исковата молба на Д. Д. К., ЕГН **********, с
адрес в гр. Бургас, ****, против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“
№ 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, за прогласяване недействителността, на основание чл.22 във
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на сключения между тях Договор за предоставяне на потребителски
кредит № **** с параметри: размер на предоставената сума – 1000 лв., фиксиран лихвен
процент – 23 %, годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49,11 %, общо дължима
сума за връщане – 1230 лв., платима на 12 вноски.
Твърди се, че съобразно чл. 5 от съглашението кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank, какъвто договор ищцата е сключила и по
него К. дължи допълнително възнаграждение в размер на 980 лв. В този смисъл се сочи, че
на практика ищцата е следвало да върне не посочената в договора сума от 1230 лв., а по-
висока- в размер на 2210 лв.
Заявява се, че задължително условие за предоставяне на потребителски кредит е
потребителят да предостави обезпечение- гаранция с Multitude Bank или на личен
гарант/поръчител, който да бъде одобрен от кредитора, т.е. клаузата на чл. 5 не предоставя
избор на потребителя дали да предостави обезпечение, както и неговият вид. От една
страна, сумата се дължи независимо от това дали отговорността на гаранта е ангажирана, а
от друга, непредставянето на обезпечение не би довело до вреди за ответника, тъй като
обезпечението е предоставено не при, а след сключването на договора. Ищецът- потребител
1
е бил принуден да сключи възмезден договор с Multitude Bank, тъй като, кредиторът си е
запазил възможността за „преценка“ дали да одобри представения от ищеца гарант, в
случай, че има такъв. Навеждат се доводи, че възнаграждението за поръчителя всъщност
съставлява разход по кредита и е пряко свързан с него, като същото представлява скрита
възнаградителна лихва. Според ищеца, това следва от обстоятелството, че поръчителят
(гарант) Multitude Bank е едноличен собственик на капитала на кредитора „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, т.е. двете дружества са свързани. По този начин се сочи, че се цели едно
задължение да се раздели между две лица, за да може размерът на ГПР да не надвишава
законоустановения максимум, и така възнаграждението на гаранта съзнателно не се включва
в ГПР по договора за кредит, като действителният ГПР е значително по-висок от посочения
в договора. Сочи се, че уговореното възнаграждение на гаранта е разсрочено на вноски,
съвпадащи с падежа на вноските по договора за кредит, дължими заедно с тях, поради което,
посоченият в договор ГПР не включва всички разходи по кредита, съответно в договора не е
посочен действителния му размер, което е в разрез с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, и
влече недействителност на целия договор за потребителски кредит, на основание чл. 22
ЗПК.
Твърди се, че освен гореизложеното неправилното посочване на ГПР представлява и
заблуждаваща търговска практика, тъй като потребителят не може да прецени
икономическите последици от сключването на договора.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е подаден писмен отговор на исковата молба от
ответното дружество, с който се счита предявеният иск за неоснователен. Възразява се
срещу твърдението на ищеца, че последният е бил задължен да сключи договор за гаранция
с Multitude Bank (Малта), тъй като той е имал право да избере свой поръчител или този,
предложен от кредитора, за което е бил предварително уведомен, в т.ч. и за дължимото
възнаграждение, поради което няма заблуждаваща търговска практика. Твърди се, че
исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция са недопустими, тъй като
страна по тях не е ответникът, а лицето-гарант. Сочи, че в ГПР не е включен като разход
сумата за възнаграждение на гаранта, тъй като обезпечението не е задължително, както и че
липсва забрана в законодателството ни поръчителството да бъде възмездно.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Не се спори по делото, че на 04.11.2024 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № 1398992 за сумата от 1000 лв., получена от ищцата. От
представеният екземпляр се установява, че са уговорени следните параметри: срок на
погасяване- 12 месечни вноски, фиксиран лихвен процент- 23%, ГПР- 49,11 %, общо
дължима сума по кредита- 1230 лв.
Съгласно чл.5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
Multitude Bank, в полза на дружеството, като след одобряването от последното на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може
2
да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Съдържа се и изявление, че кредитополучателят сам е избрал този поръчител и е запознат с
правото си да посочи както предложеното юридическо лице, така и физическо лице, който да
бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
По делото не е представен твърдения от ищеца договор за поръчителство. Съдът,
обаче, намира за установен факта, че договорът за кредит е бил обезпечен с договор за
поръчителство, тъй като ответната страна не е оспорила това твърдение. Видно от
изложеното в отговора на исковата молба, дружеството е изложило доводи, че ищцата сама е
избрала този вид обезпечение, а иск за нищожност на договора за гаранция е недопустим,
тъй като не е насочен срещу поръчителя. По делото е представено удостоверение,
неоспорено от ответника и изхождащо от него, в което се сочи, че К. има активен кредит
/процесния/, като в общата дължима сума към 02.02.2025 г. влиза и сумата от 621,47 лв.-
такса за банкова гаранция- услуга, предоставена от партньор на „Фератум България“ ЕООД
и свободно избрана от кредитополучателя. В този смисъл съдът счита, че по делото не е
спорно сключването на сочения възмезден договор за поръчителство, обезпечаващ договора
за кредит, одобрен от заемодателя, като за тази услуга е била договорена и заплащана
сочената от ищцата сума, включена в месечната вноска по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК сочи какво включва годишния процент на разходите по
кредита, а именно общите разходи по кредита за потребителя- настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Ал.2 сочи, че ГПР по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания, а ал.3 визира, че при изчисляването му не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит; разходите, различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на
платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията,
ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Съобразно нормата на §1, т.1. ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
3
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
изрично цитирани разпоредби, измежду които и чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски
кредит е недействителен, при което за потребителя възниква задължение да върне само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая в процесния договор за потребителски кредит е посочено, че ГПР е в размер
на 49,11%. Ответникът твърди, че договора за поръчителство е самостоятелно облигационно
правоотношение и възнаграждението по него не следвало да бъде включено при
формирането на ГПР, което становище съдът не споделя. По делото не се ангажираха
доказателства, че този договор действително не е задължително условие за отпускането на
кредита, както и че услугата действително е била предоставена след изрично заявено
желание на кредитополучателя, който е изразил волята си, извършвайки информиран избор
дали да се възползва от тази услуга и ако се възползва какво следва да плати за това. Видно е
и не е спорно, че възнаграждението по договора за поръчителство е включено в общата
дължима сума по договора и в тази връзка съставлява разход по кредита, и следва да участва
при формирането на ГПР. Договорът за поръчителство няма самостоятелно значение, а
същият е в неразривна връзка с договора за кредит. В този смисъл не се споделя
твърдението, че съставлява самостоятелно правоотношение, което не засяга разходите по
сключването на договора за кредит.
Вземайки предвид, че ответникът изрично сочи, че възнаграждението по договора за
поръчителство не участва при формирането на ГПР, се налага извода, че договора за
потребителски кредит е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.19 от ЗПК, което го
прави недействителен. Като не е включен този разход в ГПР потребителят е бил въведен в
заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи, което съставлява
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговореното възнаграждение по съществото си
има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, тъй като
включвайки възнаграждението в погасителната вноска, същото отива пряко в патримониума
на кредитора, чийто едноличен собственик на капитала е одобрения от него поръчител. По
този начин се заобикаля и императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Търсената „такса“, както сам ответника я
нарича в издаденото от него удостоверение за наличие на задължение, не съответства на
никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателя, а пряко касае действия по
отпускането на кредита, поради което се явява такава във връзка с усвояването на кредита.
Законът допуска събиране на такси и комисиони, които касаят само допълнителни услуги по
4
договора, но не и такива, които касаят действия по разглеждане на договора, риска и др.
подобни. След като е предвидено, че това възнаграждение се дължи само при сключване на
договора, ведно с вноските по погасителния план, налага се извод, че то не се изисква от
всички потребители, а само от тези, на които е отпуснат кредит, и същото се явява такса,
свързана с усвояването и управлението на кредита, а не за отделна, допълнителна услуга по
вече сключен договор за кредит и в тази връзка противоречи и на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Всичко изложено по- горе налага извод, че е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК,
досежно формирането на размера на ГПР, както и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй
като този процент не е ясно и коректно посочен, съответно и не е определен при
съблюдаване на изискванията на закона.
Изложеното по- горе дава основание на съда да приеме предявената претенция за
основателна, поради което и следва да бъде уважена.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата се дължат сторените разноски, които
възлизат на сумата от 50 лв.- заплатена държавна такса.
От страна на процесуалният представител на К. се претендира и адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, в размер на 480 лв. с
ДДС.
Съдът намира, че възнаграждението, което следва да бъде присъдено на адвокат Д. Г.
следва да бъде в размер на 240 лв. с ДДС по следните съображения:
Съгласно константната практика на съдилищата, вкл. на върховната инстанция, за да
упражни правото си да получи възнаграждение в определен от съда размер за оказана
адвокатска помощ и съдействие при условията на чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗА, адвокатът следва
да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да
посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание изрично посочена
хипотеза по чл.38, ал.1 ЗА, без да е необходимо да доказва наличието на това основание.
При определянето на конкретния размер съдът се съобрази с вида на спора, интереса, вида и
количеството на извършената работа, проведеното само едно заседание, на което адв. Г. не се
е явил, липсата на фактическа и правна сложност на делото, отчитайки и постановките на
решение по дело С-438/22 на СЕС, включително и постановената след това решение
практика на ВКС. Ето защо намира, че възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС в
достатъчна степен ще овъзмезди положения труд. Съобразно посочените решения и
константната вече практика съдът не е обвързан и няма задължение да се съобразява с
предвидените в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а следва да
извърши самостоятелна преценка.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит
5
№ **** сключен между Д. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, **** и „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап.
офис 20, да заплати на Д. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, ****сумата от 50 лв.,
представляваща заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап.
офис 20, да заплати на адв. Д. Г. от АК- Ловеч, с № *** адрес на кантората в гр. **
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в размер на 240 лв. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6