Р
Е Ш Е
Н И Е №
…..
Гр. София, 10.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на единадесети
юни през две хиляди и деветнадесета
година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 13352 по описа на съда
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
453576 от 19.07.2018 г., на СРС, 124 с - в, по гр. д. № 17998/2018 г. „З.К.Л.И.“
АД е осъдено да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД, сумата от 986, 16 лв.,
представляваща платено от ищеца застрахователно обезщетение за вреди по МПС, по
щета № 470416161657714, с включени ликвидационни разходи, ведно със законната
лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 410
лв. - разноски по делото.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна
жалба от ответника „З.К.Л.И.“ АД с доводи за неговата неправилност. Излага се,
че в хода на първоинстанционното производство ответникът е представил
доказателства за плащане на цялата претенция по делото в размер на 986, 16 лв. в
полза на ищцовото дружество на 04.06.2018 г., което обстоятелство не е било
взето предвид при постановяване на обжалването решение. В този смисъл счита, че
решението не кореспондира с действителното фактическо положение, доколкото с плащането
е погасена регресната претенция на ищеца и същата е следвало да се отхвърли.
Предвид неоснователността на главния иск и извършеното плащане на 04.06.2018
г., в хода на процеса, въззивникът поддържа, че е недължима и акцесорната
претенция за присъждане на законната лихва, считано от датата на исковата молба
- 16.03.2018 г. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове
отхвърлени, като му бъдат присъдени разноски за двете съдебни инстанции. Прави
възражение по разноските на насрещната страна за адвокат.
Въззиваемият -
ищецът ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД оспорва частично въззивната жалба. Излага, че с оглед
постъпилото в хода на първоинстанционното дело плащане на 04.06.2018 г.,
неправилно с решението СРС е осъдило ответника за главницата от 986, 16 лв., но
правилно е присъдил дължимата законна лихва и направените по делото разноски.
Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде потвърдено в частта с
присъдената законна лихва, дължима за периода 16.03.2018 г. до 04.06.2018 г.,
както и за сторените съдебни разноски в производството пред СРС. Претендира
разноски за настоящата инстанция. Моли да се съобрази юрисконсултското
възнаграждение на ответника с минимума по НПП.
Съдът като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното:
В рамките на
проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение неговата
законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като съдът следи и
без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. При
постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни правни
норми.
СРС е сезиран с
иск, с правно основание чл. 410,
ал. 1 от КЗ за присъждане на сумата от 986, 16 лв., представляваща платено от
ищеца застрахователно обезщетение за вреди по МПС от ПТП, реализирано на
12.12.2016 г., по щета № 470416161657714, с включени ликвидационни разходи,
ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. - подаване на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане.
По делото се
установят всички предпоставки за ангажиране регресната отговорност на ответника
по чл. 410, ал. 1 КЗ - наличие на валидно правоотношение
по имуществена застраховка между пострадалия и застрахователя - ищец, настъпване
на застрахователното събитие в срока на договора и заплащане на застрахователно
обезщетение от застрахователя в полза на пострадалия. С плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
- до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне.
Предвид
изявленията на страните пред настоящата инстанция, а и с оглед представените в
първоинстанционното производство платежно нареждане от 04.06.2018 г. и опис с
номера на щети, по делото не е спорно, че на 04.06.2018 г. ответното дружество
е погасило изцяло претендирането вземане за главницата, в размер на 986, 16 лв.
На основание
чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, които са от значение за спорното право, поради което
районният съд е следвало да отчете факта, че задължението за главницата е било
погасено към датата на приключване на съдебното дирене и да отхвърли иска,
независимо от наличието на предпоставките за реализиране на отговорността на
ответника.
Преди
приключване на съдебното дирене на 04.06.2018 г. вземането, предмет на иска, е
било погасено чрез плащане. Понеже към този момент вече не е съществувало претендираното
материално право за главницата, ищцовата претенция е следвало да бъде
отхвърлена. Като не е зачел извършеното в хода на делото плащане,
първоинстанционният съд неправилно е осъдил ответника да заплати повторно сумата
от 986, 16 лв.
Доколкото
обаче ищцовото вземане е било възникнало и изискуемо към датата на депозиране
на исковата молба (видно и от самото признание на ответника в отговора на
исковата молба), отхвърлянето на главния иск поради плащане в хода на процеса не
обуславя неоснователност на претендираната законна лихва за забава върху вземането. При
безспорно установена забава в плащането на главницата, ищецът има право на
законната лихва от датата на исковата молба 16.03.2018г. до датата на плащането
на задължението - 04.06.2018 г. Ето защо са неоснователни доводите на
въззивника, че изцяло не се дължи лихва
за забава върху претенцираното вземане. Такава се дължи, но само от момента на
подаване на исковата молба до датата на окончателното плащане, т. е. за периода
16.03.2018 г. - 04.06.2018 г.
Предвид
обстоятелството, че искът за главното вземане следва да бъде отхвърлен поради
плащане в хода на първоинстанционното производство (а не поради неговата
неоснователност), а претенцията за законна лихва е основателна, правилно СРС е
осъдил ответника за направените от ищеца съдебни разноски. Следва да се
отбележи, че изявлението, направено в отговора на исковата молба, че претенция
на ищеца е била одобрена от ответника в предявения размер, не обуславя липсата
на повод за завеждане на делото, доколкото плащане не е било извършено до
датата на подаване на исковата молба, поради което и нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима.
С оглед правни
изводи, до които достигна въззивната инстанция, обжалваното решение на СРС
следва да бъде отменено в частта, с която „З. „Л.И.“ АД е осъдено да заплати на
ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД, сумата от 986, 16 лв., представляваща платено от ищеца
застрахователно обезщетение за вреди по МПС, по щета № 470416161657714, с
включени ликвидационни разходи и искът да бъде отхвърлен. В останалата
обжалвана част, по отношение на претенцията за законна лихва за периода от
подаване на исковата молба 16.03.2018 г. до окончателното изплащане, решението
следва да се потвърди като правилно постановено.
По разноските :
Независимо от
частичната основателност на въззивната жалба, настоящият състав намира, че
ищецът не е станал повод за образуване на производството пред СГС. Видно от
изявлението му в отговора на въззивната жалба, че предвид настъпилото в хода на
първоинстанционното производство плащане неправилно СРС е осъдил ответника за
главницата, въззиваемият е проявил добросъвестно процесуално поведение и не е
станал повод за завеждане делото пред СГС, поради което в негова тежест не
следва да бъдат възлагани, направените от въззивника разноски.
Предвид
частичната неоснователност на въззивната жалба поначало въззиваемият – ищец има
право на разноски, но доколкото по делото не е представен договор за правна
помощ и съдействие, в който да е уговорен претендирания от ищеца размер на
адвокатското възнаграждение от 360 с ДДС, както и начина на изплащането му,
съобразно възприетото разрешение в т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г., по тълк. д. №
6/2012 г. на ОСГТК, такива разноски не се присъждат в полза на ищеца. Следва да
се отбележи, че представената разпечатка от интернет банкиране не носи подпис и
печат на банката, поради което не може да се приеме, че има характера на банков
документ, удостоверяващ плащането на претендираното възнаграждение.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
453576 от 19.07.2018 г., на СРС, 124 с - в, по гр. д. № 17998/2018 г. в частта, с която „З.К.Л.И.“ АД е
осъдена да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД, на основание чл. 410, ал. 1 КЗ, сумата
от 986, 16 лв., представляваща платено от ищеца застрахователно обезщетение за
вреди по МПС, по щета № 470416161657714, с включени ликвидационни разходи, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, пл. „********, със съдебен адрес ***, чрез
адв. А. Б., срещу „З.К.Л.И.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***,
иск с правно основание чл. 410 от КЗ, за заплащане на сумата от 986,16 лв., представляваща платено
от ищеца застрахователно обезщетение за вреди по МПС, по щета №
470416161657714, с включени ликвидационни разходи, поради плащане в хода на
производството по гр. д. № 17998/2018 г., на СРС, 124 с - в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 453576 от 19.07.2018 г., на СРС, 124 с - в, по
гр. д. № 17998/2018 г. в частта, в която е присъдена законна лихва върху главницата
от 986,16 лв. за периода от датата на подаване на исковата молба 16.03.2018 г.
до окончателното изплащане, извършено в хода на делото на 04.06.2018 г., както
и в частта по присъдени в полза на ищеца
разноски пред СРС в размер на 410 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.