Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 28.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на деветнадесети април
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Силвана Гълъбова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Мазгалов
Боряна
Воденичарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №9521
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №173998 от 17.07.2017год.,
постановено по гр.дело №80423/2015год. по описа на СРС, ГО, 142 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.М.Б.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 6,12 лева– главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия и дялово разпределение за периода от м.08.2012 год.
до м.04.2014 год. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
гр.дело №54460/2015год. по описа на СРС, ГО, 142 с-в– 09.09.2015год. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за сумата над 6, 12 лева до пълния предявен размер от
723,43 лева като погасен чрез плащане по време на процеса, както и сумата от 70,68 лева, представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 09.09.2015год. до 24.08.2016год.,
като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 525 лева и 325 лева разноски в заповедното
производство. С определение 339490 от 13,02,2018г. е отхвърлена молбата на ответника
за изменение на решението в частта за разноските.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ООД.
Срещу решението в частта с която
предявените искове са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника В.М.Б.. Жалбоподателката поддържа, че в
първоинстанционното производство са допуснати множество процесуални нарушения,
съдът отказал да се съобрази с приложимото право на ЕС, плащането по време на
процеса било извършено от трето лице без знанието на ответницата, по делото не било
установено наличието на облигационно правоотношение между страните за процесния
период и дължимостта на претендираните суми. Неправилно СРС приел, че Общите
условия на ищеца обвързват ответника. Не следвало да се кредитират заключенията
по съдебно-техническата и съдебно- счетоводната експертиза, които не били
надлежно приети. Юрисконсултското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца не било дължимо в поискания от него размер поради липса на документ за
реално направени разходи. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обявено за
нищожно, обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно, а
предявените искове– отхвърлени. Претендира направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
подал в срок отговор на въззивната жалба и не е взел становище по нея. Третото
лице-помагач също не изразява становище по въззивната жалба.
Ответникът в първоинстанционното
производство е подал в срок и частна жалба срещу постановеното по делото
определение определение 339490 от 13,02,2018г., с което е отхвърлена молбата му
за изменение на решението в частта за разноските. Отговор на частната жалба от ищеца
и третото лице- помагач не е постъпил.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната и частната жалба
пороци на атакуваните съдебни актове,
приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата– етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Между страните не се спори,
че ответникът е собственик на процесния
апартамент. Следователно ответникът се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Липсата на
подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма
облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от
закона – В този смисъл Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр.дело №
3184/2013 г., ІІІ г.о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо
задължителна съдебна практика. В случая е несъмнено, че Общите условия на
ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по
делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1
ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е също така въз основа на писмените
доказателства по делото, както и на заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът
на ответника
за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба т.е., доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответника топлоенергия в определено количество за исковия период. Правилно
първоинстанционният съд е отчел извършеното по време на процеса плащане на част
от исковата сума, като е отхвърлил иска за горницата над незаплатената част.
Неоснователен е доводът на
жалбоподателя относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП
забрана за непоискани доставки. Съгласно ТР №2/2016г. на ВКС по т.д.№2/2016г.
на ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е
така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от
потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение
за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в
унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото
чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква
решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на
сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда
в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по
въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е
възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между
етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на
централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за
услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да
получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата
етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да
откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед гореизложеното въззивният съд
приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна
собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице
тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ
за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки
това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно
от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение
с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление
и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
По делото не се установява
първоинстанционният съд да е допуснал твърдените от жалбоподателката множество
процесуални нарушения, както и несъобразяване с приложимото право на ЕС.
Обстоятелството кой точно е извършил плащането по време на процеса за сметка на
ответницата, е ирелевантно за изхода на спора.
Както правилно е посочил в обжалваното
определение 339490 от 13,02,2018г. СРС, при осъществяване на правна защита от
юрисконсулт, страната не следва да доказва направен разход в тази връзка.
Разноските за вещи лица по допуснатите СТЕ и ССЕ са реално извършени и
заключенията са приети в открито съдебно заседание на 09.02.2017г., противно на
твърденията на жалбоподателката. Относно разноските в заповедното производство-
съгласно т.12 от ТР№4/18.06.2014г. по тълкувателно дело №4/2013г. на ОСГТК на
ВКС, съдът който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415,
ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
Ето защо както въззивната жалба, така
и частната жалба срещу определение 339490 от 13,02,2018г. следва да бъдат
оставени без уважение, а актовете на СРС – потвърдени като правилни.
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски. Ответникът по жалбата не претендира разноски за
настоящата инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №173998 от 17.07.2017год., постановено по
гр.дело №80423/2015год. по описа на СРС, ГО, 142 с-в и определение 339490 от 13,02,2018г. по реда на чл.248 ГПК по същото дело.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/