Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Стефка
Александрова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело № 12067 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 401262 от 04.05.2018 г. по гр.д. № 57160/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, че „Ч.Р.Б.“ АД
дължи на „К.“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД сумата от 134, 83
лв., представляваща платена на отпаднало основание сума по фактура №
3303330/31.05.2013 г., ведно със законната лихва за периода от 10.04.2017 г. до
погасяване на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от
31.05.2017 г. по ч.гр.д. № 33305/2017 г. по описа на СРС, 151 състав.
В законоустановения срок ответното дружество „Ч.Р.Б.“ АД е подало
въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в цялост. Излагат
се доводи, че дружеството е осигурило достъп на праводателя на ищеца до
електроразпределителната мрежа, т.е. услугата „достъп“ е била получена, с оглед
на което основанието за получаване на възнаграждение по договора е изпълнено. Поддържа
се, че и в нормативната уредба, и в договора отношенията са уредени като
възмездни. Намира за недопустимо всички направени разходи по предоставяне на
услугата да останат за негова сметка. Излагат се доводи, че отпадането на
административния елемент при определяне на размера й, не води до отпадане на
самия договор като основание и не променя възмездния му характер. Твърди се, че
при евентуална неравностойност на престациите, т.е. ако платеното е повече от
действителната себестойност на услугата, в тежест на ищеца е да докаже с колко,
а ако не го стори, искът следва да бъде отхвърлен. Поддържа се още, че
наличието на договор изключва института на неоснователното обогатяване, който
се прилага само когато между страните не съществува облигационна обвързаност.
Тъй като производителите принадлежат към либерализирания сегмент на пазара, се
поддържа, че по правило техните цени се договарят, като е възможна намеса за
определяне на горна граница, липсата или отмяната на която не означава липса на
цена изобщо. Според въззивника липсата на вина на „Ч.Р.Б.“ АД също води до
неоснователност на предявения иск по аргумент от чл. 82 ЗЗД. Освен това, тъй
като договорът за достъп е с периодично изпълнение, дори при неговото разваляне
няма да има обратно действие и даденото по него няма да подлежи на връщане.
Посочва се, че районният съд не е разгледал възражението на дружеството по
отношение сумата за ДДС, който вече е начислен и преведен на бюджета. По
изложените съображения се моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а
предявеният иск отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищцовото дружество „К.“ ЕООД, с който се моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Поддържа се, че съгласно константната съдебна практика решението за
отмяна на процесния индивидуален административен акт има обратно действие, като
регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация. С
отмяната на решението на регулаторния орган с обратна сила е отпаднало
основанието за заплащане на цена за достъп, поради което плащането е лишено от
основание и цената подлежи на връщане по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Посочва, че
законодателно предвиденият възмезден характер на договора за достъп и
регламентираното в чл. 84, ал. 2 ЗЕ задължение за сключване на договори за
достъп, не означават, че заплащането на цената за достъп е нормативно уредено и
че основанието за заплащане на тази цена произтича от закона. Поддържа също
така, че с оглед законовата уредба липсата на административноправния елемент
означава и липса на основание за начисляване на цена за достъп. Намира за
неоснователни и възраженията на въззивника във връзка с разпределянето на
доказателствената тежест и приложението на чл. 82 ЗЗД.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявен е иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, а по същество е и правилно по следните съображения.
По делото не е спорно, че „Ч.Р.Б.“ АД е издало фактура № ********** от
31.05.2013 г. за задължение на С.С.Б.за сумата от 134, 83 лв. с вкл. ДДС за
достъп до електроразпределителната мрежа, която сума е била заплатена на
14.06.2013 г. от С.Б., видно от приложеното на л. 8 платежно нареждане.
На 08.02.2017 г. С.Б.в качеството му на цедент и „К.“ ЕООД в качеството
му на цесионер са сключили договор за прехвърляне на вземане, по силата на
който са прехвърлени няколко вземания срещу „Ч.Р.Б.“ АД по различни фактури,
сред които и процесното вземане в размер на 134, 83 лв. С нотариална покана,
връчена на 17.02.2017 г., С.Б.е уведомил „Ч.Р.Б.“ АД за прехвърлянето на
вземането.
С решение № 12582 от 1.10.2013 г. на ВАС по адм. д. №
7228/2013 г., 5-членен с- в, потвърдено с решение № 4753/04.04.2013 г. по адм.
дело на ВАС № 12424/2012 г., е било
отменено решение № Ц-33/14.09.2012 г., в частта му раздел II, т. 2 на ДКЕВР, с
който са определени временните цени за достъп до преносната и разпределителните
мрежи за производителите на електроенергия от възобновяеми енергийни източници,
ползващи преференциални цени. По делото не е спорно, че цедентът С.Б.е
експлоатирал фотоволтачина електроцентрала през 2013 г. с инсталирана мощност
до 30 kWp, във връзка с което между него и
ответното дружество е бил сключен договор за достъп до електроразпределителната
мрежа, по отношение на който е била приложима определената с решение №
Ц-33/14.09.2012 г. цена за достъп, в съответствие с която е било начислено
задължението по процесната фактура в размер на 134, 83 лв.
Основният спорен по делото въпрос е дали заплатената
сума от 134, 83 лв., представляваща цена за достъп до преносната и
разпределителната мрежа, подлежи на връщане като платена на отпаднало основание
след отмяната от Върховния административен съд на съответния раздел от решение
№ Ц-33/14.09.2012 г. По този въпрос е постановена обилна и константна съдебна
практика - решение № 66 от 8.06.2017 г. на ВКС по т. д. №
53664/2015 г., III г. о., решение № 28 от 28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение
№ 104/27.06.2016 г. по т. дело № 1610/2015 г. на ІІ т. о., решение №
126/16.08.2016 г. по т. дело № 1592/2015 г. на І т. о., решение № 12/31.01.2017
г. по т. д. № 2297/2015 г. на ІІ т. о, решение № 220 от 23.01.2017 г. по т. д.
3486/2015 г. на І т. о., решение № 224/21.02.2017 г. по т. д. 2654/2015 г. на
ІІ т. о., решение № 155 от 11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, II Т.О.,
решение № 157 от 11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ВКС, II Т.О. и други, цитирани в тях. В посочените съдебни решения е посочено, че влязлото
в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е
характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР,
съгласно чл. 13, ал. 2
ЗЕ (ал. 3 след изменението с ДВ, бр. 17 от 2015 г., в сила от
6.03.2015 г.), има обратно
действие.
Дейността на електроразпределителните
предприятия е подложена на цялостно административно регулиране, част от което е
и регулирането на цените за ползване на мрежата, като на регулиране подлежат
цените за присъединяване към нея, за достъп до мрежата и за пренос на
електроенергия през нея - чл. 30, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 13 ЗЕ. Освен окончателни цени КЕВР („Комисия“) може да
определя и временни цени за достъп и за пренос, както и да вземе решение
относно подходящи компенсаторни мерки, в случай, че окончателните цени се
отклоняват от временните. Мрежовият оператор може да събира от ползвателите на съответната
електроразпределителна мрежа за предоставяните мрежови услуги само цени, които
по вид и размер са определени от Комисията. Постановеното от КЕВР решение, с което тя е упражнила
правомощието си да регулира съответните цени, има конститутивно действие спрямо
прилагането на определените цени от ответника в отношенията му с ползвателите
на мрежата и следователно, този административен акт е материалноправно условие
за възникване на вземането на ответника за съответната цена в определения от
КЕВР размер, включително и за процесната временна цена за достъп, определена по
реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ.
По силата на чл.
104 ЗЕ отношенията между ползвателя на електроразпределителната
мрежа и електроразпределителното предприятие се уреждат от договори за
присъединяване и за ползване на мрежата. Договорите за достъп до електроразпределителната мрежа, сключвани от
производителите на електрическа енергия и оператора на мрежата, наречени
"договори за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа" са договори за
ползване на мрежата и са предвидени в чл. 84, ал. 2 ЗЕ и в чл. 11, т. 3 и чл. 14 от действалите през процесния период
Правила за търговия с електрическа енергия (Обн. ДВ, бр. 64/17.08.2010), както
и чл. 11, т. 3 и чл. 14 от сега Правила за търговия с електрическа енергия, в
сила от 26.07.2013 г. С този договор се регламентират правата и задълженията на
страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и
допълнителни услуги. Както посочва Върховният касационен
съд в цитираните по-горе съдебни решения, извън предмета на договорно уреждане са дължимите цени за
предоставените от електроразпределителното предприятие услуги, които подлежат
на административно регулиране единствено от Комисията и по-специално - цените за достъп и за пренос (чл. 30,
ал. 1, т. 10 и 13 ЗЕ). Определената от Комисията цена за достъп/пренос несъмнено става част от
същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо
на договорно основание, но този елемент от договорното отношение не е подвластен на волята
на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране
от държавния енергиен регулатор. По тази причина правното действие на административния акт, с който са определени цените за достъп/пренос, обуславя и правното действие на клаузата за цената като
елемент от съдържанието на конкретния договор. Върховният
касационен съд е посочил още, че задължението на производителите на електрическа енергия
за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа
възниква от смесен фактически състав, който включва частноправен елемент - сключен договор за достъп и пренос, който е налице и при липса на писмен
договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, и административноправен
елемент - решение на Комисията за определяне на цена за достъп
- временна или окончателна.
Липсата на
административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на
цена за достъп/пренос, тъй като само чрез административния елемент се определя съдържанието
на договорната клауза за цената. Следователно единствено подписаният между страните договор не е достатъчно
основание за заплащането на процесната цена за достъп. Уговорените от страните клаузи
от процесния договор представляват основанието за имуществената престация на
ответника да предостави на ищеца услугите "достъп" и
"пренос" по мрежата си, но за да възникне валидно задължение за имуществената
престация на ищеца (неговия праводател по договора за
цесия), следва цената на съответната мрежова
услуга да е определена, като тази част от съдържанието на договора се регулира не
от волята на страните, а с решение на КЕВР за определянето на конкретна цена за
достъп. Тази цена става част от договорното съдържание чрез
административния акт, поради което последният съгласно константната съдебна
практика представлява материалноправно
условие за дължимост на цената за достъп. Страните не могат да уговарят такива цени, дори и при
липса на решение на КЕВР, а електроразпределителното предприятие може
единствено да отправи искане до регулатора за определянето на подобни цени.
По изложените съображения не може да се приеме за
основателно възражението на въззивника, че дължимостта на процесната цена за достъп произтича от закона. В чл. 84, ал.
2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. е
предвидено задължение за сключване на
договор за достъп, а не за заплащане на цена за достъп. Дали срещу този достъп
ползвателят дължи цена и в какъв размер, зависи от това дали такава е определена от Комисията. Без определянето на конкретен
размер на тази цена от КЕВР липсва ликвидност на престацията на ползвателя на мрежата. Освен това, в правомощията на комисията като регулатор е да определи и нулев размер на тази цена, т. е. такава
въобще да не се дължи. По изложените съображения
въззивният състав намира, че основанието
за дължимост на процесните цени за достъп произтича от фактически състав, който включва като необходим елемент и решение на КЕВР за определяне
на цена за достъп до разпределителната мрежа на ответното дружество, а не само
наличието на подписан договор между страните, поради което задължението за плащане на цена за достъп е възникнало с
издаването на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на Комисията, но е отпаднало с влизане в сила на съдебното решение
за неговата отмяна. Съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното
съдебно решение има действие спрямо всички лица, независимо дали те са
участвали в съдебното производство по оспорване на акта. Отмяната има обратно
действие в случаите на индивидуален или общ административен акт, какъвто е
процесният. В този смисъл е безпротиворечивата
съдебна практика на Върховния касационен съд, цитирана по-горе. Действие занапред на съдебно решение за отмяна на
административен акт е предвидено с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, но само
по отношение на решенията, с които се отменят подзаконови нормативни актове.
Процесното решение № Ц-33/14.09.2012 г. няма такъв характер, поради което и по
аргумент за обратното от чл. 195, ал. 1 АПК съдебният акт за отмяната му отменя
и последиците от решението на КЕВР именно с обратна сила. С оглед на това с обратна
сила е отпаднала и
договорната клауза за цената за достъп, включена чрез решението на КЕВР, която
е основанието за дължимост на заплатената цена за достъп през процесния период.
Не могат да
бъдат споделени доводите на въззивника, че отпадането на цената следва да има действие занапред на
основание чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД
урежда какво е действието на развалянето на договорите, но от тази специална разпоредба за
действието на едно прекратително основание не може се изведе генералния извод,
че това правило е важимо за правното действие на всички други прекратителни
основания. За правното действие на всяко прекратително основание са приложими
собствени правила в зависимост от естеството му. В
цитираната по-горе съдебна практика Върховният касационен съд е посочил, че отмяната на административния акт за определяне на
временните цени за достъп не може да се приравни по естеството си на
развалянето на един договор, а е идентична като правна фигура с унищожаването
на клаузата от договора за цената за достъп, имащо обратно действие дори и при
договори за продължително или периодично изпълнение. Не е налице основание за
прилагане по аналогия и поради това, че в случая липсва законова празнина, тъй
като уредба на отношенията има и тя се съдържа в чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Освен това недължимостта на процесната цена за достъп не означава,
че ищецът ползва услугата "достъп до разпределителната мрежа"
безплатно, което би противоречало на принципа за възмездност в търговските
отношения, каквото е едно от изложените от въззивника оплаквания. Към момента на сключване на процесния договор цената
за достъп е била един от компонентите на цената за пренос през
електроразпределителната мрежа (чл. 23, ал. 2 от Наредбата за регулиране на цените
на електрическата енергия, обн. ДВ, бр. 17/2.03.2004, отм. бр. 38/19.04.2013 г.).
Следователно, със заплащането на предвидената по вид в договора и в Наредбата
цена за пренос, ищецът на практика е заплащал и цена за достъп, тъй като тя е
била част от цената за пренос. С процесното отменено решение на КЕВР се въвежда
временна цена за достъп, без да се променя цената за пренос, т. е. въвежда се
допълнително финансово задължение за услугата "достъп", наред с
предишното. Отмяната на решението на Комисията води до отпадане с обратна сила на това допълнително
финансово задължение, но не и до отпадане на досега съществуващото финансово
задължение за цена за пренос, включващо и дължимата престация за услугата
"достъп".
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира,
че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД е
основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд. По делото е
доказан и безспорен фактът на заплащане от страна на цедента – праводател на
ищеца, на сумата от 134, 83 лв., представляваща цена за достъп, определена с
решението на Комисията, което впоследствие е било отменено с влязло в сила
решение, което има обратна сила, т.е. отпаднало е основанието за заплащането на
посочената цена. Следователно обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззивникът няма право на разноски за
въззивното производство. Разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата
страна – ищецът „К.“ ЕООД, в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение,
платено в брой съобразно отбелязването в представения договор за правна защита
и съдействие. Това е и минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, с оглед на което възражението на
насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 401262 от 04.05.2018 г. по гр.д. № 57160/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на „К.“
ЕООД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, партер, вътрешен
двор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.