Р Е Ш Е
Н И Е
№ .............../ 21.10.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на четиринадесети октомври през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛА ПЕНЕВА
НЕВИН ШАКИРОВА
при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 1773 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 317 вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на С.А.Д. срещу Решение № 3551 от 01.08.2019г. по гр.д.
№ 5606/2019г. по описа на ВРС, VIII-ми състав, с
което на основание чл. 248 вр. чл. 233,
ал. 1, пр. I от ЗЗД въззивникът е осъден да предаде на Ф.Д.Ш., гражданин на Б.о., о. М., роден на ***г. в Д.,
с паспорт №*********, издаден на *** в о. М., с постоянен адрес в о. М.
държането на апартамент с идентификатор 10135.2575.1856.1.7 по КККР на гр. Варна, с административен адрес гр. В., кв. В.,
ул. „Св. П.“ № **, ет. *, ап. *, находящ се в жилищна сграда, построена в УПИ
XXIV-1069, 1070 в кв. 59, ведно с принадлежащото му избено помещение № 7, с
площ от 1.90 кв.м., поради прекратяване на договор за наем.
Жалбата е
основана на оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение
на материалния закон и за постановяване при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Съдът не е обсъдил прецизно всички доказателства по делото и е
достигнал до необосновани крайни изводи. Въпросът дали ищецът е собственик на
процесния имот е ирелевантен за изхода на облигационния спор по реда на чл.
310, ал. 1, т. 2 от ГПК. Факта на сключен между страните договор за наем е
оспорен от ответника в отговора на исковата молба. Налице е единствено
признание за факта на ползване на имота от ответника, поради което основавайки
решението си на признание на факт и изопачавайки твърденията на страната, съдът
е нарушил чл. 175 от ГПК. Съдът не е обсъдил възражението за извънсъдебно
признание в изходящ от ищеца частен документ – предварителен договор за
продажба на недвижим имот, относно неизгодния за него факт, че лично упражнява
фактическа власт върху имота към момента на подписването му – 24.01.2018г. и че
към този момент няма сключен договор за наем/заем на същия имот. Това
извънсъдебно признание установява факта на прекратяване на евентуално
съществувалото между страните наемно правоотношение. Игнорирането на това
извънсъдебно признание от съда е довело до постановяване на решението при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От разменената между
страните кореспонденция не може да се направи извод за сключен договор за наем
или за заем за послужване, доколкото не съдържа съвпадащи волеизявления в тази
връзка, нито конкретни уговорки за имота и наемната цена, поради което изводът
на ВРС основан на същата е неправилен. Не е налице проведено пълно и главно доказване
на твърдението за възникване и съществуване на наемното/заемно правоотношение
на ищеца, а решението не може да почива на предположение за факти. Между
страните не е имало сключен договор за заем за послужване, а споразумение за
безвъзмездно ползване на имота до сключване на окончателен договор за продажба.
Предявеният иск за връщане на наетия имот поради това е неоснователен и следва
да се отхвърли. Моли в тази връзка да се отмени обжалваното решение и вместо
него се постанови друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен.
В отговор, Ф.Д.Ш.
оспорва доводите в жалбата. Излага такива, с които обосновава правилност и
законосъобразност на решението, доколкото в хода на делото е установена
облигационната връзка между страните, както и, че ответникът държи имота без
правно основание. Моли в тази връзка за постановяване на решение, с което
обжалваното такова бъде потвърдено.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразената в
жалбата позиция по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка
валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен
от Ф.Д.Ш., гражданин на Б.о. срещу С.– Ф.А.Д., гражданин на Франция осъдителен
иск с правно основание чл. 233, ал. 1, пр. I от ЗЗД за опразване на нает
недвижим имот, представляващ апартамент № * и самостоятелен обект с ид.
10135.2575.1856.1.7 в сграда, находяща се в гр. В., кв. „*.“, ул. „Св. П.“ №
**, на ет. *, ведно с принадлежащо избено помещение № 7, с площ от 1.90 кв.м.,
както и за връщане държането на имота.
Фактическите твърдения, на които е основаван иска са
следните: страните са обвързани от неформален договор за наем, сключен през м.
октомври 2011г., по силата на който ищецът, чрез Л.А., като наемодател
предоставил на ответника, като наемател за временно ползване собствения си
апартамент № *, срещу задължението на последния да го върне. По време на
наемното правоотношение между страните, същите започнали да водят преговори за
покупко продажба на жилището, от който момент ответникът спрял плащането на
наемната цена. Договор за покупко продажба не е сключен и поради неизпълнение
от страна наемателя, ищецът с едностранно изявление отправено на 02.10.2018г.
по електронна поща прекратил наемното правоотношение между страните. Въпреки това
и отправена нотариална покана, ползването на имота от ответника продължава, а
държането не е върнато на ищеца. Ето защо за ищеца е налице правен интерес от
предявяване на осъдителния иск за опразване на наетия имот, който моли да бъде
уважен.
В отговор на исковата молба, С.– Ф.Д. оспорил
възникването на наемно правоотношение между страните, евентуално –
неизправността си по договорното задължение за връщане държането на наетия
имот, след прекратяване на договора. Признал, че към настоящия момент упражнява
фактическа власт върху имота, на основание сключен безсрочен договор за наем с Л.А.,
в лично качество, на която заплатил 800 лв. първоначален депозит и по 400 лв.
месечна наемна цена до 2018г. При сключване на договора за наем тя е действала
от свое име. Този договор за наем е прекратен с предизвестие от Л.А.на
20.01.2018г. От представена извадка от кореспонденция между страните признал,
че се установява искане на ищеца за връщане на имота, но не безусловно. По
искане на ищеца, наредил по негова сметка два банкови превода в общ размер на
18 000 лв., като е извършено прихващане на депозита в размер на 800 лв. Ищецът
е бил съгласен ответникът да живее в имота въз основа на уговорки между тях за
продажба на имота. В тази връзка претендира изпълнение на задължението на ищеца
да прехвърли по нотариален ред правото на собственост върху имота на дъщеря му,
което той отказва да стори. Навел също възражения за нередовно връчване на
нотариалната покана и че поканата следва да се счита връчена с получаване
препис от исковата молба. Между ищеца и дъщерята на ответника е сключен
предварителен договор за покупко продажба на имота, в който ищецът признал, че
лично упражнява фактическа власт върху имота към 24.01.2018г., както и че няма
сключен договор за наем. Това изявление съдържа признание, че връщането на
имота като последица от прекратен договор за наем е настъпило преди тази дата.
След сключване на предварителния договор от 24.01.2018г., той упражнява
безвъзмездно фактическа власт върху жилището по съгласие на продавача – ищец и
купувача, а не и на основание договор за наем, който преди това е бил
прекратен, а фактическо връщане на имота и на депозита са станали ненужни.
Отправил искане в тази насока за отхвърляне на иска.
В съдебно заседание, на основание чл. 214, ал. 1, пр. I от ГПК съдът е допуснал
изменение в основанието на предявения иск посредством добавяне на евентуално
такова, като искът се счита предявен за опразване на имота, предоставен на
евентуално основание неформален договор за заем за послужване.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
За
безспорно и ненуждаещо се в отношенията между страните е прието
обстоятелството, че ответникът ползва понастоящем процесния апартамент № *.
Като
доказателство по делото е приета кореспонденция по електронна поща между
страните, съдържанието на която не е оспорена от страните.
На
ответника е отправена нотариална покана рег. № 92/15.01.2019г., видно от
съдържанието на която ищецът му напомнил, че договорът за наем е прекратен,
като ползването от него продължава без основание и без плащане. Поканата е
връчена при условията на чл. 47 от ГПК.
СЪДЪТ, въз основа на така установеното от
фактическа страна, прави следните правни
изводи:
Доколкото
въззиваемият претендира връщане на процесния имот, за който твърди, че го е
предоставил за ползване на въззивника на основание договор за наем, евентуално
на основание договор за заем за послужване, то правната квалификация на
исковете е чл. 233, ал. 1, пр. I от ЗЗД и чл. 248 вр.
чл. 233 от ЗЗД. В доказателствена тежест на Ф.Д.Ш. е да установи при условията
на пълно и главно доказване, че е валидно възникнало твърдяното облигационно
правоотношение, а в тежест на С.– Ф.Д. от друга страна - да установи, че е
изпълнил задължението си да върне вещта.
Съгласно
чл. 228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена
цена, а съгласно чл. 243 от ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят
предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване,
а заемателят се задължава да я върне.
Независимо
от предприетото в отговора на исковата молба оспорване на договорната връзка
между страните, съдът приема с оглед позициите на страните, че в конкретния
случай договорът за наем, сключен между тях с предмет предоставено ползване от
ищеца – наемодател на ответника – наемател на апартамент № * е установен. На
твърдението на ищеца, че договорът е сключен от него, чрез лицето Л.А.съответства
признанието на ответника, че е сключил договор за наем с това лице, с предмет
процесния имот, на което плащал месечна наемна цена до 2018г. По делото липсват
доказателства в подкрепа на твърдението на ответника, че при сключване на
наемния договор Л.А.е действала в лично качество и за своя сметка. Обратното,
че по наемното правоотношение с въззивника, Л.А.е действала в качеството си на
представител на наемодателя – въззиваем, косвено се установява и от
съдържанието на електронната кореспонденция водена между нея и страните, приета
и неоспорена като доказателство по делото.
На основание договора за
наем, сключен между страните, чрез Л.А., фактическата власт върху имота е била предадена на
въззивника, който при безспорен факт по делото упражнява същата и към настоящия
момент.
По признание на ответника на
следващо място, договорът
за наем е прекратен с предизвестие, изпратено от Л.А.на 20.01.2018г. След
прекратяване на наемното правоотношение, същото не може да бъде продължено или
подновено едностранно от бившия наемател, при което положение съгласно
разпоредбата на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД той е длъжен да върне наетата вещ, която
задържа без правно основание.
По иска
с правно основание чл. 233, ал. 1, пр. I
от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване валидно възникналото наемно правоотношение между страните,
собствената си изправност, а в тежест на ответника – да установи, че е изпълнил
задължението си да върне наетата вещ след прекратяване на договора. Както съдът
вече прие, на основание наемното правоотношение, въззиваемият, чрез трето лице е
предоставил на въззивника ползването и фактическата власт върху имота. В тежест
на последния е било да установи, че е изпълнил задължението си да върне
държането на имота на наемодателя. В тази насока обаче по делото не са
ангажирани никакви доказателства. При липса на конкретно доказване, съдът
приема, че въззивникът – наемател е неизправен по задължението за връщане на
наетия имот, а ползването му безспорно продължава. Предявеният иск поради това
се явява доказан по основание и следва да се уважи.
Неотносими
с оглед предметната рамка на настоящия спор са доводите в отговора на исковата
молба, поддържани и в жалбата, извлечени от сключен между ищеца и трето за
спора лице предварителен договор за покупко продажба, с предмет наемния имот,
както и за неизправността на ищеца по задълженията поети от него по този
договор. Ирелевантен за изхода на настоящия спор е и факта дали нотариалната
покана за връщане държането на имота е връчена редовно или не, доколкото
предявяването на иска и връчването на преписа от исковата молба на ответника
имат същия правен ефект. От друга страна, клаузата в предварителен договор
сключен от ищеца с трето лице, съдържаща признанието му, че лично упражнява
фактическа власт върху имота към 24.01.2018г., както и че няма сключен договор
за наем на имота, няма юридическа стойност, след като е налице съдебно
признание на ответника на наемното правоотношение сключено от него с
представител на ищеца, както и на упражняваната понастоящем фактическа власт
върху наетия имот. Не е доказано на
следващо място твърдението, че след сключване на предварителния договор
от 24.01.2018г., С.Д. упражнява безвъзмездно фактическа власт върху жилището по
съгласие на продавача – ищец. Дори обаче да се приеме, че след прекратяване на
договора за наем и след сключения предварителен договор от 24.01.2018г., между
страните е възникнало заемно правоотношение, то съгласно чл. 249, ал. 2 от ЗЗД с
предявяване на исковата молба заемодателят е заявил връщане на вещта. При
спорно и недоказано твърдение за „споразумение“ за безвъзмездно ползване на
имота в рамките на определен срок /до сключване на окончателен договор за
продажба/, в тежест на въззивника е било да установи, че е изпълнил задължението
си да върне заетата вещ. За изправността му по задължението за връщане на
заетия имот по делото не са ангажирани доказателства, а факта на продължаващото
ползване е безспорен. Предявеният евентуален иск поради това също би бил
доказан по основание.
В
обжалваното решение ВРС е постановил идентичен правен резултат, поради което
решението като правилно следва да се потвърди.
При
този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемият има право
на поискани разноски. Доказаният размер на действително реализираните от
страната разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат възлиза на
720 лв. Релевираното от въззивника възражение, основано на чл. 78, ал. 5 от ГПК
с оглед неоспорената цена на иска определена пред ВРС на база едногодишна
наемна цена за ползването на имота от 4 800 лв., при съобразяване на
ниската фактическа и правна сложност на делото, се явява основателно. Ето защо
и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г., възнаграждението
следва да се присъди в нормативно определения размер от 566 лв. В този размер
разноските следва да се възложат в тежест на въззивника.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание
чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 3551 от 01.08.2019г. по гр.д. № 5606/2019г. по
описа на ВРС, VIII-ми
състав.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
С.– Ф.А.Д., гражданин на Франция, роден на ***г. в П., с адрес гр. В., кв. *.,
ул. „Св. П.“ № **, ет. *, ап. * ДА
ЗАПЛАТИ на Ф.Д.Ш., гражданин на Б.о., о. М., роден на ***г. в Д., с паспорт
№*********, издаден на *** в о. М., с постоянен адрес в о. М. сумата от 566 /петстотин шестдесет и шест/ лева,
представляваща реализирани разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.