№ 3232
гр. София, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СВЕТОСЛАВ АТ. ПИРОНЕВ
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ АТ. ПИРОНЕВ Гражданско
дело № 20211110155436 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на „А Б“ ЕООД срещу „А С 2020“ ЕООД.
Ищецът твърди, че между него и ответната страна е сключен договор за предоставяне на
услуги за реклама във Фейсбук от 31.08.2020 г. и анекс към него от 01.12.2020г., чийто
предмет бил планирането, създаването и извършването на мениджмънт на рекламни
кампании във фейсбук и поддръжка на фейсбук страница срещу месечно възнаграждение от
2100 лВ. Поддържа, че ответникът не му е заплатил дължимото за месец юли 2021 г., за
което имало издадена фактура № ********** от 13.08.2021г. В допълнение на това, заявява
още и че ответникът е премахнал достъпа на ищеца до рекламния акаунт, в който случай
счита, че му се дължи и неустойка по т.4.6. от договора в размер на 4200 лВ., равняващи се
на двукратния размер на уговореното месечно възнаграждение. Моли ответникът да бъде
осъден да му заплати следните суми: 2100 лВ. – възнаграждение за месец юли 2021г., ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 27.09.2021г. до окончателното плащане
и 4200 лВ. – неустойка по т.4.6. от договора, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 27.09.2021г. до окончателното плащане.
Ответната страна е получила препис от исковата молба, по която е депозирала отговор в
срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. Не отрича между страните да е имало сключен договор от 31.08.2020г., но
оспорва да е бил сключен анекс към него от 01.12.2020г., като изтъква, че същият не е
подписан от ответника. Намира клаузата за неустойка за нищожна. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
1
Предявените осъдителни искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на твърдения от него договор за услуги от
31.08.2020г., както и сключването на анекс към него от 01.12.2020г., предоставянето на
услугите по договора и размера на уговореното възнаграждение, а по иска по чл. 92 ЗЗД –
наличието на валидно уговорена неустоечна клауза, както и осъществяване на предвидените
в нея обстоятелства, т.е. че е бил възпрепиятстван от ответника да изпълнява задълженията
си по договора, като му е прекратен достъпа до процесните профили.
При установяване на горните обстоятелства е в тежест на ответника да установи заплащане
на възникналите в негова тежест задължения.
От приложения по делото договор за предоставяне на услуги за реклама във Фейсбук от
31.08.2020 г. е видно, че възложителят „А С 2020“ ЕООД възлага, а изпълнителят „А Б“
ЕООД приема да планира, създаде и извършва мениджмънт на рекламни кампании във
Facebook и поддръжка на Facebook страница за услугите и/или продуктите, предлагани от
възложителя, а именно: https://alyssa.ro/ срещу възнаграждение в размер на 940 лВ. без ДДС.
От приложения анекс от 01.12.2020г. е видно, че страните са изменили предмета на
договора, като са добавени и следните facebook страници на възложителя: https://alyssa.ro/,
https://de.alyssa.eu/, https://hu.alyssa.eu/, а месечното възнаграждение на изпълнителя е
увеличено на 2100 лВ. без ДДС.
Неоснователно е възражението на ответника, че липсвало съгласие за сключване на
процесния анекс. Наличието на съгласие между страните може да бъде установено както въз
основа на положени от страните подписи под документа (в който случай подписаният
документ съставлява доказателство за авторството на изявленията на страните - чл. 180
ГПК), така и с всички други допустими доказателствени средства. В случая, видно от
приложения анекс от 01.12.2020г., същият съдържа подпис на И. С. (т.е. лицето, което е
подписало и първоначалния договор за изпълнителя) и отбелязване, че документът е
подписан с електронен подпис от Д Г Н. (т.е. лицето, което е подписало и първоначалния
договор за възложителя). С оглед оспорването от страна на ответника на електронния
подпис е приета съдебно-техническа експертиза, от която е видно, че процесният анекс е
подписан с валиден към датата на подписването му електронен подпис с титуляр Д Н..
Съгласно чл. 25, пар. 2 от Регламент (ЕС) № 910/2014 правната сила на електронния подпис
е равностойна на саморъчния подпис, като съгласно пар. 1 от същия чл. 25 правната сила и
допустимостта на електронния подпис като доказателство при съдебни производства не
могат да бъдат оспорени единствено на основанието, че той е в електронна форма или че не
отговоря на изискванията за квалифицирани електронни подписи. Неоснователно е в такъв
случай възражението на ответника, че не била спазена формата за изменение на договора.
Отделно от това, в съдебната практика многократно е имало повод да се подчертае, че в
търговското право неспазването на форма за действителност на сделката не води
автоматично до нищожност, а същата може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл.
293, ал. 3 ТЗ, когато от поведението на страната може да се заключи, че не е оспорвала
2
действителността на изявлението, а такова неоспорване е налице винаги, когато тя е
приемала изпълнение по договора (вж. напр. Решение № 71 от 22.06.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 11/2009 г., I т. о., Решение № 150 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5272/2014 г., IV г. о.,
Решение № 115 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348/2012 г., I т. о. и др.). В случая, от
показанията на свид. К се установява, че ищецът първоначално обработвал един акаунт, а
впоследствие още два акаунта, като с отчитаната работа ответникът бил надлежно
уведомяван, което обуславя и приложимостта на правилото по чл. 293, ал. 3 ТЗ относно
формата на договора.
Неоснователно е и възражението на ответника за липсата на отчет за изпълнение на
задълженията на ищеца през процесния период, доколкото от показанията на свид. К става
ясно, че съобразно установените между страните отношения отчитането на изпълнената
работа е извършвано посредством таблица, достъпна от страните най-отгоре в поддържаната
между тях вайбър кореспонденция, която е била попълвана до месец юли 2021г. Индиция за
съществуването на подобна таблица може да се установи и от отбелязването от 15.09.2020г.
от К Н. на документ, видим над кореспонденцията на л. 20 по делото. Отделно от това, дори
и да се приеме, че отчитането на резултатите по описания от свид. К начин не е в
съответствие в договора, то сами по себе си показанията на свид. К са достатъчни за
установяване на този факт. В съдебната практика никога не е имало съмнение по въпроса, че
дори и да не е спазен уговорения в договора ред за отчитане на изпълнената работа,
доказването може да се извърши с различни доказателствени средства, включително и с
гласни доказателства (Решение № 178 от 13.10.2017г. по т.д. № 638/2017г. на II т.о., ВКС,
Решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на IІ т.о., ВКС, Решение № 7 от
22.02.2011г. по т.д. № 264/2010г. на I т.о., ВКС и др.).
По изложените съображения предявеният иск за сумата от 2100 лВ., представляваща
възнаграждение за месец юли 2021г. се явява основателен и като такъв следва да се уважи.
По отношение на иска за неустойка по чл. 92 ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно чл. 4.6. от договора възложителят няма право да възпрепиятства по какъвто и да
било начин нормалната работа на изпълнителя, включително, но не само чрез прекратяване
на достъп, допускане на работа на трети лица с рекламните канали и др. В противен случай
възложителят дължи 2 месечни такси на изпълнителя.
Изводът дали така уговорената клауза е действителна или не следва да се основе на
преценката дали същата е в съответствие с предвидените в закона функции на неустойката,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 на ОСТК, ВКС).
Задължението за заплащане на неустойка се намира в тясна функционална връзка със
задължението, което обезпечава - зависи от него и е акцесорно спрямо него. Следователно,
за да възникне задължение за неустойка е необходимо преди това да се установи наличието
3
на задължение за определено поведение/резултат. Неустойката съставлява уговорена от
страните неблагоприятна последица за длъжника, която последният е длъжен да търпи при
неизпълнение на главното си задължение.
За разлика от забавата на длъжника като форма на неизпълнение на договора, при забавата
на кредитора, последният има право (а не задължение) да получи определена престация.
След като се касае за право (а не задължение), то кредиторът е свободен да го упражни или
не. В случай, че за упражняването му е необходимо определено съдействие, кредиторът е
длъжен да го даде (чл. 95 ЗЗД). Задължението за съдействие съставлява конкретно
проявление на общия принцип в договорните отношения, че всяка от страните следва да
изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно и да не пречи на другата страна
да изпълнява и тя своите задължения по същия начин. Всяка от страните носи негативните
последици от нейната недобросъвестност, като ако не изпълни задължението си да даде
необходимото съдействие, без което насрещната страна не би могла да изпълни
задължението си, то кредиторът сам се поставя в забава (чл. 95 ЗЗД).
Съотнесени към настоящия случай, горните принципни постановки означават, че за да се
приеме, че процесната неустоечна клауза е уговорена в съответствие с обезпечителната
функция на неустойката, то следва да се установи, че прекратяването на достъпа на ищеца
до рекламните акаунти съставлява не само проявление на задължението на ответника за
съдействие по чл. 95 ЗЗД, но и че ползването на акаунтите от ищеца е уредено като негово
субективно право. С други думи, следва да се установи, че ищецът е имал право на достъп
до акаунтите, което право е годно да бъде обезпечено с неустойка. Нито от тълкуването на
конкретната клауза, нито от общия смисъл на договора може да се приеме, че волята на
страните е била да бъде признато право на ищеца на достъп до процесните акаунти за други
цели, различни от тези, свързани с изпълнение на задълженията му по договора.
Предоставянето на процесните услуги е уговорено като право на ответника, а осигуряването
на достъп до акаунтите не е нищо повече освен конкретно проявление на общото
задължение на кредитора за съдействие (чл. 95 ЗЗД). Иначе казано, съдът намира, че
уговорената неустойка противоречи на обезпечителната функция на неустойката, тъй като
не обезпечава упражняването на конкретно субективно право на ищеца. Задължението на
ответника за съдействие подлежи на изпълнение само ако самият ответник упражни правото
си да получи уговорените по договора услуги, а ако не го изпълни същият следва да търпи
предвидените в закона последици при забава на кредитор (чл. 95-97 ЗЗД).
Отделно от това, съдът намира, че уговорената неустойка противоречи на добрите нрави и
поради това, че уговореният размер е несъвместим с обезщетителната функция на
неустойката. От една страна, задължението е уговорено да се дължи независимо от
продължителността и причините за неизпълнение на задължението на ответника. От друга
страна, начинът, по който е формиран размерът на неустойката има за последица това, че
чрез получаването на неустойката ищецът постига по-благоприятен резултат (двукратен
размер) в сравнение с този, който би получил при законосъобразно развитие на
правоотношението, при това го получава незабавно.
4
При това положение, съдът намира, че посочената клауза излиза извън присъщите й
функции, което обуславя и извода, че същата противоречи на добрите нрави и като такава е
нищожна (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД).
По изложените съображения предявеният иск за сумата от 2100 лВ., представляваща
възнаграждение за месец юли 2021г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба – 27.09.2021г. до окончателното плащане следва да се уважи като основателен, а
искът за сумата от 4200 лВ., представляваща неустойка по т.4.6. от договора се отхвърли
като неоснователен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на разноски
определени съобразно уважената част от предявените искове, за сумите както следва: 84 лВ.
– държавна такса, 250 лВ. – разноски за експертиза и 233,33 лВ. – разноски за адвокатско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски
съобразно отхвърлената част от предявените искове. В случая обаче такива не следва да се
присъждат, тъй като не са ангажирани доказателства ответникът действително да е заплатил
адвокатско възнаграждение. В приложения към отговора на исковата молба договор за
правна защита и съдействие не се съдържа отбелязване за начин на плащане на
договореното възнаграждение (в брой или по банкова сметка), а единствено е посочено „чл.
38, ал. 1, т. 3 ЗА“. Цитираното в договора основание, при което адвокатската помощ и
съдействие се оказва безплатно (чл. 38 ЗА), е неприложимо по отношение на търговските
дружества (Определение № 60487 от 21.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2452/2021 г. на II т.
о., Определение № 228 от 04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., Определение № 673
от 21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г. на II т. о., Решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. №
2538/2018 г. на II т. о. и мн. др.), поради което при липсата на доказателства за
действителното плащане на хонорара, разноски на ответника не следва да се присъждат.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „А С 2020“ ЕООД, с ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. Габрово,
кВ. „......... ДА ЗАПЛАТИ на „А Б“ ЕООД, с ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр.
София, ........ сумата от 2100 ЛЕВА, представляваща възнаграждение за месец юли 2021г.,
дължимо съгласно договор за предоставяне на услуги за реклама във Фейсбук от 31.08.2020
г. и анекс към него от 01.12.2020г., ВЕДНО със законната лихва от подаване на исковата
молба – 27.09.2021г. до окончателното плащане, както и сторените по делото разноски, а
именно: 84 ЛЕВА – държавна такса, 250 ЛЕВА – разноски за експертиза и 233,33 ЛЕВА –
разноски за адвокатско възнаграждение, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата от
4200 ЛЕВА, представляваща неустойка по т.4.6. от договора.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд, чрез
5
Софийски районен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия:
РЕШИ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6