Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав в открито съдебно заседание на пети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ С.
при секретаря Ирена Апостолова, като
разгледа докладваното от мл. съдия С. в.гр.д. № 15197/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 19.04.2019 г. на „Е.“ ЕООД чрез адв. Х.Б.срещу Решение № 79015 от 29.03.2019 г. по гр.д. № 26803/2018 г. на СРС в следните части, с които:
- на основание чл. 49 ЗЗД „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с публикуването в сайта http://****.info на публикация от 07.10.2017 г. със заглавие „Колеги, жал ми е за Вас“, ведно със законната лихва върху тази сума от 07.10.2017 г. до изплащането й;
- на основание чл. 49 ЗЗД „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с публикуването в сайта http://****.info на публикация от 12.10.2017 г. със заглавие „Певецът на „Шайка“ си отиде, да се готвят Г.и доносникът Г.М.“, ведно със законната лихва върху тази сума от 12.10.2017 г. до изплащането й;
- на основание чл. 49 ЗЗД „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с публикуването в сайта http://****.info на публикация от 13.10.2017 г. със заглавие „Г-н Б., убий ме, обичам Ви!“, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.10.2017 г. до изплащането й.
Твърди, че съдът неправилно приел, че се касае за публикация, съдържа позорни и обидни епитети, а не за препратка към фейсбук страница, съдържаща негативни оценки и коментари относно дебати в Народното събрание. Не е налице правоотношение по възлагане от ответника във връзка със създаването на публикациите, нито увреждащо действие по повод на възложена работа. Липсва и пряка причинна връзка, тъй като претендираните вреди са в резултат на субективни механизми с индивидуален и комплексен характер. Политическите позиции на ищеца, променени във времето, са го изложили на обществено наблюдение и оценки. Съобщената информация е критична, без да накърнява по обществено неприемлив начин доброто име на ищеца. Иска отмяна на акта в обжалваната част като неправилен и цялостно отхвърляне на исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от А.Т..
Жалбата е допустима като постъпила в срок от надлежна страна с интерес от обжалване срещу обжалваем акт и редовна съгласно чл. 262 ГПК.
Съдът, като прецени
събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното
от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло валидно, а в обжалваната част допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявени са искове по чл. 49 ЗЗД.
С обжалваното решение е прието, че в резултат на публикуването на статиите здравословното състояние на ищеца се влошило и той претърпял неимуществени вреди – гняв, притеснение, бил разстроен, приемал лекарства за успокояване и за кръвно налягане, ходил на психиатър, ограничил контактите си. Ответникът носи отговорност за публикуването на статиите, независимо че същите представляват препечатано чуждо становище, изразено във Фейсбук. Публичните личности като ищеца следва да търпят по-голяма критика, но с оглед на конкретни техни действия. В случая са разпространени позорящи изрази относно личността на ищеца и не относно негови действия, засягащи обществения интерес. Без значение е дали твърденията за негови близки роднини са верни, тъй като е недопустимо да се правят обидни квалификации въз основа на информация за нередни действия на съответни близки. Публикациите не са правомерни, тъй като имат позорящ характер – описват ищеца като аморална личност, произхождаща от бандитска фамилия. Съдът намерил за справедливо обезщетение за причинените вреди в размер на 3 000 лв. за всяка статия, съдържаща еднакви твърдения и оценки за личността на ищеца.
Ищецът сам твърди в исковата молба, че е обществена личност, ангажирана в политическия живот на Република България (I - 8). Той е бивш депутат от парламентарната група на ПП „ГЕРБ“, което се установява от показанията на свид. С.. От представените разпечатки на публикациите и от показанията на свидетелите В.В.и А.С.се установява, че автор на публикациите е С.С., който публикува активно критични коментари на политическа тематика, а уеб сайтът http://****.info е електронна медия с лява политическа насоченост, в която се публикуват именно коментари с такъв характер, включително от социалните мрежи. От показанията на свид. С.(I - 62г) се установява, че коментарите са провокирани от политическата дейност на ищеца, тъй като са във връзка с парламентарни дебати относно отношенията между ищеца и ПП „ГЕРБ“ и неговата книга „Шайка“.
Фактическият състав на обективната отговорност по чл. 49 ЗЗД включва следните кумулативни елементи: възлагане на работа на определено лице; противоправно действие или бездействие, извършено виновно от лицето при или по повод нейното изпълнение, в резултат на което са настъпили вреди за трето лице (Решение № 369 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 904/2010 г., III г. о.; ППВС № 7 от 29.XII.1958 г.).
Издателят на медията определя характера и съдържанието на публикуваните материали и възлага на друго лице работата по съставяне на съответни материали, публикувани на неговия уеб сайт, без значение кой е техният автор и дали същите са препечатани от различни източници на информация, включително и от социална мрежа като Фейсбук (Решение № 199 от 28.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5549/2016 г., III г. о.; Решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., III г. о.).
По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че трите процесни статии, откъси от които са цитирани в исковата молба, са публикувани на съответните дати, посочени в нея, на уеб сайта http://****.info – електронна медия, издавана от ответното дружество, което поради изложеното се счита за възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД.
Всеки има право свободно да изразява мнението си, но то не е абсолютно, тъй като не може да го упражнява извън неговото предназначение, като накърнява правата и доброто име на другиго и обществените ценности, характерни за едно демократично общество (чл. 39 КРБ, чл. 10 КЗПЧОС и Решение № 20 от 14.07.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/98 г.; Решение № 7 от 4.VI.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 1/96 г.).
Дейността на съда може да се възприеме като намеса от страна на държавата в свободното упражняване на правото на мнение, поради което за неговата правомерност по смисъла на чл. 10 КЗПЧОС съдът проверява наличието на баланс между правото на свободно мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на добро име (Решение от 10.11.2015 г. на ЕСПЧ по дело Couderc and Hachette Filipacchi Associés срещу Франция).
При преценката за правомерно упражняване правото на свободно мнение в пределите по чл. 10, § 2 КЗПЧОС съдът прави разграничение между фактически твърдения и оценъчни съждения, изразени в съответното мнение (Решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen аnd Baadsgaard срещу Дания; Решение от 26.04.1995 г. на ЕСПЧ по дело Прагер и Обершлик срещу Австрия). Верността на фактическите твърдения подлежи на доказване (Решение от 8.07.1986 г. на ЕСПЧ по дело Лингенс срещу Австрия), но не и верността на оценъчните съждения (Решение от 23.05.1991 г. на ЕСПЧ по дело Обершлик срещу Австрия; Решение от 8.07.1986 г. на ЕСПЧ по дело Лингенс срещу Австрия), въпреки че и оценъчните съждения могат да се възприемат като прекомерно засягащи правото на добро име, ако не се подкрепят от достатъчно факти (Решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen аnd Baadsgaard срещу Дания; (Решение от 27.05.2001 г. на ЕСПЧ по дело Джерусалем срещу Австрия).
Независимо от това ограниченията на чл. 10, § 2 се прилагат само по изключение по отношение на мнения по политическа или друга обществена тематика, имайки предвид, че правото на свободно мнение е от основополагащо значение за правилното функциониране на политическия живот, което засяга всички обществени процеси в съответната държава (Решение от 18.07.2000 г. на ЕСПЧ по дело Şener срещу Турция). Политиците са обществени личности, които могат правомерно да бъдат обект на агресивни и полемични коментари и оценки с много по-голям интензитет в сравнение с тези, които се налага да търпи всеки друг гражданин, който не е натоварен с обществена функция ((чл. 39, ал. 2 КРБ, чл. 10, § 2 КЗПЧОС и Решение от 11.04.2006 г. на ЕСПЧ по дело Бразилиер срещу Франция; Решение от 23.05.1991 г. на ЕСПЧ по дело Обершлик срещу Австрия; Решение от 8.07.1986 г. на ЕСПЧ по дело Лингенс срещу Австрия; Решение № 110 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2808/2016 г., IV г. о.; Решение № 369 от 26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2098/2015 г., IV г. о.; Решение № 204 от 12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о.; Решение № 62 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.). Свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на информация или идеи, които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото (Решение от 24.02.1997 г. на ЕСПЧ по дело Де Х.и Гайселс срещу Белгия; Решение от 7.12.1976 г. на ЕСПЧ по дело Хендисайд срещу Обединеното кралство).
Цитатите от трите публикации, посочени в исковата молба, относно личността на ищеца представляват оценъчни съждения. Тези цитати са израз на упражняване на правото на свободно мнение на ответника и може и да не се възприемат благосклонно от ищеца, но не накърняват неговото право на добро име като обществена личност с изяви в политическия живот на Републиката.
Цитатите от двете публикации съответно от 07.10.2017 г. и 13.10.2017 г., посочени в исковата молба, относно близките на ищеца представляват фактически твърдения. Неправомерно е дадено лице да бъде опозорявано заради неправомерни прояви на негови близки (Решение от 24.02.1997 г. на ЕСПЧ по делото Де Х.и Гайселс срещу Белгия), но има значение дали тези прояви са действителни. Когато фактическите твърдения са верни, издателят на онлайн медията носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за тяхното разпространение (чл. 147, ал. 2 НК и Решение № 62 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.). В исковата молба ищецът е оспорил верността на твърденията в публикациите относно неговите близки (I - 7), но не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че същите твърдения са неверни и съответно опозоряващи (Решение № 165 от 22.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 196/2017 г., III г. о.).
Неправилно е прието от районния съд, че ищецът приемал успокоителни и ходил на психиатър, след като по делото въобще липсват конкретни доказателства в тази насока. Това не се установява и от показанията на свидетелите, допуснати на ищеца - С.С.и В.Н.-В.. Съдът не кредитира техните показания относно претендираните от ищеца вреди, тъй като те не се подкрепят от други доказателства по делото, каквито не са събрани, а показанията на свид. Н.-В.- и с оглед на евентуална заинтересованост от изхода на делото, при положение че живее на семейни начала с ищеца.
С оглед на гореизложеното, липсва противоправно деяние, извършено от съответно лице по възлагане от ответника, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди на ищеца. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно в обжалваната част, с която предявените искове са уважени за размера до 3 000 лв., както и в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 560 лв.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени трите иска по чл. 49 ЗЗД до пълния им предявен размер от 5 000 лв., е влязло в сила като необжалвано.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на разноски за настоящото производство в размер на 300 лв. за държавна такса.
Въззивникът претендира заплащане на разноски съгласно списък на разноските, както следва: държавна такса в размер на 800 лв., въпреки че по делото е доказан размер от 300 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. Представените пълномощни от 22.01.2020 г. и 09.02.2020 г., които съдържат констатация за хонорари, платени в съответни размери, нямат характер на разписка и не представляват доказателство за тяхното заплащане, тъй като в тях не е посочен видът на плащане - в брой или по друг начин (т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, както е прието и в следната практика на ВКС, потвърждаваща постановките на същото тълкувателно решение: Определение № 181 от 12.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2018 г., I г. о.; Определение № 886 от 15.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1682/2018 г., IV г. о.; Определение № 1026 от 6.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1454/2017 г., IV г. о.; Определение № 326 от 13.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1196/2015 г., IV г. о.; Определение № 862 от 1.12.2014 г. на ВКС по ч.. д. № 4377/2014 г., III г. о.; Определение № 1332 от 22.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5482/2013 г., IV г. о.; Определение № 296 от 30.05.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1061/2017 г., II т. о.; Определение № 30 от 14.01.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3048/2015 г., II т. о.; Определение № 16 от 10.01.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 4204/2013 г., II т. о.; Определение № 945 от 30.12.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3517/2013 г., I т. о.; Определение № 914 от 30.12.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 930/2012 г., II т. о.; Определение № 307 от 13.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 802/2012 г., II т. о.).
По необжалваемостта на решението
Разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК предвижда изначална недопустимост на касационно обжалване на решения по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. включително, какъвто настоящият случай е (Определение № 551 от 25.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4805/2016 г., IV г. о.; Определение № 93 от 3.02.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 75/2015 г., IV г. о.; Определение № 516 от 5.08.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4249/2013 г., III г. о.; Определение № 497 от 4.07.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 502/2012 г., IV г. о.).
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 79015 от 29.03.2019 г. по гр.д. № 26803/2018 г. на СРС В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ, с които:
- на основание чл. 49 ЗЗД „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с публикуването в сайта http://****.info на публикация от 07.10.2017 г. със заглавие „Колеги, жал ми е за Вас“, ведно със законната лихва върху тази сума от 07.10.2017 г. до изплащането й;
- на основание чл. 49 ЗЗД „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с публикуването в сайта http://****.info на публикация от 12.10.2017 г. със заглавие „Певецът на „Шайка“ си отиде, да се готвят Г.и доносникът Г.М.“, ведно със законната лихва върху тази сума от 12.10.2017 г. до изплащането й;
- на основание чл. 49 ЗЗД „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с публикуването в сайта http://****.info на публикация от 13.10.2017 г. със заглавие „Г-н Б., убий ме, обичам Ви!“, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.10.2017 г. до изплащането й,
както и в ЧАСТТА, с която „Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.Д.Т. разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 560 лв.
ОСЪЖДА А.Д.Т., ЕГН: ********** да заплати на „Е.“ ЕООД, ЕИК: ******на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 300 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.