Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия М. Малоселска в.гр.дело № 8586 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 565285
от 19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 43838 по описа за 2018 г. на СРС, 163
състав са уважени предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответника „В.2.“ ЕООД
установителни искове при приета от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 422 ГПК,
вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 79, ал.
1 и чл. 86 ЗЗД, като е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 109,39
лева, представляваща цена на доставена от дружеството на ответника топлинна енергия
през периода 01.02.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 10.04.2018
г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 15,25 лева за
периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., сума в размер на 7,85 лева,
представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода 01.02.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от
10.04.2018 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на
0,93 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., за
топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, бул. „*******, аб. № Т
410341, за които суми била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22838 по описа за 2018 г. на СРС, 163
състав. В тежест
на ответника първоинстанционният съд възложил и сторените от ищеца разноски в
размер на 575 лева за исковото производство, както и тези по ч.гр.д. № 22838 по
описа за 2018 г. в размер на 75 лева.
Недоволен от така
постановеното решение останал ответникът „В.2.“ ЕООД, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В същата се излагат
оплаквания за неправилност, незаконосъобразност поради нарушения на материалния
и процесуалния закон, както и необоснованост на постановения съдебен акт.
Въззивната страна сочи, че при разглеждане на делото в открито съдебно
заседание първоинстанционният съд в нарушение на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 ГПК, дал ход на делото, въпреки че не бил спазен
седмичният срок от получаване на призовката до провеждане на заседанието. В
жалбата се поддържа, че съдът не се е произнесъл по направеното с отговора на
исковата молба възражение за погасяване на задължението по давност. На следващо
място, въззивникът сочи, че ищецът не е легитимиран да претендира таксите са
услугата за извършване на дялово разпределение, съответно и лихвата за забава
върху тях. Съдът се произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не била
посочена банковата сметка, по която ответникът да изпълни доброволно. Не било
ясно и основанието на предявения иск – договорно или извъндоговорно. Иска от
въззивния съд да отмени обжалваното решение, да отхвърли исковете като
неоснователни и да присъди на дружеството сторените разноски.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по същата. С молба от 02.07.2020 г.
моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски за производството и
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
Третото лице-помагач
не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски
съд, IV
Д въззивен състав, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС е частично правилно, но постановено
при неправилно дадена от съда правна квалификация на предявените главни искове,
която видно както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, така и от фактическите обстоятелства, заявени с исковата молба, е тази
по чл. 59 от ЗЗД,
доколкото сумите се претендират въз основа на неоснователно
обогатяване, а не на основание възникнало между
страните договорно правоотношение. Ето защо въззивната инстанция намира, че СРС
е бил сезиран с установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това частично разминаване в правната квалификация, дадена от
първоинстанционния съд (чл. 79 от
ЗЗД), и действително предявения иск
по чл. 59 от ЗЗД
обаче, не е довело до порочност на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разпределил
доказателствена тежест за подлежащите на установяване факти, събрал относимите
за спорното право доказателства, обсъдил ги е в решението си и се е произнесъл
по предмета на делото, а именно спорната между страните парична сума,
представляваща цена на доставена от ищеца топлинна енергия, както и такса за услугата
дялово разпределение на топлинната енергия.
Във връзка с
доводите на въззивника съдът намира следното:
При иск с правна
квалификация по чл. 59 ЗЗД
спорното материално право се обуславя от кумулативната даденост на следните
предпоставки: 1) наличие на обогатяване
у ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ факт, причиняващ
едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание (конкретен
юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и обогатяването и
4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на възможност за
защита с друг иск. В конкретния случай
посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна
енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с което ответникът се
е обогатил, спестявайки дължимата за същите цена. При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил задължението си
към ищеца.
Обществените
отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна
енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката.
Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия за стопански нужди
се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно
§1, т.33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, "небитов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
От така цитираните
разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е
необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да
регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на
топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди да е сключен между страните за
процесния период. Предвид последното въззивният съд намира за неоснователен
довода на въззивната страна, че не ставало ясно на какво основание ищецът
претендира заплащането на сумата за топлинна енергия, доколкото твърдения за
неоснователно обогатяване и липсата на договор се съдържат както в исковата
молба, така и в заявлението по чл. 410 ГПК.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в
увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите
пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били
необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е
трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи
за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с решение №
587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК.
В настоящия случай ответникът е спестил разходи за доставената и ползвана от
него топлинна енергия за процесния имот, на който е собственик.
Размерът на
спестените от жалбоподателя разходи следва да се определи въз основа на реално
потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация по аргумент от чл. 156 ЗЕ.
Установено е по
делото от приетите от първостепенния съд писмени доказателства /протокол за
въвеждане в експлоатация на топломер, акт за готовност на топлопроводната
инсталация за битово горещо водоснабдяване, акт за готовност на
вътрешноотоплителната инсталация и абонатната станция, топлотехническа
характеристика на имот в сграда – етажна собственост, списък на потребителите
на топлинна енергия в сграда/, че процесният имот е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, находяща се
на адрес гр. София, бул. „*******, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
На следващо място
по делото е установено от предстравените с исковата молба и приети като писмени
доказателства по делото нотариален акт № 35, том IV, рег. № 26060, дело 635/2005 г. за учредяване на право на строеж срещу задължение за
построяване на магазини, гаражи, жилища и ателиета на нотариус А.Ч., рег. № 310
съгласно регистъра на НК, както и от нотариален акт № 139, том II, дело 288/2007 г. за учредяване на договорна ипотека на нотариус М.К.,
рег. № 425 съгласно регистъра на НК, че въззивникът е собственик на
топлоснабдения имот, представляващ апартамент № 13 в сградата на посочения
адрес, с оглед което неоснователно се явява възражението, че ответното
дружество не е собственик на процесния недвижим имот. В допълнение следва да се
отбележи, че представител на собственика на имота е участвал и е положил
подписи в списъка на потребителите на топлинна енергия в сградата, намираща се
на посочения адрес, който документ в посочената част не е оспорен относно
неговата автентичност в производството пред първата инстанция.
Въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че количеството
на топлинна енергия за абонатната станция, находяща се на адрес гр. София, бул.
„*******, вх. А през процесния период е
измервано и отчитано съгласно Закона за енергетиката от средство за търговско
измерване – общ топломер, монтиран в абонатната станция. Вещото лице е
посочило, че през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца
технологични разходи. Експертът е констатирал, че разпределението на топлинна
енергия е извършвано след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите
за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в сградата – етажна
собственост, като за процесния период уредите в процесния имот са били отчитани
и са изготвени документите за главен отчет, подписани от потребител, в които
коректно са отразени в изравнителните сметки. В процесния имот е бил монтиран
един топломер и водомер за топла вода, по който е отчитан разходът. Отопляемият
обем на апартамент № 13 е 94 куб.м., на базата на който е разпределяна
енергията, отдадена на сградната инсталация. Установява се, че сумата за
потребена топлинна енергия за процесния период е в размер на 567,18 лв.,
включваща сума за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, топлинна
енергия за отопление на имота и топлинна енергия за подгряване на вода.
В настоящото
производство не са били ангажирани доказателства за неправилно отчитане на
средствата за дялово разпределени, както и за тяхната неизправност.
Индивидуалните разпределители на топлинна енергия са по смисъла на § 1, т. 57
от ДР на ЗЕ "средства за отчитане на дяловото потребление на топлинна
енергия", които са част от сградната инсталация и отклоненията към нея.
Същите се намират в имота на всеки отделен потребител и са негова лична
собственост. Поради това възражения относно неизправността на индивидуалните
уреди за разпределение не следва да се противопоставят на продавача на топлинна
енергия.
От изготвеното и
прието в хода на съдебното дирене пред първата инстанция по делото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че няма данни за извършени плащания от ответника, които да
погасяват задължения от процесния период за топлоснабдения имот, представляващ
апартамент № 13, находящ се на посочения адрес. Експертът е установил, че по
счетоводни данни на ищеца незаплатената сума за топлинна енергия е в размер на
109,39 лв., а непогасените такси за услугата дялово разпределение на топлинна
енергия са в размер на 7,85 лв. Установява се, че общият размер на мораторна
лихва, изчислена за периода от 01.04.2015 г. до 02.04.2018 г. върху главницата
за топлинна енергия е в размер на 15,25 лв., а върху главницата за дялово
разпределение е в размер на 0,93 лв.
Във връзка с
наведените от въззивника доводи за липса на легитимация ищецът да претендира
дължимите суми за извършената услуга дялово разпределение на топлинна енергия,
следва да се подчерта, че според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ - чл. 139
– чл. 148 и в
Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, с оглед което съдът
намира, възражението за липса на легитимация у ищеца за неоснователно.
По оплакването,
релевирано с въззивната жалба относно липсата на произнасяне по своевременно
направеното с отговора възражение за частично погасяване по давност, следва да
се съобрази, че ищецът основава вземането си на твърдения за неоснователно обогатяване,
които съдът намери за установени предвид събраните по делото в първата
инстанция доказателства. По аргумент от чл. 110 ЗЗД,
вземането се погасява с изтичането на петгодишен срок, който започва да тече от
деня на получаване на престацията /в този смисъл е ППВС № 1/28.05.1979 г., т. 7/.
С оглед факта, че се претендират суми за периода 2015 г. - 2017 г., а
подаденото заявление по реда на чл. 410 от ГПК
е постъпило в съда на 10.04.2018 г., от която дата се счита предявен искът за
съществуване на вземането, то следва да се приеме, че вземането не е погасено
по давност. Ето защо, макар да не е обсъдил възражението за давност, предявено
от ответника с отговора, с което е допуснато процесуално нарушение, в тази част
решението на районния съд не се явява неправилно по изложените съображения.
С оглед факта, че
от доказателствата по делото се установи, че до имота на ответника е доставяна
топлинна енергия, която не е заплащана, както и че е осъществявана услугата
дялово разпределение, се е стигнало до имущественото неравновесие - обедняване
на ищеца и обогатяване на ответника. Налице е общ
правопораждащ обедняването и обогатяването факт и това е спестяването на
разходи от страна на ответника за заплащането на доставената му от ищеца в
процесния имот топлинна енергия. По делото искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 от ГПК е предявен на извъндоговорно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като за претендирането на посочените суми с исковата молба не
съществува друг иск, с който ищецът да може да се защити, с оглед което съдът
приема, че това е единственото средство, с което той може да търси защита на
своя интерес.
По изложените
съображения съдът счита, че предявеният иск относно претендираната главница за
цена на доставена на ответника топлинна енергия и за цена на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия е основателен до претендираните от ищеца с
исковата молба размери – сумата от 109,39 лева, представляваща цена на
доставена от дружеството на ответника топлинна енергия през периода 01.02.2015
г. - 30.04.2017 г., и сумата от 7,85 лева, представляваща цена за извършена
услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.02.2015 г. -
30.04.2017 г. Следователно искът е доказан по основание – ответникът дължи по
силата на чл. 59 ЗЗД
възстановяване на възникналата имуществена нееквивалентност.
Горният извод на
настоящата съдебна инстанция не се разколебава и от основателното възражение за
допуснато от първия съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 ГПК по нередовност на процедурата за призоваване на ответника за съдебното
заседание и разглеждане на делото в съдебното заседание на 30.11.2018 г. Видно
от намиращата се на л. 99 между кориците на гр.д. № 43838/2018 г. разписка за
връчване на призовка, същата е получена на 23.11.2018 г., а съдебното заседание
пред районния съд е проведено на 30.11.2018 г., т.е. на седмия ден от
връчването на съобщението за насроченото съдебно заседание. Според настоящата
съдебна инстанция обаче, това нарушение не се е отразило на правилността на
постановения съдебен акт, доколкото от страна на въззивника по реда на чл. 266 ГПК не бяха направени искания по доказателствата във връзка с неучастието на
страната в съдебното заседание, а въззивният съд не констатира необходимостта
служебно да извърши процесуални действия във връзка с приетите от районния съд
експертизи.
На следващо място,
неоснователен е доводът на въззивника за нередовност на исковата молба предвид
липсата на банкова сметка ***, по която сумите да бъдат заплатени доброволно от
ответника. Такава банкова сметка ***, а също и в издадената на 16.04.2018 г. по
ч.гр.д. № 22838/2018 г. на СРС заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на длъжника на 21.05.2018 г., като същият се е
възползвал от правото си да депозира възражение по чл. 414 ГПК срещу акта на
съда, което е обусловило развитието на производството в исково такова с всички
произтичащи от това последици.
По иска с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд не
споделя съображенията, изложени в решението, чиято отмяна се иска с
депозираната въззивна жалба, като аргументите за това са следните:
Задължението на
ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи заплащането на
обезщетение в размер на законната лихва, на основание чл. 86 ЗЗД.
При вземания за неоснователно обогатяване
в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, но не е
обвързано със срок. С оглед това и на основание чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на задължението веднага. Ето защо
вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия фактически състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липса на определен
срок и на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД настъпва след отправянето на покана от страна на кредитора. Пред
първата инстанция не са представени доказателства за изпадането на ответника в
забава, а в исковата молба е направено единствено бланкетно твърдение за това
обстоятелство. Ето защо по делото не се установява длъжникът да е изпаднал в
забава за плащане на главниците, с оглед което исковете за лихви за забава са
неоснователни, като в нарушение на материалния закон неправилно са уважени от
районния съд.
Доколкото изводите
на настоящият състав частично не съвпадат с тези на СРС, решението следва да се
потвърди в частите, в които са уважени главните искове, но при правилната
квалификация, а именно тази по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД, вр. 149 ЗЕ,
а в частта, с която са уважени искове за заплащане на лихви за забава върху
главниците по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - решението следва да
се отмени и исковете да се отхвърлят.
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението следва да се отмени и в
частта, с която в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК за исковото производство за размера над сумата от 502,63
лв. до присъдения размер от 575 лв., както и в частта, касаеща разноските в
производството по ч.гр.д. № 22838 по описа на СРС за 2018 г. за размера над
сумата от 65,56 лв. до присъдения размер от 75 лв., като разноските са
преизчислени съобразно уважените части от исковете.
Що се касае до
разноските на ответника пред първоинстанционния съд с оглед разпоредбата на чл.
78, ал. 3 ГПК, между кориците на делото не се съдържат документи такива да са
били сторени, като с въззивната жалба не са представени и не е поискано
доказателства за извършени във връзка с производството разноски да бъдат приети
по делото с оглед доводите за нарушение на процедурата по призоваване за
съдебно заседание на ответника. Ето защо не е налице основание въззивният съд
да присъди на ответника разноски за производството пред СРС.
По разноските за
настоящата съдебна инстанция:
При този изход от
спора въззивната страна разполага с правото да претендира присъждането на
разноски за въззивното производство и искане в този смисъл се съдържа във
въззивната жалба. От наличните по делото документи се установява, че е
заплатена държавна такса за разглеждане на въззивната жалба в размер на 50 лв.,
като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съдът присъжда сумата от 6,29 лв.,
съобразно отхвърлената част от исковете.
Тъй като решението
частично се потвърждава, право на разноски за осъществено процесуално
представителство принципно има и въззиваемата страна. Въззивният състав намира,
че такива не следват да се присъждат в нейна полза, доколкото не са предприети
никакви процесуални действия от страната в производството пред настоящата
инстанция /не е подаден отговор на въззивна жалба, дружеството не е
представлявано в съдебно заседание/. Въззиваемият - ищец е депозирал единствено
бланкетна молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, без да излага
каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба. Молбата не
може да се счита за отговор по въззивната жалба, нито за действия по процесуално
представителство на страната. Доколкото въззиваемият не се е представлявал в
проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание, липсва
основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с
НЗПП.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 565285 от 19.12.2018
г., постановено по гр. д. № 43838 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав, в
частите, с които е признато за установено, че „В.2.“ ЕООД, ЕИК *******, дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, мораторна лихва в
размер на 15,25 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., както и
мораторна лихва в размер на 0,93 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22838 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав,
както и в частите, с които ответникът е осъден, на основание 78, ал. 1 и ал. 8
ГПК да заплати на ищеца разноски за исковото производство за размера над сумата от 502,63 лева до присъдения с решението размер от
575 лева и разноски за производството по ч.гр.д. № 22838 по описа на СРС за
2018 г. за размера над сумата от 65,56 лева до присъдения размер от 75 лева,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
срещу „В.2.“ ЕООД, ЕИК *******, за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца мораторна лихва /върху главницата за топлинна енергия/ в размер
на 15,25 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., както и мораторна лихва
/върху главницата за цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия/
в размер на 0,93 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 22838 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 565285 от 19.12.2018 г., постановено по гр.
д. № 43838 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав, в частите, с които е
признато за установено, че „В.2.“ ЕООД, ЕИК *******, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, сумата от
109,39 лева, представляваща цена на доставена от дружеството на ответника
топлинна енергия през периода 01.02.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законна
лихва от 10.04.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 7,85 лева,
представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода 01.02.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от
10.04.2018 г. до изплащане на вземането, за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, бул. „*******, аб. № Т 410341, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22838 по
описа за 2018 г. на СРС, 163 състав, както и в частите, с които на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК „В.2.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.С.“ ЕАД
разноски за исковото производство до сумата от 502,63 лева и разноски за
производството по ч.гр.д. № 22838 по описа на СРС за 2018 г. до сумата от 65,56
лева.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на „В.2.“ ЕООД,
ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за настоящата съдебна
инстанция в размер на 6,29 лв. от заплатената държавна такса, съобразно
отхвърлената част от исковете.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.