Разпореждане по дело №349/2016 на Районен съд - Благоевград

Решение

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 9140/14.12.2015 г. на Я. В. Т., чрез А. Д. С., срещу Решение № 402 от 27.11.2015 г. постановено по Г.д. № 520/2015 г., по описа на Районен съд – Г. С., с което е разпределено правото на ползване между него и ответниците М. А. М., И. А. М. и В. А. М. по отношение на съсобствения им недвижим имот – поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на Г. С..

Във въззивната жалба се поддържа оплакване за неправилност на решението, поради нецелесъобразност на приетото от съда разпределение на правото на ползване на процесния, съсобствен между страните имот. Излагат се съображения, че вместо одобрения от СмРС вариант № 3, обективиран в скица № 3 към заключението на вещото лице, съдът е следвало да съобрази факта, че ответниците са братя и да приеме за най-подходящо разпределението за ползване съгласно скица № 1. По този начин техните части щели да бъдат съседни, което от своя страна щяло да улесни обработването на замята общо от тримата братя. От друга страна жалбоподателят сочи, че реалната част, която е получил за ползване съгласно атакуваното съдебно решение, се намира между тези на двама от ответниците, което ще му коства допълнителни и излишни разходи при евентуално поставяне на ограда и към двете съседни части. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него, въззивният съд да постанови решение, с което да приеме варианта за разпределение на ползването, обективиран в скица № 1, към заключението на вещото лице.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 9514/23.12.2015 г., от М. А. М., чрез А. Е. Д.-Р.. В него се излагат твърдения за неоснователност на въззивната жалба, поради неотносимост на наведените оплаквания. Първоинстанционният съд бил формирал правилен и законосъобразен краен извод, като бил разпределил правото на ползване на имота, съобразно най-удачния вариант предложен от вещото лице, изготвило експертизата по делото. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, а решението – потвърдено. Претендира разноски.

В проведеното открито съдебно заседание, представителят на въззивника, излага съображения, че СмРС не е взел предвид обстоятелството, че предмет на делото е селскостопански имот и така разпределеното право на ползване би попречило на общото механизирано обработване на земята от тримата ответници. Претендира разноски.

А. Р. в качеството си на представител на един от въззиваемите – М. М. сочи, че аргументите на насрещната страна се заключават в субективната преценка и желание на жалбоподателя за разпределение на правото на ползване, които се свеждат единствено до предложения от него вариант, обективиран в скица № 1 към заключението на вещото лице. Всички въведени оплаквания от страна на въззивника счита за правно ирелевантни, а решението на РС за правилно и законосъобразно. Претендира разноските направени от доверителя ѝ.

Въззиваемите В. М. и И. М., заявяват желание решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната жалба доводи:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС.

За да се уважи така предявеният иск за разпределение на правото на ползване на съсобствен недвижим имот е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: страните да притежават общо процесния имот, да не е налице предходно разпределение на ползването по силата на съдебно решение или чрез договор (ако има такива, то следва да бъде констатирано настъпването на нови факти) и да не може да се образува мнозинство на съсобствениците притежаващи повече от половината от имота, респ. тяхното решение да е вредно за него.

В настоящият случай, видно от представения договор за доброволна делба от 08.12.2008 г., страните притежават в съсобственост процесния недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на Г. С.., при квоти както следва: ищецът Я. Т. – 1799/4799 ид.части, ответникът И. М. – 1000/4799 ид.ч., отв. М. М. – 1000/4799 и отв. В. М. съответно – 1000/4799 ид.ч.

По делото не са налице данни за предходно разпределение на ползването на общия имот както и не са наведени твърдения в тази посока.

В производството пред първата инстанция е изготвена СТЕ, като вещото лице съобразявайки се с притежаваните от страните квоти в съсобствеността, както и с предложението направено от ищеца е изготвил три варианта за разпределение на ползването на процесния имот. Първият вариант, обективиран в скица № 1 към заключението, възпроизвежда желанието на ищеца Т., като според него последният получава ползването върху частта обозначена под номер 4, която е с площ 1799 кв.м. Частите с номера 1,2 и 3 съответно са с площ от по 1000 кв.м. С варианти № 2 и № 3, вещото лице предлага частта обозначена с номер 3 да бъде с площ 1799 кв.м, а частите 1,2 и 4 с по 1000 кв.м.

Районният съд съобразявайки фактите по делото е избрал разпределението на ползването между съсобствениците, да се осъществи съобразно предложението на вещото лице обективирано в скица № 3 към заключението.

Недоволството на въззивника се основава на факта, че отредената му за ползване реална част се намира между тези на ответниците, които са братя и биха могли да си взаимодействат при стопанисването на имота, освен това поставянето на ограда и от двете страни на имота би му коствало допълнителни разходи.

Така наведените оплаквания настоящият съдебен състав счита за изцяло неоснователни.

Действително производството по чл. 32, ал. 2 ЗС разкрива специфични особености, налагащи даване на различни варианти за разпределение на ползването от вещите лица. Това се налага поради факта, че съдебното решение е предназначено да замести липсващото съгласие, общата воля на съсобствениците. Съдът следва да съобрази правата на съсобствениците, а с помощта на заключението на вещото лице, и техническите възможности за определяне на реални части за ползване по начин, който да гарантира съответствието между тях.

В този смисъл всички предложени от вещите лица варианти са принципно възможни и разпределение според тези варианти е допустимо, но изборът на вариант се извършва от съда въз основа на преценка за целесъобразност на посочените варианти, съобразно с останалите доказателства по делото. Тази именно преценка следва да гарантира равенството при защита на субективните права на участниците в производството. Преценката е конкретна за всеки отделен случай и може да касае обстоятелства от изключително широк спектър, които да са от значение за конкретния казус, съобразно с особеностите на съсобствената вещ. Правилно районният съд е подходил, като е избрал за водещ критерий за целесъобразност размера на площта, която е отредена за подход към имота и съответно изложението ѝ към граничещия с имота път. Имайки предвид характера на имота – земеделска земя, предложеният от ищеца вариант (скица № 1 към заключението) се явява значително по-благоприятен за него, като му отрежда реална част със сравнително правилна форма и широк излаз на пътя, което е за сметка на останалите съсобственици. Техните части (означени с 1,2, и 3) са определени с дълъг и тесен подход към пътя, което на практика отнема възможността за използването на тази площ по предназначение и я прави подходяща единствено за преминаване. Предложението на вещото лице в скица № 2 към заключението е в някаква степен по-балансирано, но е очевидно, че вариант III в Скица № 3, охранява в най-пълна степен равенството на правата на съсобствениците и справедливото обособяване на реалните части.

Аргументът на жалбоподателя за близката родствена връзка на въззивниците е неотносим с оглед преценката за целесъобразност, която съдът извършва. Фактът, че тримата братя Маринови, които общо притежават повече от половината от съсобствения имот и биха могли да формират мнозинство, не са сторили това, свидетелства за недобрите отношения и липсата на разбирателство между тях. Действително би могло разпределението на ползването да бъде съобразено с групиране между някои от съсобствениците, но това би било възможно единствено с тяхното съгласие, каквото в настоящото производство липсва. Както вече бе посочено съдът следва да определи частите за реално ползване за всеки съсобственик по начин, който да съответства на правата от съсобствеността, да осигури удобен начин за достъп и ползване на имота, както и на построените в него сгради за обслужването и поддържането им ако има такива.

Що се отнася до евентуалните разходи по поставянето на ограда, следва да се посочи, че съдебната администрация се осъществява при съобразяване с фактическото състояние и с предназначението на вещта и съдът няма право да предписва или да вземе предвид каквито и да било бъдещи преустройства с цел обособяване на отделни дялове за ползване, в койото смисъл е и утвърдената съдебна практика (Решение № 71/19.04.2011 г. по Г.д. № 727/2010 г. на ВКС, II г.о.

Съобразно изложените по-горе мотиви, следва, че възраженията в депозираната въззивна жалба са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение, а първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

По разноските.

Страните са направили искане за присъждане на направените от тях разноски. С оглед изхода на спора, разноските направени от въззивника Я. Т. следва да останат за него сметка.

По делото са представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение от ответника М. М., поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, същото следва да му бъде присъдено.

Водим от горното и на основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 402 от 27.11.2015 г., постановено по Г. д № 520/2015 г. по описа на Районен съд – Г. С., с което е разпределено правото на ползване между Я. В. Т., М. А. М., И. А. М. и В. А. М. по отношение на съсобствения им недвижим имот – поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на Г. С..

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Я. В. Т., ЕГН *, да плати на М. А. М., ЕГН * сумата от 300 (триста лева), представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС.

Председател: Членове: