Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 16
.12.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и първи октомври
през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 14575 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 137986 от 10.06.2019 г. по гр.д.№ 74222 по
описа за 2017 г., СРС, Първо ГО, 127-ми състав : ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, на
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД да заплати на П.Б.Н., сумата от 6147,88 евро,
представляваща надплатени при липса на основание възнаградителни лихви по
сключен между ищеца и ответника на 22.10.2017 г. договор за банков кредит № № TR 70707004, за периода 20.11.2013 г. – 23.05.2017 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 18.10.2017 г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1631 лв., разноски
в производството.
Постъпила е въззивна жалба от „У.Б.“ АД/наричана по-долу за краткост „Банката“/, ответник пред СРС.
Във въззивната жалба се сочи, решението е неправилно и
обосновано; постановено било при допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила и на материалния закон. СРС бил преценил, че клаузите на т.11.1 от
Условията за усвояване и обслужване на процесния договор за кредит е нищожна
без да съобрази, че по кредита било уговорено между страните фиксиран размер на
ГЛП по т.4.1 а от договора, при това още към момента на подписването му. СРС не
бил обсъдил и възприел неоспореното от страните заключение на
съдебно-счетоводната експертиза. Съгласно последното за периода 20.11.2013 г.-
23.05.2017 г. дължимата от кредитополучателя лихва при уговорения и залегнал в
индивидуалния договор лихвен процент в размер на 6,75 % е в размер на
9 451,34 евро, а реално платената била в размер на 9 472,31 евро,
т.е. евентуално дължимата като платена лихва би била в размер на 20,97 евро.
Сочи, че договорът допускал възможност да бъдат извършвани изменения в ГЛП и
такива били извършвани, при изменение на пазарните условия. Това било при
спазване клаузите на договора. Банката била приемала ОУ, чийто клаузи били
различни от тези на ОУ, действали при сключването на процесния договор за
кредит, но затова кредитополучателят бил уведомяван, за което били представени
4 бр. уведомления. Кредитополучателят не ги бил оспорил в 14 –дневен срок от
обявяването им, което означавало, че ги бил приел. Счита, че била настъпила
специфична промяна на пазарната ситуация след подписването на процесния договор
за кредит, а именно: световната икономическа криза 2008-2009 г. Наред с това
кредитополучателят редовно бил заплащал възнаградителната лихва, вкл. след
извършените промени. Това плащане било продължило 10 години. В този смисъл било
и признанието в обстоятелствената част на исковата молба. Счита, че клаузите,
които изменят лихвата по банковите кредити не подлежат на преценка за
неравноправност, тъй като уреждат предмета на договора, а разпоредбата на
чл.145,ал.2 ЗЗП забранявала такава преценка. Позовава се и на чл.430, ал.2 ТЗ,
който предвиждал, че плащането на лихва от страна на кредитополучателя е задължително,
т.е. задължението за лихва било част от същественото съдържание на кредитния
договор; в този смисъл била и съдебната практика на ВКС, ТО. Счита, че ЗЗП дава
право на банката да промени лихвения процент дори без уведомяване. Наред с това
уговорения ГЛП в размер на 6,75 % бил минимален, а ЗЗД не съдържал забрана за
уговаряне на минимален лихвен процент за целия срок на договора, още повече, че
се касаело до договор със срок от 25 години. Договорката за фиксираност на
лихвата не била неравноправна, нито недобросъвестна; същата създавала яснота в
отношенията между страните. Наред с това страните били постигнали съгласие
месечните вноски да не могат да падат под посочения лихвен процент, което
означавало, че банката за определен период от време била прилагала лихвен
процент под минимално уговорения праг от 6,75 %, което означавало, че
кредитополучателя е ползвал лихвена преференция, която не изключвала уговорения
между страните минимален праг на ГЛП.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с които искът по чл.55, ал.1 ЗЗД да бъде
отхвърлен като неоснователен. Претендират се разноски.
По тази въззивна жалба е постъпил отговор от П.Б.Н., ищец пред СРС, в който се излага становище за
нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че
от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуален закон. Счита, че правилно СРС е приел, че са налице предпоставките
на чл.55, ал.1 ЗЗД. Сочи, че от заключението на вещото лице по безспорен начин
се установило, че ищецът /пред СРС/ при договорен размер на лихвата от
3 178,63 евро е заплатил сумата в размер на 9 472,31 евро, т.е.
реално заплатената от кредитополучателя сума в повече възлизала на
6 293,68 евро. Не отговаряло на действителното съдържание на клаузите на
договора, твърдението на въззивника, че първоначалният лихвен процент по
договора за кредит в размер на 6,75 % представлявал фиксиран минимален годишен
лихвен процент. Сочи, че в т.4.1.а от договора липсвала такава уговорка. В т.4
във връзка с т.11.1.1 от договора страните били договорили плаващ компонент на
лихвата. В т.11.1.2 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение
на задълженията по договора за банков кредит от 22.10.2007 г. било прието, че в
съответствие с установеното в т.11.1.1, че „лихвените условия на раздел 1,т.4.1
до т.4.5 от договора се считат за автоматично променени“ и тези изменения били
задължителни за страните по договора, което подкрепяло тезата, че не е договарян
фиксиран минимален ГЛП. Сочи, че клаузата по т.11.1.3 от договора, предвиждаща,
че лихвения процент се фиксира, била обявена за нищожна с влязло в сила съдебно
решение. Тезата на банката, че лихвения процент може само да нараства, не била
възприета от съда и с влязло в сила решение подобна уговорка била обявена за
нищожна за което по делото била представено влязло в сила решение. От заключението на вещото лице се
установявало, че лихвата, която банката била начислявала варирала като в
първите месеци от изплащането на кредита имало и намаляване на лихвения
процент, което означавало, че самата банка не е спазвала клаузата на т.4.1.а от
договора. Наред с това от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза се установило, че банката е прилагала по-висок процент на лихвата,
който не е уговорен между страните като прибавила трети компонент наречен
премия какъвто компонент не бил уговорен между страните по договора. Тезата за
наличие на световни фактори, влияещи на размера на лихвата се опровергавала от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Сочи, че разпоредбата на
т.10.5 от УКФЛ-ипотечни кредити не била приложима към процесния договор, защото
последния препращал към т.10.3 и т.10.4 от УКФЛ-ипотечни кредити. Наред с това
се сочи, че процесния договор не бил сключен при ОУ съгласно чл.16 ЗЗД, защото
конкретните уговорки били уредени със самия договор. Наред с това т.10.5 от
УКФЛ била аналогична с клаузата на т.11.1.3 , която била прогласена за нищожна.
Поддържа се тезата за нищожност на основание чл.146, ал.1 вр. с чл.143 ЗЗП. Сочи,
че ОУ на които се позовава въззивникът не били относими към датата на сключване
на договора и кредитополучателят никога не се бил съгласявал с тях. Затова и
представените уведомления за изменение на лихвения процент също били
неотносими. А довода, че банката може едностранно да променя лихвения процент
без да е задължена да уведоми кредитополучателя противоречало на изискването на
чл.58, ал.1,т.1 ЗКИ за задължителното уведомяване. Сочи, че нелогични били твърденията
на въззивника, че кредитополучателят чрез плащането на размера на лихвата се
бил съгласил с измененията й, защото конклуденти действия били недопустими при
изискването на писмена форма на договора съгласно чл.430, ал.3 ТЗ. Позовава се
на чл.147 ЗЗП. Наред с това относно размера на лихвата между страните бил
налице и предходен спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение като било
прието, че кредитополучателят е заплатил без основание по-висок размер на
възнаградителната лихва от договорения. Решението касаело предходен на
процесния, период. Това означавало, че не е налице съгласие от страна на
кредитополучателя относно едностранно променения от банката лихвен процент,
както и включването на неясни и неопределени компонентни към размера на възнаградителната
лихва. С въззивната жалба се представят съответните съдебни актове в подкрепа
на тезата. Позовава се на чл.299 ГПК и сочи, че при приложението на тази
разпоредба напълно е неоснователен довода на въззивника, направен за първи път
с въззивната жалба за неприложение на ЗЗП. Претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
05.07.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 18.07.2019 г. /по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва претенцията на ищеца по
чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД е била уважена
срещу Банката, следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно.
По
основателността на иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от приложения към исковата молба договор за банков кредит се
установява, че за усвоения кредит ищецът се е задължил да заплаща годишна лихва,
представляваща сбор от два компонента - базов лихвен процент (БЛП) по т.10.3 и
т.10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен при подписване на
договора, който към момента на сключване на договора бил 4,405 %, и фиксирана
надбавка от 2,345 %, т.е. при сключване на договора договореният годишен лихвен
процент възлизал на 6,75 %. Страните били постигнали съгласие за базисния
лихвен процент за съответния период на олихвяване за кредити в евро да се
прилага утвърдения от УС на ответника, съответно от оторизирани от него да го
определят органи и/или служители на ответника лихвен процент – едномесечен
EURIBOR (ЮРИБОР) равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница
EURIBOR на REUTERS в 11:00 часа
централноевропейско време, два работни дни, преди първия работен ден от всеки месец, приложим до от първия работен
ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец,
включително (т.10.3.2. от Условия по
кредити а физически лица).
Съгласно клаузата в
т. 11.1.3 от Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията към договора на ищеца- част от съдържанието на подписания от
кредитополучателя договор, първоначално определеният годишен лихвен процент
(ГЛП) не се променял, освен когато пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му най- малко с един пункт. Цитираната договорна клауза предвиждала
възможност за Банката едностранно да изменя годишния лихвен процент по кредита,
определен в т.4.1.а от договора (6.75 %), само ако „пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най- малко с 1 пункт“, и следователно
предвиждала забрана за всяко друго изменение на първоначално определения лихвен
процент от 6.75 %, освен в посока увеличаване и то минимум с 1 пункт.
С влязло в сила решение на Софийски районен съд
(безспорен между страните факт) било признато за установено по предявения от
ищеца П.Б.Н. срещу „У.Б.“ АД иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл.
143 ЗЗП, че клаузата на т. 11.1.3 от договор за банков кредит № TR 70707004 от 22.10.2017 г., сключен между „У.Б.“ АД и П.Б.Н., е нищожна.
Констатираната нищожност препятствала Банката
едностранно да увеличава структуриращите компоненти на годишната лихва и затова
за ответника не съществувало основание да изменя първоначално уговорената
лихва, която била 4,405 % БЛП заедно с
надбавка от 2,345 % или лихва в общ размер от 6,75 %. Платеното в резултат на увеличената лихва се явявало
платено при първоначална липса на основание и подлежало на връщане.
От заключението на вещото лице по възложената съдебно
- счетоводна експертиза се установило, че към момента на приключване на съдебното дирене процесния
кредит е бил погасен и е нямал неплатени задължения. Вещото лице било категорично,
че за исковия период ответникът е начислил възнаградителна лихва по кредита в
размер от 9472,31 евро, която е била платена от ищеца. Същевременно размерът на
дължимата възнаградителна лихва през периода, изчислен въз основа на лихвения
процент, определен като сбор от стойността на 1-месечния EURIBOR плюс надбавката от 2,345 %, възлизала в размер от 3178,63 евро, респ.
разликата между действително платената и дължимата, съгласно клаузите на
договора възлизала в размер на 6293,68 евро, но доколкото от ищеца се
претендира сума в по – малък размер и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес ищцовата претенция следвало да бъде уважена в предявения
размер от 6147,88 евро.
По доводите
във въззивната жалба:
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Решението е
правилно; постановено в съответствие
с материалния закон и събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства.
Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства
се установява, че страните са били обвързани с договорно правоотношение,
възникнало в резултат на подписан на 22.10.2007 г. договор за банков ипотечен
кредит № TR 70707004. Това обстоятелство е
обявено от СРС за безспорно с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение
от 19.07.2018 г.
По силата на този договор на ищеца Н. е отпуснат
ипотечен кредит в размер на 48 600 евро при погасителен план, следващ равни
месечни анюитетни вноски и една последна изравнителна вноска, с краен срок на
погасяване – 20.10.2032г. Годишният лихвен процент /ГЛП/ по редовен дълг е
определен в т.4 и т.4а от договора за кредит, а именно- едномесечен EURIBOR и
надбавка от 2.345%. Съгласно т.11.1.1 от раздел III Лихви и комисионни от ОУ
на Банката, неразделна част от договора
за кредит и т.10.3 и т.10.4 от ОУ на банката при кредити на физически лица,
годишният лихвен процент по усвоената част от кредита се формира от сбора на
базов лихвен индекс /EURIBOR/, приложим за съответния период на олихвяване /един
месец/, плюс надбавка за редовен дълг, определен в договора, като при кредити в
евро- едномесечен EURIBOR, равен на индекса, публикуван на страницата „EURIBOR“
на REUTERS в 11.00ч. централноевропейско време два работни дни
преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на
месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително.
Съгласно т.10.5 от ОУ и т.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договора към датата на сключване на
договора, при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, ГЛП за съответния
лихвен период се фиксира в размер към датата на договора и остава такъв до
нарастване на лихвения индекс с +/- 1.00 %, съответно до поредната аналогична
промяна спрямо предходната извършена.
Спорно
по делото с оглед обстоятелствената част на исковата молба и възраженията в
отговора по същата, дали от страна на Банката е спазен начина на определяне на
възнаградителната лихва съгласно уговореното; имали право Банката едностранно
да промени размера на възнаградителната лихва и налице ли са били
предпоставките за това, както и представлявали клаузата на т.11.1 неравноправна
по смисъла на чл.146 ЗЗП.
Не се спори по делото, че ищецът има
качеството на потребител съгласно пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Видно от приложения още с исковата молба по която е
било образувано първоинстанционното производство, постановеното по което
съдебно решение е предмет на инстанционен контрол в настоящето, заверен препис
на влязло в сила решение на СРС, 45 – ти състав, от 09.09.2013 г., постановено
по гр.д. №14952 по описа за 2011 г., между същите страни, съдът е признал
клаузата от договора на т.11.1.3, касаеща фиксирането на лихвения процент по
т.4. 1а, за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като неравноправна.
При това
положение въпросът за нищожността на клаузата по т.11.1.3 е решен и по арг. от
чл.299, ал.1 ГПК този въпрос не подлежи на преразглеждане.
Доводът на въззивника по настоящето дело, че клаузите
за възнаградителна лихва по договорите за кредит не подлежат на проверка по
реда на ЗЗП относно това дали са неравноправни и от там, нищожни, освен, че е
несериозен при наличие на вече влязло в сила решение /л.90 и следв.пред СРС/ по
такъв въпрос, а и е в противоречие с целта на приемане на ЗЗП, както и със
задължителната съдебна практика, която е последователна вече години наред, така
например постановеното
по реда на чл. 290 ГПК решение № 6 от 17.07.2018 г. по т. д. №
2111/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. Решение № 201/2 март 2016 г. по т.д.
№ 2780/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015
г. на Второ т.о., Р.. № 88 от 4 юли 2018 г. по т.д. № 1728/2017 г.
на І т.о., Решение № 4/2 март 2018 г. по т.д. № 2371/2017 г. на Второ
т.о. на ВКС и др., касаещи аналогични
казуси и неравноправността на клаузите на чл. 11.1.1, чл. 11.1.2 и на чл. 11.1.3, чиято
валидност е спорна и по настоящето дело и
които предвиждат
едностранно определяне на базовия лихвен процент, представляващ първи
компонент, задължителност на новоопределения лихвен процент за
кредитополучателя и солидарния длъжник, уведомяването им от банката за
изменението и възможност за едностранно увеличаване размера на лихвата по
кредита при промяна на пазарните условия.
В горецитираната съдебна практика по чл.290 ГПК ВКС
приема, , че
уговорките са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора при липса на яснота относно основанията за едностранно
изменение на възнаградителната лихва и обективни критерии за промяна в
пазарните условия, които биха ориентирали потребителите за допустимостта на
изменението и произтичащите от него икономически последици за тях.
В случая императивните изисквания
на ЗЗП са нарушени, посочената в
договора цена на услугата - възнаградителна лихва - може само да нараства.
С оглед изложеното и при
недоказано наличие на основания за прилагане на изключенията по чл. 144 ЗЗП следва да се приеме, че трите клаузи са нищожни и не
обвързват страните по сделката.
С оглед СПН на горецитираното съдебно решение,
неоснователен се оказва довода на въззивника, че страните са уговорили фиксиран
лихвен процент. Точно обратното, след прогласяване на клаузата на т.11.1.3 за
нищожна, лихвата се определя на база „плаващ“ компонент EURIBOR ПЛЮС НАДБАВКАТА ОТ 2,345 %.
Същевременно с влязло в сила решение № 291714 от
12.12.2017 г., постановено по гр.д. № 51647 по описа за 2013 г. СРС, Първо ГО,
33-ти състав ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, на
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД да заплати на ищеца и по настоящия спор П.Б.Н.,
сумата 8 372.50 евро, представляваща
разликата между размера на реално платените, но недължими лихви за периода
20.12.2008г. – 20.11.2013 г. и дължимите такива според сключения между страните
договор за банков ипотечен кредит от 22.10.2007 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба 11.12.2013 г. до окончателното
й изплащане.
С горецитираното решение са обсъдени клаузите по договор
за кредит от 22.10.2007 г. във връзка с уговорената между страните
възнаградителна лихва, които клаузи са предмет на изследване и по настоящия
казус. Видно от мотивите по това съдебно решение СРС е приел, че договорните
клаузи - т.10.2 и т. 10.5 на Условията по кредити на физически лица, не са
индивидуално уговорени, доколкото са били изготвени предварително от банката-
ответник и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. От друга
страна договорът за банков кредит не попадал сред изключенията, предвидени в
чл.144 от ЗЗП. А определената в договора лихва не попадала в хипотезата на
чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП – „сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други
стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги”. С оглед
липсата на договорно основание за промяна в размера на лихвите по договора за
кредит от 22.10.2007 г. чрез прибавяне на нов допълнителен компонент- премия,
платените над първоначалните им размери части от погасителните вноски
(съобразно заключението по счетоводната експертиза по делото) се явявали
платени на ответната банка без основание.
Настоящият спор касае периода 20.11.2013 г. –
23.05.2017 г., който се явява последващ на този за който вече е налице влязло в
сила съдебно решение.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на
дължимата възнаградителна лихва, изчислена на база остатъчна редовна главница
по кредита по отчетни данни на Банката към 20.11.2013 г., при ГЛП формиран чрез
прилагания от Банката базов лихвен процент на 1-месечен Юрибор + премия и
надбавка уговорена при сключване на договора, възлиза на 3 178,63 евро.
Платената от кредитополучателя /ищец/ възнаградителна лихва за исковия период
възлиза на 9 472,31 евро или надплатена сума от 6 293,68 евро. Видно
от заявеното от вещото лице Стоянов при изслушването му в о.с.з. от 2009 г. до
2013 г. започва намаляването на 10-годишния кредитен суап, който има отношение
към начина на формиране на лихвите по кредити в България, т.е. не е налице
обуславяща предпоставка за повишаване на лихвения процент.
При това положение правилно от СРС е прието наличието
на предпоставките на чл.55, ал.1, предложение 1 ЗЗД; налице е неоснователно
разместване на блага в полза на имуществото на ответника пред СРС, въззивник
пред настоящата инстанция.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в
частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива е сторил в размер
на 1 300 лв. за
адв.възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 137986 от 10.06.2019 г. по гр.д.№ 74222 по описа за 2017 г., СРС,
Първо ГО, 127-ми състав.
ОСЪЖДА У.Б.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.“******, да заплати на П.Б.Н., **********,***,
съдебен адрес:***, сумата в размер на 1
300 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: